Винаги се подсмихвам, когато разни люде с големи титли се заемат с високата задача да оповестяват, гдето е възможно, турили си най-сериозен вид, лошото… пардон, кошмарното, нетърпимото положение на българската общественост. Но, разбира се, както единствено приляга на подобни възнесени умове, това инак рутинно произнасяне винаги се представя като разнищващо прозрение, плод на някоя гениална аналитика, и е съответно поднесено с думи от речника на Макс Вебер и поне неколцина психоаналитици. Но тъй като и това явно не е достатъчно на поразглезената публика, сериозността на всеки висок говорител днес изисква прилагането на това или онова най-модерно и най-проницателно изследване.

Любимото място на тези високонравствени глашатаи е телевизионното студио. Там, на безопасно разстояние от плебеите, те сключват вежди, смръщват тежките си чела и произнасят страховитата диагноза. Водещият, смаян от авторитета пред себе си, кима одобрително, а зрителите, които най-често не са чели достатъчно Вебер и не могат да цитират Джон Лок, находчиво синтезират чутото с възгласа: „Нема такава държава!”

Тези дни например изпитах крайно отвращение от българския народ, след като не един или двама височайши коментатори разясниха пред закърнелия ми ум, че отказът на българите да приемат Истанбулската конвенция се корени едновременно в тяхната страст към биенето на жените си и потиснатата им хомосексуалност. Е, в последна сметка второто обяснява първото, така че господата не може да не са били прави.

Друга една особеност на многоуважаемите мислители диагностици е измъченият им вид, който непременно подбужда искрено съчувствие у добронамерения наблюдател. От речта и лика им струи трагичната съдба на мъдреца, чийто фин характер всекидневно трябва да се сблъсква с чудовищната и провинциална българска действителност. На тези донкихотовци не е останало нищо друго освен минутите ефирно време, в които им се явява възможността да поднесат на глупците истината – грозна и неотменима. По тая причина е редно всички ние, гражданите, чиято нравственост и цивилизованост може и да не достигат, но които сме все още способни на състрадание, да отдадем нужната почит на малцината радетели на обективността и да се изплюем (както си можем) връз собствената си морална разруха.

Но защо, питате се, проявих такова безчестие, като заявих, че се подсмихвам на цялата тази драма? Защото драмата е всъщност комедия. Най-първо,  комична е позата на изключителност, с която обикновено се говори за „недораслия“ народ. Говорителите, става ясно, принадлежат на европейската интелигенция, на някое висше съсловие, което има мандата да проучва и изследва множествата, да им се подиграва и да ги оплаква в тяхното невежество. От познанията на тези ерудити обаче, изглежда, е убягнало наблюдението, че благородството на онези исторически личности, на които днес всички се кланяме, е не в тяхното презрително отношение, а в близостта и романтическата им вяра в тези, които по интелект може би стоят под тях самите. И затова са смешни напъните на някои нашенски интелектуалци, чиято редовна жлъч и песимизъм не са нищо друго освен прозрачна самовлюбеност, полудневна превземка, която само ги отъждествява с провинциалността, от която всячески се мъчат да се отскубнат. Който се вземе за стожер на правдивостта и така, ужасèн, запрати околните в ямата на глупостта, не може да претендира за визионерство и творчески ум, каквито качества са най-нужни на общността ни. Такива хора страдат от маниакалност и заграждат себе си в полето на аграрната интелигенция, резонирайки изцяло с един почти суеверен фатализъм, какъвто често се среща например из българските села. Но фатализмът на българския селянин остава на село и не се налага през студия и издания.

Естествено че в България има редица социални пробойни. Но още по-естествено е, където има социум, да има и дупки в корпуса му. Дупките обаче не се запълват с цитиране на социологически изследвания и вдигане на врява. И ако вземем отново Истанбулската конвенция, едно нещо е явно: спорът около нея бе истеризиран и свръхраздут. Личната ми позиция е, че конвенцията не трябва да се приема, не понеже допускам, че целта ѝ е да ни "джендъризира", а защото, както посочиха и немалко юристи, документът действително подлежи на различни интерпретации. Но ако всички участници в дебатите бяха водени единствено от чистото желание да помогнат на страдащите от домашно насилие, защо, питам аз, не се разреши много по-лесно въпросът с необходимите законодателни промени в тази насока, които така или иначе конвенцията уж би ни задължила да извършим. Така, без да се приема спорният документ, щеше да се постигне търсеното. Наместо туй обаче на българите бе заявено, че са всякакъв вид фоби и нелечими садисти, а в най-добрия случай - потиснати или просто невежи.

И все пак, не ми се струва голяма заплаха този безсъдържателен интелектуализъм. За да му противостои, човек трябва просто да изгаси телевизора и да отиде на работа.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".