Article_top

Властта ни разказва, че знае кой организира протестите. И сигурно наистина знае. Как обаче за всичките тези години всичките тези власти не се научиха, че важното на един протест не е кой точно го организира, а дали има ниша, дали обществото споделя исканията му, дали има ропот, който да е довел до този протест. Ако има обществено настроение, ще се намери и кой да го организира. Или най-малкото ще се намери искра, която да запали протест и без да е особено организиран.

Самоуспокоението на всяка една власт през последните години, че знае кой организира протестите, е направо трогателно. Но има ли значение кой точно, след като всеки би могъл?

Напоследък има една поредица клипове, които показват, че думичките демокрация и бедност не са най-големият проблем за нас, българите - проблемът бил думичката „дано“. Винаги съм мислил, че основният проблем, от който тръгват всички други, е бедността. А не някаква игра на думи. Но ако ще играем на думи, нека да кажа, че нашият проблем е в думичката „кой“. Да, проблемът се крие точно във въпроса, който дълго време се смяташе едва ли не за еталон на будната гражданска мисъл.

За вредата от въпроса "кой"

Не спираме да питаме „кой“, когато всъщност трябва да питаме „какво“ (да се прави), „защо“ (така ни се случва) и „как“ (се прави). Кой предложи това или онова, кой организира протестите, кой ще ни оправи, кой да дойде на тяхно място, кой им плаща, кой е виновен - познати ли са Ви тези фрази?

Именно това е голямата самозаблуда в последните десетилетия. Вместо да питаме какви политики са важни и какво ни доведе дотук, ние се питахме кой е крив и кой може да оправи нещата. И сега по протестите виждаме плакати от типа „Личности, а не партии“, говори се за мажоритарна система или президентска република. Тоест, пак системи, в които ще питаме кой, а не какво.

И така, презирайки лошите партии и обожавайки добрите личности, продължаваме с удивително настървение и упоритост да избираме личност след личност, наместо план след план. Станахме ли по-щастливи и доволни? Не мисля. Всеки четири години търсим нова личност, която да смени старата, тъй като в нашите очи тя вече не изглежда добра. И сега мнозина търсят ново лице.

Ще кажете: навсякъде в Западния свят е така. Но в това сизифовско избиране на все нов и нов Ивайло ние определено сме пионери. Това е дори може би единственото нещо, в което по изключение сме първопроходци, а не опашкари.

С цялото това питане „кой“ започнахме да мислим за политиката като за някаква непрестанна конспирация. Политическият анализ взе да става разговор за разузнавачи, а не за анализатори. Започна да се превръща в надмогване с информираност, а не с прозорливост. Кой какво свършил, кой с кого се договорил, кой зад кого седял, кой на кого какво казал. И, разбира се, кой има рейтинг. Колко бързо забравихме, че в политиката рейтинг се губи най-лесно, когато работиш. Когато вършиш черната работа.

Когато се плъзгаш по вълната на популизма, рейтинг не се губи. Губи се, когато казваш каквото мислиш, а не каквото би събрало лайкове. Губи се, когато правиш реформа, а не раздаваш обществени бонуси в името на собственото си оцеляване.

Политиката на лайковете е навярно новото нормално. Само че живеем във времена, когато май отново ще са необходими политици, които не обещават лайкове, а пот и сълзи (дано без кръв). Утре някой с някого може да се сбие. Утре Европа може да не е същата. А не виждам да сме готови.

През това време поредните популисти ще ни говорят за „системата“, „модела“, „кой". Дори в малкото случаи, когато питаме не „кой“, а „какво“ и „защо“, мнозина от нас пак стигат до тия прелестни отговори: системата, модела... Как пък никой не каза: икономиката, неравенствата, липсата на реформи, които да намалят неефективните разходи. Как пък никой не се сеща, че консуматорското общество притъпява гражданските ни инстинкти. Не, ние си знаем: моделът е лош, системата ни убива, депутатите са много... Хубаво поне, че в протестите си не пропускаме да назовем корупцията.

Най-смисленият отговор на въпроса "кой"

Покрай това непрестанно койване започнахме да си създаваме нелепи кумири. Пристрастяването към хора е мода в социалните медии. Станаха важни всякакви „инфлуенсъри“. И така от наивност стигаме до Спас или проф. Сашка Ганева. В собствените си балони лайкваме не неща, а хора. Това е може би вградено в социалната ни природа, но технологиите още повече го обострят, защото допълнително размиват границата между политическо и лично. Всичко вече е лично и политическо едновременно. От снимката пред магнолиите до една тежко неуместна фраза за майките на деца с увреждания.

Не сме виновни, че бъркаме акцентите. Вероятно всичко това е плод на логичното ни разочарование. Но ни пречи да видим най-смисления отговор на въпроса „кой“. Ами ние, кой друг. Аз самият. Ти. Преди да понечим да „сменяме системата“, да променим себе си. Да си плащаме данъците, да стоим отдясно на ескалатора, да работим така, че да не ни е срам, да протестираме, когато трябва. И да не търсим вината винаги другаде.

Дойче веле.

 
Снимка Клуб Z

Властта ни разказва, че знае кой организира протестите. И сигурно наистина знае. Как обаче за всичките тези години всичките тези власти не се научиха, че важното на един протест не е кой точно го организира, а дали има ниша, дали обществото споделя исканията му, дали има ропот, който да е довел до този протест. Ако има обществено настроение, ще се намери и кой да го организира. Или най-малкото ще се намери искра, която да запали протест и без да е особено организиран.

Самоуспокоението на всяка една власт през последните години, че знае кой организира протестите, е направо трогателно. Но има ли значение кой точно, след като всеки би могъл?

Напоследък има една поредица клипове, които показват, че думичките демокрация и бедност не са най-големият проблем за нас, българите - проблемът бил думичката „дано“. Винаги съм мислил, че основният проблем, от който тръгват всички други, е бедността. А не някаква игра на думи. Но ако ще играем на думи, нека да кажа, че нашият проблем е в думичката „кой“. Да, проблемът се крие точно във въпроса, който дълго време се смяташе едва ли не за еталон на будната гражданска мисъл.

За вредата от въпроса "кой"

Не спираме да питаме „кой“, когато всъщност трябва да питаме „какво“ (да се прави), „защо“ (така ни се случва) и „как“ (се прави). Кой предложи това или онова, кой организира протестите, кой ще ни оправи, кой да дойде на тяхно място, кой им плаща, кой е виновен - познати ли са Ви тези фрази?

Именно това е голямата самозаблуда в последните десетилетия. Вместо да питаме какви политики са важни и какво ни доведе дотук, ние се питахме кой е крив и кой може да оправи нещата. И сега по протестите виждаме плакати от типа „Личности, а не партии“, говори се за мажоритарна система или президентска република. Тоест, пак системи, в които ще питаме кой, а не какво.

И така, презирайки лошите партии и обожавайки добрите личности, продължаваме с удивително настървение и упоритост да избираме личност след личност, наместо план след план. Станахме ли по-щастливи и доволни? Не мисля. Всеки четири години търсим нова личност, която да смени старата, тъй като в нашите очи тя вече не изглежда добра. И сега мнозина търсят ново лице.

Ще кажете: навсякъде в Западния свят е така. Но в това сизифовско избиране на все нов и нов Ивайло ние определено сме пионери. Това е дори може би единственото нещо, в което по изключение сме първопроходци, а не опашкари.

С цялото това питане „кой“ започнахме да мислим за политиката като за някаква непрестанна конспирация. Политическият анализ взе да става разговор за разузнавачи, а не за анализатори. Започна да се превръща в надмогване с информираност, а не с прозорливост. Кой какво свършил, кой с кого се договорил, кой зад кого седял, кой на кого какво казал. И, разбира се, кой има рейтинг. Колко бързо забравихме, че в политиката рейтинг се губи най-лесно, когато работиш. Когато вършиш черната работа.

Когато се плъзгаш по вълната на популизма, рейтинг не се губи. Губи се, когато казваш каквото мислиш, а не каквото би събрало лайкове. Губи се, когато правиш реформа, а не раздаваш обществени бонуси в името на собственото си оцеляване.

Политиката на лайковете е навярно новото нормално. Само че живеем във времена, когато май отново ще са необходими политици, които не обещават лайкове, а пот и сълзи (дано без кръв). Утре някой с някого може да се сбие. Утре Европа може да не е същата. А не виждам да сме готови.

През това време поредните популисти ще ни говорят за „системата“, „модела“, „кой". Дори в малкото случаи, когато питаме не „кой“, а „какво“ и „защо“, мнозина от нас пак стигат до тия прелестни отговори: системата, модела... Как пък никой не каза: икономиката, неравенствата, липсата на реформи, които да намалят неефективните разходи. Как пък никой не се сеща, че консуматорското общество притъпява гражданските ни инстинкти. Не, ние си знаем: моделът е лош, системата ни убива, депутатите са много... Хубаво поне, че в протестите си не пропускаме да назовем корупцията.

Най-смисленият отговор на въпроса "кой"

Покрай това непрестанно койване започнахме да си създаваме нелепи кумири. Пристрастяването към хора е мода в социалните медии. Станаха важни всякакви „инфлуенсъри“. И така от наивност стигаме до Спас или проф. Сашка Ганева. В собствените си балони лайкваме не неща, а хора. Това е може би вградено в социалната ни природа, но технологиите още повече го обострят, защото допълнително размиват границата между политическо и лично. Всичко вече е лично и политическо едновременно. От снимката пред магнолиите до една тежко неуместна фраза за майките на деца с увреждания.

Не сме виновни, че бъркаме акцентите. Вероятно всичко това е плод на логичното ни разочарование. Но ни пречи да видим най-смисления отговор на въпроса „кой“. Ами ние, кой друг. Аз самият. Ти. Преди да понечим да „сменяме системата“, да променим себе си. Да си плащаме данъците, да стоим отдясно на ескалатора, да работим така, че да не ни е срам, да протестираме, когато трябва. И да не търсим вината винаги другаде.

Дойче веле.

Коментари

„защо“ (така ни се случва) -

„защо“ (така ни се случва) - заради "прехода", замислен и реализиран от БКП и института И за младежта, днешния "Иван Хаджийски", чиито възпитаник е и Първан. Не, преходът не е свършил.

„какво“ (да се прави) - Лустрация, естествено. На сите БКП-та и на сите "Сабини", както и новите им проксита. :)

„как“ (се прави) - Няма да ги "бесим", естествено. Без закон. Изчезват от обществения живот защото им обръщаме гръб. Да, и на Моника.

Със здраве.

Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Активно заблуждаение!

Във връзка с руската нагла агресия и протестите/бунтове 99 % от публицистите и изявяващите се в различните студия развиват трескава заблуждаваща дейност, хибридна война срещу собствения си народ, сякаш са родени и откърмени в Русия

След безсмислена игра на думи кой срещу какво, защо, как, г-н Симеонов предлага смисления отговор на въпроса КОЙ, който от години се върти в обществото. : „Ами, ние, кой друг. Аз самият , Ти”, казва Симеонов. И препоръчва смело да работим, да си плащаме данъците, като че ли не ги плащаме, и да не търсим вината винаги другаде. Както се казва пито – платено. Под ние Симеонов разбира българите. . Но,
приемем ли „смисления” отговор на г-н Симеонов, това означава да запазим сегашното статукво, защото то е програмирано в Москва. Ето как:

- Ние ли сами се изолирахме от Европа след Освобождението, или Русия ни изолира, за да останем в нейната изостанала сфера? Така България се изгради като неуредена, бедна и беззаконова дъ ржава.

- Ние ли изгонихме княз Александър І Български, или Русия?

- Доброволно току що проходилото Княжество Българи ли даде 32 тона българско злато на Русия, или тя го взе посредством измисления от нея Окупационен фонд?

- Ние ли доброволно дадохме Северна Добруджа на Румъния, или това стана по руска инициатива, за да компенсира Русия с нашата земя Румъния за отмъкнатата от нея по законите на политическото разбойничество румънска Бесарабия.

- Ние ли дадохме архивите си на Москва, или тя ги открадна и не ги връща?

- Ние ли накарахме Русия да ни продава по-скъпо своя газ, или тя ни ограбва?

Ние сами ли избрахме Патриарха, Президента, Премиера, Главния прокурор, или Кремъл ни ги наложи задкулисно?

- Ние, г-н Симеонов, докато не изгоним руската користна намеса във вътрешните ни дела, а и турската основно по линия на ислямизацията, докато не отхвърлим руското зловещо опекунство, никога няма да подредим къщичката си, въпреки че по брой студия и писане на статии и коментари на глава население, ще държим първото место в света. Не внушавайте, г-н Симеонов, грешни послания към ограбения ни и изтерзан народ!
-
- . И накрая КОЙ , г-н Симеонов, при Вас плаща музиката ?
godo1952's picture
godo1952
godo1952

Калин

Ами то се знае кой плаща музиката на Първан Симеонов - Андрей Райчев. От известно време се забелязва, че Симеонов музицира анализите си по нов начин. Сигурен съм, че той си мисли, че никой не го забелязва. Заблуждава се. Забелязват тази промяна тези които си направят труда да го слушат. Докато го слушат. По-нататък просто ще сменят канала.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кой ще понесе отговорността за НАПлийкс?