И като вървели през пустинята не знам колко десетилетия, стигнали до бреговете на Червено море. Пътят към обетованата земя преминавал през морето, а Мойсей нямал никаква идея как да го прекосят. Наредил да извикат инженер номер 1. Мислил експертът, чертал, изчислявал и накрая предложил да построят мост над морето. Само че за това нямало нито време, нито който и да е от останалите ресурси. Заповядал Мойсей да доведат инженер номер 2 и му казал да намери решение, но да не е мост. Номер 2 представил проект за тунел под морето, който Мойсей отново не одобрил, защото щял да отнеме още повече време и средства. Доведете пиара – рекъл, – той нали трябва има решение за всякакви ситуации.

Пиарът казал: Решението е следното: разделяш морето на две и преминаваш с хората по сушата между двете половини вода. Е, как да го направя? – възкликнал Моисей. Това не знам – рекъл пиарът, – моята работа е да ти кажа решението и ако го осъществиш, да ти осигуря публикация в най-тиражното издание.

Долу-горе така постъпи президентът Румен Радев в последното си обръщение към нацията, като ни предложи ключ, но не каза къде е вратата. Ключът се казва единение. Тази поетична дума звънна и няколко други се обадиха като ехо. „Заедност“ например. Беше я съчинил и подарил на българския език Ахмед Доган, но тъй като не свърши много работа, замени я по-късно със "синергия". И за по-прозаичен вариант се сетихме – национален консенсус. Появи се и т.нар. обосновано предположение, че вдъхновението е дошло от партията "Единна Русия“ и че крайната цел на българското единение е подобна партия. Това беше опровергано, както се опровергават отначало всички намерения за създаване на партия. Ставало дума единствено и само за безпартийно, даже антипартийно единение, което ще бъде спасително за разединената ни от омраза и противопоставяне общност. Възможно ли е това? Българската история не познава много примери на единение, затова ще потърсим доказателство, че това е възможно в европейската география.

Насочваме се на север, където не в една, а в цели три държави единните социално-нравствени норми се определят от  така наречения Закон на Янте. Техен автор е  Аксел Нийлсен, роден е в Дания, живял в Норвегия, по-късно се озовал в Швеция. Писателският му псевдоним е Аксел Сандемусе. През 1933 година написал книга, в която заменил името на родното си градче Нюкьобинг с Янте. Там един човек донася списък с правила, наречени Законът на Янте. За скандинавците това са нещо като  Десетте Божи заповеди. Те са социалните норми, с които трябва да се запознае всеки, който реши да се премести на Север. Ето какво гласят:

Не трябва да се мислите за нещо повече.

Не трябва да мислите, че сте добри колкото нас.

Не трябва да се мислите за по-мъдри.

Не трябва да проявявате самоувереност и да мислите, че ни превъзхождате.

Не си мислете, че знаете повече от нас.

Не трябва да се мислите за по-важни от нас.

Не трябва да си мислите, че можете да впечатлите някого.

Не ни се подигравайте.

Не си мислете, че някой се интересува от вас.

Не мислете, че можете да ни научите на нещо.

Тези правила всъщност могат да се поберат в едно: "Не си мисли, че си специален, ти си като всички останали, като нас." Сега, когато вече човек е прочел Закона на Янте, не изглежда толкова странно, че датският премиер ходи на работа с велосипед, а принцесата води децата си на детска градина със същия велосипед с кош отпред, с какъвто всички останали датски майки. "Не си мисли, че си специален, ти са като всички останали, като нас."

Ако някой се чуди защо държавите на социалното равенство бяха създадени на Север, а не там, където идеологията обещаваше, то е пак отчасти заради Закона на Янте. Когато равенството, уважението, равнопоставеността са част от манталитета, а не от пропагандните брошури, може да се направи социална държава. Как се поддържа такъв манталитет ли? Много лесно и просто:  доверието на обществото отива там, където е дължимо, идеята, че добрата работа винаги се възнаграждава, е големият мотивиращ фактор за спазването на принципа на скромността. Точно това в държавите в обратната южна посока е най-трудно и сложно.

Дотук нещата са в защита на призива за единение –значи възможно е да се случи, макар и не точно тук и не точно сега. Само че, за да има единение, то трябва да се случи около нещо, нещо важно и смислено за почти всички хора, ако не и за всички. Това е, което е най-важното, когато се говори за единение, а президентът не го каза, досущ като пиар на Мойсей. А и да го е казал, то ще да е било по оня типичен за президентството крИВОличещ начин, от който ни става ясно, че жонглирането с думите е по-важно от общуването с народа. Прочетох разяснително интервю с резидента на президента, в което обяснява какво е искал да каже президентът, но там разединяващите реплики бяха в съотношение 10:1 към обединяващите, така че отново не съм наясно.

Когато някой призовава към единение, негово първо задължение е да каже около какви идеи и на каква основа ще се строи това единение. И да ги каже така просто и ясно, че всеки да ги разбере и приеме за свои. За обикновени неща става дума, казани по много обикновен начин, като при цитирания по-горе Закон на Янте. Да речем:

Искаме всички да имаме работа.

Искаме всички деца да ходят на училище.

Искаме възрастните хора да не живеят в лишения.

Искаме болните да бъдат лекувани.

Искаме децата и възрастните хора с увреждания да бъдат подпомагани чрез институциите на държавата от името на всички нас.

Искаме законите да се прилагат, да се прилагат бързо, безпристрастно, независимо и с еднаква сила за всички.

Искаме да живеем в домовете си и да пътуваме по пътищата безопасно.

За ей такива обикновени, просто и ясно изречени неща става дума, а не за увъртени, вдъхновени, възвишени полети на мисълта. И след това за нещо още по-обикновено: всяко действие на управляващите да работи в полза на някоя от идеите. Има обаче нещо, което, ако липсва, не може да се получи никакво единение около и най-обединяващите хората идеи. Доверието. У нас то липсва, няма го. На всички нива и у всеки от нас доверието е изчерпано. Каквито и хубави думички да си измисляме, колкото и тържествено да ги оповестяваме и след това умно разясняваме – няма да се получи без доверие. То е спойката, то прави възможно обединяването около идеи.

Впрочем в подобен списък от обединителни неща няма как да се избегне геополитическата посока, около която се обединяваме. Могат ли сега радетелите на обединението да кажат ясно, директно, в прав текст коя е тази посока. Защото ние се съмняваме, че всеки от лидерите в момента – кой повече, кой по-малко – е завардил две порти, източна и западна. За какво единение в такъв случай си говорим?

"Редута"