За девети път от 2011 г. съперничещи либийски фракции се впускат в бой за контрол над стратегическия "петролен полумесец" на страната - крайбрежна ивица, започваща на 160 километра южно от Бенгази и образуваща дъга 400 километра на запад към Сирт. В центъра на този полумесец са пертолните терминали в Сидра и Рас Лануф. Тези ръждясващи бижута в короната на либийската петролна инфраструктура бяха блокирани от вожда федералист Ибрахим Джадран от 2014 до 2016 г. и атакувани два пъти от "Ислямска държава".

През 2016 г. те бяха превзети от Либийската национална армия (ЛНА) на маршал Халифа Хафтар. Те спряха работа, когато бяха щурмувани от джихадистките Бригади за отбрана на Бенгази (БОБ) през март 2017 г., и подновиха дейността си, когато бяха отново завзети от Хафтар след няколко седмици. Тези сривове в производството понижиха жизнения стандарт на либийците и възпряха почти всички световни петролни компании да работят за тях.

На 14 юни Джадран отново превзе Сидра и Рас Лануф, като се съюзи със сбирщина от племена, джихадисти, бежанци от Бенгази и наемници от Чад. И въпреки многото фракции, които го подкрепят, Джадран едва ли ще удържи дълго тези ключови петролни обекти. Само Хафтар разполага с бойни самолети. Пълномащабното му контранастъпление започна на 19 юни. То вероятно ще доведе до превземането на целия полумесец, ако вече това не се е случило.

Докато тази статия се подготвяше за печат, говорителят на Хафтар и симпатизиращите му медии съобщиха, че той изцяло контролира Рас Лануф. Джадран позорно избягал от местопрестъплението. Коалицията му се разпръснала, а някои от чадските наемници били пленени. Причината е, че Джадран не успя да си гарантира подкрепата на основните милиции, които подкрепят най-легитимните съперници на Хафтар - тези от град Мисурата и картела, контролиращ Триполи.

Въпреки скорошните обещания на Джадран да не пипа практически незаменимата инфраструктура по време на сегашната си офанзива цистерните очаквано бяха подпалени през миналата седмица, като изгоря суров петрол за десетки милиони долари и надвисна заплаха от екологична катастрофа. Това направи печалбите на Либия от петрола да изглеждат доста по-мижави.

Франция избра за свое протеже маршал Халифа Хафтар.

Настоящото насилие бе трагично предсказуемо. Голяма вина за разпалването на страстите след повече от година спокойствие имат приказките на западните правителства за провеждане на избори. Години наред проучванията показваха, че избори при липсата на стабилни институции по-вероятно ще предизвикат конфликт, отколкото да го разрешат. В крайна сметка институциите са необходими, за да определят какво получава един победител на избори и какви протекции предстои да изгубят групите. При липсата на такива институции изборите отново разпалват позатихнали конфликти, което обикновено води до безогледна битка за властта.

Защо тогава западните лидери постоянно допускат една и съща грешка? Оптимистите ще приемат, че това се дължи на желанието на Запада да сее демокрация. В много случаи може да става дума точно за това. Но когато става дума за западната дипломация в Либия, отговорът е далеч по-циничен.

САЩ, Великобритания и Русия - съперничещите си велики сили, които отдавна се борят за влияние в целия Близък изток, обикновено не изпитват необходимостта да доминират в Либия. Франция, Италия и група от страни със средна тежест, замесени в Либия, имат свои геостратегически причини да надскачат себе си, като доминират т. нар. либийско досие. От 2017 г. за французите прокарването на пътя към изборите чрез срещи на високо равнище, изглежда, е техният гамбит за доминиране в страна извън традиционната им сфера на влияние.

Ибрахим Джадран и силите му отново превзеха Рас Лануф и Сидра.

Франция бе домакин на първата голяма конференция за Либия през юли 2017 г. През май т.г. с подкрепата на Франция специалният пратеник на ООН, франкофонът Гасан Саламе, тихомълком изостави предишната си пътна карта за Либия, като се освободи от два етапа, за които ООТ преди бе обявила, че са необходими предварителни условия за провеждането на избори - поправки към Либийското политическо споразумение от 2015 г. и свикване на национална конференция.

Това бе последвано от среща на големите либийски играчи в Париж. Насред тази суматоха от дипломатическа дейност Франция и ООН забравиха да установят правилата на играта или законовата рамка, която би направлявала тези избори. Никой в Либия или в световните столици не знае дали изборите ще бъдат парламентарни или президентски. Нито знае какво е направено с проектоконституцията, която чака референдум.

Французите не се опитаха и да изяснят тези неизвестни, нито да се покажат като неоспоримите посредници. Те установиха тесни връзки с Хафтар при президента Франсоа Оланд чрез тогавашния му министър на отбраната Жан-Ив льо Дриан.

Когато политическото парвеню Еманюел Макрон дойде на власт през май 2017 г., той издигна опитния Льо Дриан за външен министър. Според най-умните глави с този ход французите удвоиха залога си за Хафтар, което направи Франция на практика единствената западна страна, чиято политика в Либия е в пълно съзвучие с тази на Египет, ОАЕ и Русия.

 
Подобно на предишните и по-автократичните борци за доминация върху либийското досие Франция потърси влияние не толкова чрез подкрепа на Хафтар срещу враговете му, а като се опита да измести други международни играчи чрез изненадващи срещи.

Няма съмнение, че организираната от Макрон среща през май 2018 г. в Париж легитимира още повече Хафтар и го поставя начело на признатите имена, тръгнали към изборна надпревара. Съвсем разбираемо това развълнува Лондон, Вашингтон и Рим, тъй като съюзниците на Франция не бяха уведомени за срещата преди публичното й обявяване.

Италианците, които приеха Хафтар през септември 2017 г., бяха най-разгневени. Разбираемо либийските социални медии са пълни с твърдения, че сегашното насилие в петролния полумесец е пряк резултат от френско-италианското напрежение. И французи, и италианци са водещи акционери във въглеводородния сектор в в страната.

Италианските избиратели обикновено разглеждат конфликта през призмата на миграцията. В резултат италианските политици се надпреварват да бъдат по-твърди по въпроса, като установяват връзки в сферата на сигурността с играчите в Западна Либия.

От 2011 г. френските политици от всички цветове виждат Либия като възможност да демонстрират своята голистка bona fides, като бетонират Франция в качеството на водещ международен играч в Либия.

Ужасното е, че сегашното насилие, изглежда, бе допуснато, докато либийски и международни противници на френската едностранчивост си затвориха очите, когато Джадран нанесе индиректен удар върху предполагаемия френски клиент Хафтар. Нападението на Джадран се подготвяше, докато Бригадите за отбрана на Бенгази се прегрупираха за атака срещу военновъздушната база "Таманхинт" в края на май.

Франция вероятно гледаше повече да демонстрира неутралитет, да бъде посредник, а не де факто страна в конфликта. Всички големи световни играчи са на теория обединени от желанието да съхранят либийската петролна инфраструктура, тъй като само увеличеното производство на петрол може да спаси Либия от финансов срив. А в Либия липсва достатъчно сигурност, за да бъде повредената инфраструктура ремонтирана от най-добрите специалисти.

Но най-неутралните и уважавани в страната съюзници - САЩ и Великобритания, отново изоставиха либийците. Докато се подготвяше офанзивата на Джадран, Вашингтон и Лондон трябваше да излязат с план за опазването на безценната петролна инфраструктура, комбиниран със сериозно предупреждение за тежки последици за всеки, който я нападне. Осъждания постфактум няма да избегнат следващи кръвопролития и горене на петрол.

Време е да се поучим от предишните си грешки. Великобритания и САЩ не трябва да допускат едни следващи избори в Либия да бъдат организирани в стил "победителят печели всичко". Вместо да се впускат в евтини приказки за демокрацията, ветераните дипломати във Вашингтон и Лондон трябва да се опитат да приложат правилата на играта като коректив.

------

* Авторът е основател на консултантската компания Libya-Analysis. Бил е изпълнителен директор на Американско-либийската бизнес асоциация. Коментарът е публикуван във "Форин полиси". Преводът с незначителни съкращения е на Клуб Z.