Чарът на класическия либерализъм се крие в неговото, бих казал, апатично отношение към личния живот на гражданите; то е позволяващо, а не настояващо. Казвам чар, понеже в незаинтересоваността човек намира и известно естетическо удоволствие. Красотата не предизвиква интерес, а спокойно признание. Моралът не изхожда от интереса на тази или онази група. Всеобхватността на естеството му го прави несъвместим с всякакъв истеричен активизъм. Последният, в съвременните условия на почти съвършена негативна свобода в повечето европейски държави, може да бъде подбуждан само от интерес. Интерес с дъх на марксизъм...

Една нова диалектика все повече превзема дневния ред на Европа. И този път борбата не е класова. На хоризонта на историята днес някои виждат неизбежния сблъсък между потиснатите и потисниците. Между готовите да се освободят от всички окови, от всяка власт, от всяка наука, от самата природа и многовековните тирани с техните лъжливи традиции, спъващи полета на човешката раса към... както казва Че Гевара - вечната победа. Но вечната победа не е нищо друго, освен вечното разочарование. Историята, според Маркс, ще завърши с победата на абсолютно свободния човек, където, забележете, моралът ще бъде излишен.

Нещо повече, тази победа ще настъпи по необходимост, тя е непредотвратима. Именно това обещание е едновременно най-привлекателната и най-безумната страна на марксизма. Свободата е примамлива блудница и по тая причина еснафът, убеден, че причината за несгодите му непременно се крие извън него самия, все гледа да се освободи от нечий гнет. Тази нагласа е трагична обаче. Защото всяко освобождаване за тези хора е само дразнене на апетита, след което гладът добива по-страшни размери. И така до безкрай. Понеже комунизмът никога не идва.

В България политическият дискурс е едновременно по детски наивен и по старчески изкуфял. Но той е преди всичко досаден, особено за по-младите от нас, които не свеждат политиката единствено до борба срещу Кремъл и БСП.

Преди последните избори се появи обединението, наречено „Нова република“, чиито амбиции поне донякъде, почиваха на теоретичните основания на един консервативен модел на мислене. Но, уви, днес виждаме господин Кънев да оправдава встъпването на ДСБ в особен съюз с, вярвам, добронамерената, но ясно левееща „Да, България“, водена от Христо Иванов.

Днес, когато на терена на Европа вече се чуват предвестниците на един екзистенциален сблъсък между съвременните наследници на Маркс, прогресистите, и всички онези, за които европейското минало и традиции не са просто тиранична случайност, а носители на всичко, което поредният акт на освобождаване не може просто тъй да отмени. Днес, ние сме свидетели как господин Кънев се обръща към избирателите си и им извиква: „Вие не сте на нивото на другите европейски народи! Вас ви тревожат примитивни въпроси”. Днес, когато България трябва не просто да направи своя философски избор, а да стане участник в задаващото се прекрояване на общоевропейската идея, на нас ни се казва, че сме твърде корумпирани, твърде стерилни, за да мислим отвъд проблема за Борисов и компания.

Действително, в „Да, България“ и съюзниците й от ДЕОС виждаме по-скоро либерално отношение към икономиката. Но у тях няма ни помен от консервативно мислене, още по-малко у „Зелените“, които са по презумпция леви. Макар още да не са го декларирали ясно, за мен „Да, България“ и гравитиращите около нея формации по естествен път ще сформират ляво прогресистко ядро - такова каквото в България до момента не е имало, но което е неизбежна последица от повишаващите се жизнени стандарти и интеграцията в ЕС, където левите са истински леви, за разлика от нашата дългогодишна левица, в лицето на БСП, която често изповядва консервативни ценности (по нареждане от Североизток обаче).

Причината Христо Иванов да избягва да назове партията си лява, смятам, не е в десните му виждания за икономиката, които в никой случай не са достатъчни, а в сянката на БСП, която заплашва да погълне всеки, нарекъл се ляв в България. Това е очевидна истина, подчертана от единението със „Зелените“, които са по-откровени, както личи от името им.

И в този ред на мисли от консервативните хора в България се очаква да преглътнат съюз със самия прогресизъм. В името на какво? В името на късогледа България? В името на едно срамно благоразумие, което отрича капацитета на страната ни да заеме премислена позиция по най-фундаменталните въпроси на днешните европейски общества?

Корупцията е болезнена, но болката от нея е второстепенна. Адът настъпва, когато обществото не може стоически да се справи с разочарованията, които неизбежно предлага светът, а наместо това обезумяло се втурва в консумирането на още и още права, в търсенето на вечната победа.

И вярвам, предварително загубили са политиците, които, поради неумението си да спечелят по идеологически искрен начин своя народ, отказват да признаят бездната, която стои между ляво-либералите и автентичните консерватори. Без огорчение трябва да се приема този провал обаче. В последна сметка, безчувствените към пулса на времето не бива и не могат да бъдат лидери.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".