Паника. Това се случва всеки път когато български политици трябва да споменат по някакъв повод Русия. А най-голямата по територия страна в света присъства в живота ни. Няма как да бъде иначе. Русия е част от геополитическите игри, от световната търговия, от военните баланси, от пазара на имоти в Поморие дори. Преплитането на съвременни реалности с исторически митове обаче забърква такава каша, от която никой никога нищо не може да разбере. А това само възпроизвежда митовете – Русия ни е близка, Русия ни е враг, Русия винаги ни помага, Русия винаги ни използва...

Русия е сред най-влиятелните държави, с която България има връзки и преди, и след Октомврийската революция – от която пък през 2017 г. отбелязахме точно 100 години. Русия е била ръководена от Сталин, Брежнев и Горбачов, но днес се ръководи от Путин. Всеки от тях провежда своя политика, която в определени моменти е съвпадала с посоката на България, но по-често не съвпада.

През 2017 г. Русия представлява определен модел за общество и няма данни, които да показват, че много българи искат да живеят точно в този модел. В едни ситуации България има интерес да е на едно мнение с Русия, в други ситуации има интерес от точно обратното. Просто е, нали?

Не, изобщо не е просто!

Даже е удивително сложно. Всеки път, когато някой български политик трябва да спомене Русия, насреща му скачат още няколко политици, които го обвиняват или в агресивна русофобия, или в раболепие пред интересите на Москва. Това е толкова лесно, защото с много малки изключения политиците не смеят да говорят хладнокръвно по темата. А и кой иска да слуша хладнокръвни приказки?

„Ако стане война, ние ще се бием на страната на НАТО..., а руските ракети ще са насочени към България“, каза премиерът Бойко Борисов в телевизионно интервю. Така даде достатъчно сочни заглавия на всички – и на живеещите с мита за „приятеля Русия“, и на привържениците на мита за „врага Русия“. Повод за тези думи стана изготвеният от Министерския съвет годишен Доклад за състоянието на националната сигурност. Правителството е длъжно по закон всяка година да изготвя такъв документ, в който са описани реалността и рисковете в сферите на сигурността, икономиката, демографията, финансите и т.н.

Всички запомнихме обаче само заглавията, че „Русия е заплаха за България“. Нищо че в документа няма такова изречение. И управляващи, и опозиция активно се включиха в спора заплаха ли е Русия, или не е заплаха. И никой не събра куража да цитира точното изречение от Доклада, което даде повод за заглавията:

„Действията на Русия са източник за регионална нестабилност и заплашват нашата основна цел за единна, свободна и мирна Европа.“

Кое не е ясно? Русия анексира от Украйна Крим. Можем да потиснем за миг личните си пристрастия и да отделим настрани темата за това коя държава има по-голямо историческо право да притежава полуострова. Крим беше част от Украйна, а вече не е. И само десет държави са признали това анексиране, сред които Северна Корея, Куба, Судан и т.н. Подобно поведение може ли да бъде „източник за регионална нестабилност“? Може, разбира се.

А Русия подкрепя ли част от крайните движения и техните позиции, насочени към дезинтеграция на Европа? Марин льо Пен, „Алтернатива за Германия“, каталунски сепаратисти... Разбира се, че по този начин Русия заплашва нашата цел за „единна, свободна и мирна Европа“. И не става дума за генерализация от типа „Русия просто е заплаха“, а за целенасочена политика на Москва срещу настоящия световен ред, част от който е и Европейският съюз. Всяка държава има право на свои позиции и Русия преследва интересите си. Е, в случая интересите ни не съвпадат и това не е повод за късане на ризи.

Това е разумният подход – далеч от патоса и предразсъдъците. В българския парламент обаче не звучат реални факти и смислени доводи. Гласуването на Доклада се превърна в поредния повод за размяна на взаимни обвинения в какво ли не, но не и за сериозна дискусия за международната среда и интересите на България в тази среда. Но пък не ни е за първи път. Този доклад не предизвиква първата вътрешнополитическа суматоха по темата „Русия“. В най-новата ни история имаме още няколко подобни случки.

А беше само преди 3 години

През 2014 г. заглавията твърдяха, че „Русия е опасност“. Тогава поводът беше изготвената от служебния министър на отбраната Велизар Шаламанов „Визия: България и НАТО в европейската отбрана 2020“. Документът е публикуван няколко седмици преди срещата на върха на НАТО в началото на септември в Уелс, където основна тема е... Разбира се, че е Русия. Само няколко месеца по-рано Крим е анексиран, а подкрепяни от Москва сепаратисти обявяват Луганската и Донецката народна република на територията на държава, която е кандидат за член на НАТО – Украйна. 

В първоначалния проект за „Визия 2020“ присъстват констатациите:

„Кризата в Украйна е продукт на дългосрочната амбиция на Русия да възстанови влиянието си в бившето съветско пространство и чрез това да се утвърди като полюс на сила.“

„Отчитайки характера на държавно устройство на Руската федерация, това развитие представлява сериозна заплаха за нашата сигурност и сигурността на Алианса като цяло.“

И в тези думи няма новина. Такава е позицията на Европейския съюз, която е приета с гласа на България. Нима не е истина също, че Русия има авторитарно управление, в което почти всичко е в ръцете на президента, и че при такива управления рискът от еднолични действия и емоционални грешки е налице? Разбира се, че е истина, но и този път паниката обзе българските политици. Едни подскочиха от самото споменаване на Русия в негативен контекст, а другите не посмяха да защитят публично позицията си.

Цитираните две изречения са изтрити буквално часове след публикуването на документа. Служебният премиер Георги Близнашки демонстрира раздразнение от споменаването на Русия. Поискана е и оставката на военния министър, и то точно от партиите, от които се очаква да направят това – отявлено прокремълските „Атака“ и АБВ. Намесва се и бившият министър на отбраната от кабинета на Станишев Николай Цонев, който също иска оставката на Шаламанов. В първоначалния вариант на „Визия 2020“ присъства и още един параграф, който после мистериозно изчезва:

„Активното и повсеместно пропагандиране на руската политика, особено с посредничеството на български политически и икономически субекти и медии или недържавни организации, е явна информационна война, подкопаваща интегритета на институциите и държавността, и атакува директно националните демократични ценности, дух и воля.“

Думата „война“ стряска винаги. Думата „пропаганда“ пък ни е болезнено позната от миналото. За нечии уши подобни констатации вероятно звучат по-остро от необходимото. Но отново паниката победи и вместо политиците да обсъждат по същество съдържанието, те се отдадоха на агиткаджийство. А пропаганда има. Фалшиви новини има. Русофилски и кремълофилски организации развиват широка дейност, проповядват отказ от демократичните завоевания – от избора, който самите българи направиха, днес да са част от НАТО и Европейския съюз. Участват ли в това и партии? Участват.

И тук хладнокръвният подход можеше да разграничи интересите на Русия от интересите на България, да прецени кога пропагандата е свобода на словото и кога е намеса във вътрешните работи. Общото между двата скандала – от 2017 и 2014 г., е, че огромният шум не променя съдържанието на документите. В днешния случай не се промени нито дума, в миналия случай изчезнаха някои изречения, но същината остана и в утвърдената от Министерския съвет „Визия 2020“ в крайна сметка пише:

„Незаконното анексиране на Крим от Русия и конфликтът в Източна Украйна се превърнаха в най-сериозната заплаха за мира и сигурността в Европа след Втората световна война. Те доведоха до сериозна промяна в съотношението на силите в Черноморския регион. Това негативно развитие има непосредствено отношение към сигурността на България.“

А иначе въпросната „Визия: България и НАТО в европейската отбрана 2020“ остава в историята като първия официален правителствен документ, в който има дефиниция на „хибридна война“:

„Хибридната война“ съчетава прилагане на конвенционални методи с похвати от партизанска война, прикрито подпомагане на сепаратистки групировки, кибератаки и пропаганда, икономически натиск и действия, противоречащи на международното право.“

А имаше и моменти на яснота

Отношенията между България и Русия през последните двайсетина години могат да бъдат описани много просто – повече напрежение, когато Москва е в конфликт със Запада, по-малко напрежение, когато не е. Но невинаги българските политици са изпадали в паника и неспособност да изразят ясна и недвусмислена позиция в защита на българския интерес.

Пътят за присъединяване към НАТО започва още преди 27 години. Нещата формално се придвижват от всяко правителство, но към 1995 г. перспективата започва да избледнява. Тогава на власт отново е БСП, която все още е против НАТО, а премиерът Жан Виденов и външният министър Георги Пирински обичат да говорят за „икономизиране на външната политика“.

Този странен израз всъщност означава да не се бърза по пътя към ЕС и НАТО, да не се търси дългосрочно позициониране на България, а да се извлича изгода от всяка отделна ситуация – днес можем да продадем нещо на Казахстан, утре можем да купим нещо от Азербайджан... Русия играе главна роля в този мит със своите „необятни пазари“. Всяко „икономизиране“ обаче не води след себе си повече български износ за Русия, а върви заедно с нещо голямо, скъпо и ненужно, което Москва много държи да ни продаде – като АЕЦ „Белене“ например. Изразът за „икономизиране на външната политика“ се използва само от проруски политици. За последен път прозвуча публично през 2013 г., когато икономическият министър на Орешарски Драгомир Стойнев каза пред българските посланици по света: „Ваша задача номер едно е икономизацията на външната ни политика.“

Когато БСП пада от власт след масови протести през 1997 г., първата работа на назначеното от президента Петър Стоянов служебно правителство на Стефан Софиянски е да направи дълго отлаганата решителна крачка към НАТО – приема Национална програма за подготовка и присъединяване на България към Северноатлантическия съюз и създава Междуведомствен комитет за интегриране в НАТО. Това предизвиква остра реакция от Москва – България отново е „предател“ и т.н. Тогава обаче никой не изпада в паника, а президентът Стоянов казва:

„Аз обичам Русия, обичам руската култура, но повече обичам България. Българските национални интереси ни диктуват евроатлантическата ориентация.“

Само две години по-късно отношенията между Запада и Русия се изострят покрай войната в бивша Югославия. Москва подкрепя Слободан Милошевич, който предизвиква серия от граждански войни. Западът е проспал кланетата в Босна и този път действа решително, преди Милошевич да осъществи докрай класическо етническо прочистване на албанците в област Косово. Русия твърдо е на страната на Белград, това обезсилва дипломатическите усилия и НАТО започва бомбардировки над столицата на Сърбия. На срещата на върха на Алианса във Вашингтон България получава Пътна карта за членство. След това страната ни дава коридор на НАТО през България. Това, разбира се, не се харесва на политическия елит в Москва, който вижда как поредната държава от бившия Варшавски договор му се изплъзва от сферата на влияние.

Тогава идва изпитанието – Русия изненадва всички и превзема летището в Прищина. Москва иска официално от България въздушен коридор за нуждите на операцията. В София се провеждат протести срещу НАТО, начело е тогавашният лидер на БСП и по-късно президент Георги Първанов. Български политици на различни равнища са подложени на непрестанен натиск от страна на посолството на Русия. Тогава обаче паниката не е водеща и премиерът Иван Костов и външният министър Надежда Михайлова отказват на Русия въздушен коридор. По-късно тогавашният върховен командващ на съюзническите сили на НАТО в Европа ген. Уесли Кларк казва, че този момент е крайъгълният камък, след който България на практика е станала част от Запада.

Фитили от Москва

Днес емоциите са повече от здравия разум. Разбира се, за това състояние сме си виновни преди всичко ние и нашите избраници. За тяхно оправдание може да послужи единствено зачестяването на провокациите от страна на Москва. През последната година имаше няколко реплики от висши представители на ръководството на Русия, които тук бяха приети като скандални. Тази есен говорителката на руското Министерство на външните работи Мария Захарова каза, че „благодарение на нашите воини (на Съветската армия – б.а.) стана възможно да се предотврати депортацията на евреите от България“. Тези думи скандализираха, защото докоснаха един от стълбовете в представата на българите за себе си. Последваха реакции, контрареакции, емоции.

Точно на 24 май Владимир Путин посрещна македонския си колега Георге Иванов в Москва с откритието, че славянската писменост е „дошла при нас от македонската земя“. Няколко месеца по-рано новоизбраният депутат в Държавната дума Пьотр Толстой коментира пред БНТ добрите си намерения към България: „Разбира се, просто ще я купим цялата. Половината от крайбрежието вече купихме.“ И всеки път се връзваме. А вероятно това е целта – в България постоянно да се говори за Русия, да се подклажда разделение, да се пречи на единение около общ национален интерес.

А сега накъде?

Отношенията с Русия могат да бъдат също толкова логично обяснени, а позициите могат да бъдат също толкова открито защитавани, както с всяка друга държава. Митът за руската изключителност върши работа единствено на Кремъл, както върши работа и на привържениците на Кремъл в България. Но ако трябва да се държим достойно и разумно, то всяка държава е изключителна и всеки народ със своята култура е изключителен. В противен случай се оплитаме в проповедническите думи на любимия мислител на Кремъл Александър Дугин: „Да влезеш в НАТО не е предателство, но днес България все още да е в НАТО – това е предателство. Не толкова заради Русия, колкото заради самия български народ, доколкото в процеса на интеграция в западната култура България ще изгуби своята национална идентичност.“

Просто два различни свята. Единият допуска, че българският народ има правото сам да реши чрез избори пътя си, другият не допуска. Ние сме в първия свят, Дугин и феновете му са в другия. Толкова ли е трудно за българските политици да обясняват така нещата и да защитават интереса на България? През последните години само Росен Плевнелиев си позволи да говори така и изпита на гърба си реакцията.

И ако някой политик скоро се сети, че може да напусне ролята си от „Дързост и красота“, да спре да говори за любов и омраза и да започне открито да защитава интересите на България, тогава вероятно ще си направи труда да обясни на българите истината за санкциите, които „тровят българския производител“. Западът замрази активи и забрани да влизат на негова територия приближени до Путин, които са участвали в незаконното анексиране на Крим. На това наказание за конкретни лица Русия отговори с масово наказание – забрана за всички производители от ЕС да изнасят за руския пазар и забрана за всички руснаци да купуват западни стоки.

И това е много просто, нали?

-----

Този текст е публикуван в последния брой на списание "Клуб Z" за 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.