Левият популизъм в САЩ: ще имат ли демократите свой Тръмп

"Ние сме "Прогресивните" и идваме за вас"

Този емоционален възглас е отправен от Дженк Югър, водещия на една от най-големите леви онлайн медии в света „Дъ янг търкс“ ("Младите турци"), след победата на Доналд Тръмп на президентските избори през ноември 2016 г. Югър е американец от турски произход.

В този момент Демократическата партия е в нокдаун: последователно е загубила Камарата на представителите (през 2010 г.), Сената (през 2014 г.) и най-после президентството в полза на Републиканската партия и ексцентричния бизнесмен Тръмп.

Развитията до голяма степен са подпомогнати от възхода през през 2010 г. на т.нар. Чаената партия – популистко консервативно движение в Републиканската партия, което успя не само да превземе властта на партийно ниво, но и да активизира достатъчен брой от своите избиратели, за да спечели мнозинство в Камарата на представителите през 2010 г., което поддържа и до днес.

Катализатор за това бе приемането на здравната реформа „Обамакеър“, която бе универсално отхвърлена от републиканците. Поддръжниците на това движение подкрепяха идеята за „малко правителство“, което въздейства ограничено над икономиката. Но успехът му бе краткотраен, поне що се отнася до неговите лидери.

Пример е сенаторът от Тексас Тед Круз, когото Тръмп публично унижаваше на всяка крачка през президентската кампания през 2016 г. Сегашният президент дори сподели в туитър фотоколаж, на който сравни съпругата си Мелания Тръмп, бивш модел, с половинката на Круз, за да покаже, че втората не е особено привлекателна.

Въпреки този и други удари под пояса през 2018 г. Круз беше принуден да моли Тръмп да посети Тексас и да му окаже подкрепа, тъй като е пред опасността да го загуби в полза на демократа Бето Рурк, и то в един от най-консервативните щати в САЩ.

Епизодът илюстрира динамичния живот на политическите движения и личности във и около партиите, които следват идентичен модел на поява, възход и падение в иначе статичната, формално двупартийна политическа система на Щатите.

Да се върнем обаче към думите на Югър. Те не са насочени срещу новите популисти отдясно като Тръмп, нито към конвенционалните конституционни консерватори или неоконсерваторите в Републиканската партия. Обект на атаката са водачите на Демократическата партия, която по думите на Дженк претърпя „исторически провал“, след като е издигнала „най-лошия кандидат за президент в историята на Америка“ Хилъри Клинтън.

Югър настоява за революция в Демократическата партия, която да „пресуши блатото“ на „платените и корпоративни демократи“ и да предаде мантията на властта на „прогресивните демократи“ - левите популисти, които искрено се опитват да представляват интересите на народа.

Безспорен лидер на тази енергична група е Бърни Сандърс – сенаторът от щата Върмонт. Като кандидат-президент през 2016 г. той успя да стопи преднината от над 50 процента срещу Клинтън и въпреки че загуби предварителните партийни избори, някои от програмните му идеи са подкрепяни от мнозина. Например планът му за универсална здравна система се ползва с одобрението на 59 на сто от гражданите на САЩ по данни на Business Insider.

През 2018 г. Сандърс и неговите сподвижници имат възможността да докажат, че са способни да извършат това, което Чаената партия успя да направи осем години по-рано и да изменят радикално както облика на Демократическата партия, така и на цялата страна.

Шансът им се удава благодарение на провежданите през тази година избори за всичките 435 места в Камарата на представителите, 35 от 100-те сенаторски позиции, както и множество избори в отделните щати. Въпреки че мнозинството от тях са насрочени за ноември, прогресивните вече отбелязаха няколко впечатляващи триумфа.

Показателен е примерът с 28-годишната, самоопределила се като демократически социалист, Александрия Оказио-Кортес. Тя впечатляващо победи в Ню Йорк демократа Джо Кроули, който караше своя десети мандат в Камарата на представителите и беше смятан за бъдещ председател на Демократическата партия при победа през ноември.

Случаят с Оказио-Кортес не е изключение – подобно бе развитието при Андрю Гълъм във Флорида, Уесли Бел в Мисури, Аяна Пресли в Масачузетс, Бен Джелъс в Мериленд и много други.

Прогресивните демократи се гордеят с това, че не ги финансират огромни корпорации, а получават малки дарения и разчитат основно на работата на доброволци, както и на помощта на организации като „Джъстис демократс“, които се „опитват да изкарат големите пари от политиката“, както казва един от създателите на „Джъстис демократс“ - Югър.

Най-силното оръжие на Тръмп – острият му език - активизира демократическите избиратели, които са жадни за реванш и според актуални проучвания демократите ще спечелят Камарата на представителите на предстоящите избори, като имат реален шанс дори да изместят републиканците от Сената. Според данни на организацията FiveThirtyEight, която е собственост на телевизията ABC, ако изборите за Конгрес бяха проведени на 17 септември 2018 г., демократите щяха да получат 49 на сто от гласовете срещу 39.9 на сто в полза на републиканците. 

Прогресивните демократи все още ще са малцинство в Конгреса дори ако Демократическата партия победи. Но предложенията им се ползват с голяма обществена подкрепа и е само въпрос на време, преди „корпоративните демократи“ да бъдат изправени до стената и да избират дали ще се вслушват в левите популисти.

Портрети на "прогресивните"

Автопортрет - "прогресивните" за "прогресивните"

В официалната онлайн страница на Сандърс може да се откроят идеите, които вдъхновяват популисткото движение в Демократическата партия.

Един от топ осите, представени в раздела "Проблеми" (Issues), се нарича „Неравенство в доходите и благосъстоянието“. Сандърс обръща внимание на контраста в разпределението на доходите между най-богатите и най-бедните в САЩ.

Доказва чрез изследване на Университета Бъркли, че от 2009 до 2014 г. 58% от натрупания доход е влязъл в сметката на 1% от населението на държавата. Някои от предложенията на Сандърс за разрешаването на този проблем са: да се вдигне минималната надница на час от 7.25 долара до 15 долара, да се гарантира здравното осигуряване на всеки един гражданин на Съединените щати. За да се осъществи финансирането на предложенията му, демократът настоява корпорациите да бъдат задължени да изплащат данъци към всичките си приходи, огромна част от които „понастоящем са укрити в Каймановите острови и други офшорни зони“.

Сандърс се ползва с голяма подкрепа от младите избиратели и това до голяма степен се дължи на плана му в образователната система. Той се състои в това да се премахнат таксите за обучение в публичните университети, както и дълговете, които завършилите дължат, след като веднъж са се дипломирали. Сандърс дава за пример Германия, Финландия, Норвегия и Швеция като образци, в които се предлага безплатно обучение на студентите. За да финансира проекта си, сенаторът предлага да се наложи данък на спекулантите от Уолстрийт, които обвинява за кризата от 2008 г. Според него това би довело до допълнителни 300 млрд. долара в държавната хазна.

За политиката на САЩ към Иран Сандърс се противопоставя на Тръмп, който изтегли САЩ от международната сделка за ядрената програма на ислямската република. Сандърс смята, че „тестът за това до колко е велика една нация, която разполага с най-мощния военен арсенал, не се определя от броя на войните, в които участва, а в опитите си да разреши международните конфликти по мирен начин“.

Сенаторът е противник на войната като подход в политиката. Той подробно изрежда последиците от дългогодишните войни в Ирак и Афганистан както за ветераните, така и за хилядите цивилни. Сандърс остро критикува политиците, пряко допринесли за тези процеси като Държавния секретар от правителството на Джордж Буш-младши – Дик Чейни и неоконсерваторите, които по неговите думи „ще вкарат САЩ във война с Иран“.

През 2015 г. Вашингтон и още пет световни сили постигнаха споразумение с Техеран, според което Иран ще ограничи ядрената си програмата до мирни цели и ще допусне външни наблюдатели в замяна на вдигане на международните санкции срещу страната. Сандърс се опасява, че с изтеглянето на САЩ от тази сделка президентът може да предизвика нов кръвопролитен конфликт, който да коства повече от предишните.

Портрет в "сини" и "червени" щрихи

Либералите и консерваторите са двата полюса на американската политическа система още от зараждането й в края на XVIII век. Либералите начело с Томас Джеферсън издигат като основополагащ принцип разширяването на правата и свободите на отделните индивиди и защитата им срещу посегателства от държавата, а консерваторите под водачеството на Александър Хамилтън определят за приоритет съхраняването на традиционните религиозни и културни ценности. 

И при двете идеологии отсъства участието на държавата освен като гарант за правата на гражданите. Докато консерватизмът до голяма степен е съхранил първоначалните си концепции, с изключение на неоконсерваторите, класическият либерализъм от края на XVIII век се е изменил значително, що се отнася до предписанията му за икономиката.

През XXI век под  "либерализъм" се разбира "социален либерализъм", който допуска участието на държавата в частния живот, като тя се възприема като изравнител на икономическите неравенства в обществото. Прогресистите подкрепят идеи като прогресивното данъчно облагане. Казано накратко, социалният либерализъм е умерена форма на прогресивизма.

Позицията на консерваторите спрямо прогресивното крило в Демократическата партия е закономерна. Консерватизмът споделя с класическия либерализъм непоносимостта към участието на държавата в частния сектор, което е в основата на финансирането на амбициозните проекти на прогресивните за по-сурово данъчно облагане на най-богатите.

Според консерваторите прогресивните ще унищожат частния бизнес и с политиката си ще увеличат дълга на САЩ, който към 31 юли тази година беше 21,3 трилиона долара.

Сандърс и Оказио-Кортес се самоопределят като „демократически социалисти“ и не е толкова трудно да разберем защо републиканците имат резерви към тях. Впрочем терминът „демократически социализъм“ едва ли подхожда на Сандърс и Оказио-Кортес, тъй като те не подкрепят премахването на капитализма и създаването на социализъм, в който да се провеждат свободни избори - каквото е определението на демократическия социализъм.

Консерваторите и прогресистите са на противоположни позиции по много въпроси – абортите, глобалното затопляне, Втората поправка, гей браковете, войните и най-вече ролята на държавата. Републиканците, както и в частност Чаената партия, са против участието на държавата в делата на индивидите с изключение при случаи, засягащи суверенитета им и този на държавата. Прогресивните виждат в държавния апарат загрижен и благ „голям Брат“, който пряко и праведно разпределя благата между гражданите.

Демократите подкрепят някои от социалните реформи, предложени от прогресивните, със заявката при победа на изборите да защитават малцинствата и да реформират имигрантската политика. Но що се отнася до концепциите за реформи на икономиката, са много по-въздържани откъм обещания.

Въпреки това сенаторът Елизабет Уорън, професор по право в Харвард, която е сред спряганите за кандидат-президент през 2020 г., предложи неотдавна акта „Отговорен капитализъм“. Една от клаузите му задължава компаниите с приход от повече от 1 милиард долара да осигурят правото на работниците да избират 40% от членовете на борда на директорите.

Друга заставя при участието на корпорациите във финансирането на политически кампании да е налично одобрението на поне 75 на сто от съвета на директорите (което автоматично включва и тези от тях, които са избрани от работниците). Това потенциално би ограничило ролята на големия бизнес в изборите, което е добре дошло за прогресивните.

Приемането на такива правила няма как да се осъществи в контролиран от републиканците Конгрес. Въпреки подкрепата, която оказва за някои прогресивни идеи, Уорън се дистанцира от Сандърс и Оказио-Кортес със заявлението, че за разлика от тях тя е капиталистка и целта на акта е да се „спаси капитализмът“.

„Прогресивните идват“ – ами сега?

Докато Съединените щати са лидер на световната сцена, всеки по-сериозен трус може да изпрати вторични сътресения навсякъде по света. При всичките недостатъци на американската демокрация е нужно тя да се цени и пази, тъй като безспорно превъзхожда алтернативата в лицето на Китай. Затова балансът в политическата система на държавата трябва да представлява интерес за всеки, който е наясно, че светът, който населява, е взаимносвързан и детериториален.

Прогресивните демократи поставя ударение върху защитата на правата, както и върху популяризирането на характерните особености на малцинствените групи, независимо дали става въпрос за етнос, религия, пол, сексуалност, националност или др. Тази привързаност към различията, вместо към приликите, е още едно направление, по което се различават от консерваторите – вторите са обединени около родината, религията и традициите, докато първите организират населението в отделни групи.

Много от прогресивните обаче отиват дори по-далече – те ги подреждат в йерархия по привилегии и противопоставят отделните колективи. Чувствителни теми за тях са робството, колониализмът, дискриминацията изобщо. Наблюдава се странна форма на класов конфликт, промотиран от прогресивните – в случая са противопоставяни „историческите експлоататори“ (белите, мъжете, хетеросексуалните, богатите) срещу „историческите експлоатирани“ (небелите, немъжете и нехетеросексуалните, небогатите), като вторите търсят компенсации от първите за старите неуредени сметки. Но също открито декларират, че двойното отношение е валидно и днес.

Сформират се групи като крайнодясната и бяло-супремасистка „Алт-райт“, както и анархо-комунистическата „Антифа“, които не се страхуват да излязат на улицата и да атакуват представителите на другата и обикновени минувачи, както и да нанасят имуществени щети на частни и публични обекти. Показателен е сблъсъкът в „Шарлътсвил“ през 2017 г., когато националист се вряза с колата си в група протестиращи и уби жена. С тези и други действия двете фракции напомнят на сблъсъците между „червените“ и „кафявите ризи“ в Европа между световните войни.

Още е рано да се говори за „прекрасен нов посткапиталистически свят“ дори при победа на прогресивните на предстоящите избори, както и на президентските през 2020 г. Но също е логично да се предположи, че в даден момент това колективизиране и диференциране на случайни признаци като цвят на кожата, пол, сексуалност или религия ще доведе до нарушаването на социалната кохезия и до зловредно и дълготрайно разделяне на обществото в Щатите. И първият етап на това разединяване вече е започнал.