Тези дни жанрът мелодрама се киска самодоволно. Състоянието на българската журналистика е описвано в много драматични и трагични текстове, но по ирония на съдбата истината лъсна в една мелодраматична ода за посещението на премиера Борисов при папата. Едва когато прочетоха този репортаж по пантофи, читателите разбраха колко надолу са отишли нещата. Авторката на репортажа с един удар постигна всичко онова, което няколко международни организации не успяха с изследвания и алармиращи класации за свободата на словото – с този си текст тя показа какво не трябва да прави журналистиката, както и състоянието на онова, което у нас минава за журналистика. (Валерия, хваля те, ако не си разбрала, няма нужда да се обаждаш на един сайт да ме ПИК-не, както той обича да прави.)

Ние се съмняваме в статистики, но много разбираме от знаци, особено от такива, които показват онази граница, след която всичко е възможно. По тази граница се движим от доста време, но репортажът за бащино-синовната среща между Борисов и Франциск показа, че вече сме отвъд, в територията на отвратителното, пошлото, патетично клетото, мизерното, жалкото, толкова непоносимото, че чак не ти се вярва. Стотици пъти преди това някой казваше, че така повече не може и не бива, но че така не може и не бива, се чу едва когато беше публикувано това свидетелство за искриците в очите на папата, една от които е по повод на българското кисело мляко. Повтарям: Г-жа Валерия Велева има по-голяма заслуга за осъзнаването на състоянието на българската журналистика от всички доклади на всички международни организации за свободата на словото у нас.

Същата голяма роля в друга област изигра някоя си Антонина, която изпя с нотите на маане „Прощално“ на Никола Вапцаров. Това стихотворение е писано в смъртна килия часове преди разстрела на поета. Съпругата му Бойка го е увила в платно, пъхнала в порцеланов съд, който скрила в тенекия за сирене под купчината въглища в мазето. За да го съхрани. И така, съхранено, то попада след 76 години на мушката на чалгата. Клипът е потресаващ – невероятните думи на Вапцаров, писани в минутите между живота и смъртта, в клипа се прошепват сред естетизирани стенания, еротизирани охкания и мръсни погледчета между две силиконови женички и един напомпан мъж, които изглеждат точно като две разгонени крави и бик за разплод. Каквото и да кажа, ще е малко. Това вече не е територия отвъд някаква допустима граница, това вече е пропаст.

В България революция по идеологически причини не се случи. Но като гледам потреса на хората тези дни, допускам, че е възможно да се надигнем по естетически причини. Нас красивото и доброто е трудно да ни впечатлят. Но грозното е напълно в състояние да ни сплоти в една отвратена общност. Не е странно за хора като нас, които повече се подчиняват на емоциите, отколкото на практичния разум. Понякога си мисля, че фразата на Достоевски „Красотата ще спаси света“ не би могла да бъде произнесена от творец, който не е славянин. Красотата, и то не сама по себе си, а като контрапункт на грозотата. Защото ние сме в състояние да отминем като слепи някаква красота и да отчетем присъствието й едва след като тя изчезне и започва да ни липсва, но не можем да отминем с безразличие грозотата. А в тези последни дни ни се насъбра доста  грозотия.

Принос даде и едно видео, в което актьорът Захари Бахаров призовава народа да се противопостави на намеренията да се посегне на мечтите на народа, като се ограничи рекламирането на националната лотария. Когато видиш талантлив актьор да говори нелепости, омерзението е нееднозначно. Чудиш се него ли да презираш, че се е разкрачил между големия актьор в „Чамкория“ и жалкия шут в Националната лотария, или да мразиш държава, в която големите издържат таланта си с приходи от незначителни и унижаващи ги роли. Той ли се е полакомил и затова се е цанил да слугува на „търкането на билетчета“, или е принуден да се прави на луд, за да може понякога да показва, че е добър актьор – това беше чуденето на потребителите на най-голямата и най-влиятелната социалка фейсбук.

Докато за Захари Бахаров тук-там има милостиви мнения, то дни преди това темата беше Димитър Рачков и там няма колебания – халтурата мачка и стъпква таланта. Рачков в началото на кариерата си беше голяма надежда на театъра, но постепенно се превърна в някакво подскокливо подобие на себе си. Дори в едноминутната си роля във филма „Възвишение“ не успя да извади поглед, различен от похотливото погледче от кресливите сцени на телевизионните формати. Така умират талантите – едни от придаване на уж някакъв приличен вид на хазарта „търкане на билетчета“, други от кючеклийски подскоци.

Безжалостният търговски закон гласи, че ако искаш да продаваш пошлост, първо трябва да създадеш пошли души, тоест да си произведеш потребители. Години наред стоката се харчеше сравнително добре и в относителна тишина. Това, че напоследък пошлостта се освирква, е, защото тя премина границите на търпимостта. Вече не става само за сеир. Вече е толкова плътна и повсеместна, че ако не я посочваме, назоваваме и осъждаме, ще ни погълне, ще ни превърне в себе си.

„Търсиме сервитьорка“ – пише на табелка в един град, в който има много диалектни особености, но не и точно този, ме-кането в края на 1 л. мн.ч. Питам собственика защо го е написал така. „Ами…, аз не говоря така, ама слушам по телевизията, че говорят така, и си мислех, че това е правилното, щом политиците го казват.“ Не са само политиците. „Не можеме…“ – казва една политоложка в сутрешен блок – „Искаме, но не можеме…“

Отпорът срещу простащината е новото дисидентство в България. Да не си съгласен с това, което властта говори, прави, налага като начин на поведение, като култура, като манталитет, е дисидентство. А властта говори, прави и налага простотия и простащина. Възможно ли е да станем първата държава в света, която ще се надигне по естетически причини?

Тези дни си мисля, че не е изключено. Простотията е дошла до шия – оттук нататък изборът е или да изплуваме, или да се удавим.

Забелязахте ли през тази година как бяха облечени абитуриентите? Дадохте ли си сметка, че за първи път от много време интернет не е пълен със скандални снимки на просташки облечени зрелостници, че нямаше обичайната за други години голотия, препаски и деколтета, напращели от силикон? Никакви критики не можаха да стреснат абитуриентите предни години. Сега какво ги стресна, какво ги накара да се погледнат в огледалото? Защо сега, в дните около традиционните балове, простотията беше повече на екраните и мониторите, отколкото по младите хора в дискотеките?

Много се надявам отговорът да е: Защото простотията, пошлостта, кичът вече не са на мода. Видяхме докъде може да се стигне и се уплашихме. Възмутихме се, отрекохме го, назовахме го. Описваме дъното, гледано отдолу.  Само така имаме шанс един ден да се придвижим нагоре към нулевия етаж и по-горе.

"Редута"