Article_top

През септември 1996 г. убедих един от редакторите във в. „Далас морнинг нюз“, където бях на стаж, да ми даде телефона на Джим Макграт, дългогодишен говорител на бившия президент Джордж Хърбърт Уокър Буш.

Звъннах му в Хюстън и се представих като журналист от български всекидневник, който е временно в САЩ. Казах, че много бих искал да направя интервю с 41-вия президент заради ролята му в края на Студената война. Макграт беше професионално любезен, но резервиран и каза, че „президентът Буш е много зает човек“. Аз вече бях ударил на камък в опитите си да интервюирам Хилъри Клинтън и няколко други американски политически фигури. Въпреки цялата ми арогантна пробивност на 27-годишен репортер, бях започнал да се досещам, че в медийната йерархия на САЩ съм предпоследната дупка на кавала.

За моя огромна изненада, след няколко дни Макграт ми звънна обратно в редакцията и каза, че Буш се е съгласил на интервю – след два и половина месеца. Датата се падаше буквално в деня преди заминаването ми, но аз веднага приех. Уви, точно когато трябваше да тръгвам за срещата, се разболях свирепо, с висока температура и всички екстри. Беше практически невъзможно да карам четири часа от Далас до Хюстън, да направя интервюто, да се върна навреме и в съзнание да се кача на самолета през океана.

Обадих се, отказах и съжалявах страшно много за пропуснатата възможност. Съжалявам и сега.

Няма да се разливам в дълги анализи за значението на Буш Старши в световната политика. Тези дни ще имате възможност да прочетете и чуете предостатъчно мнения за приноса му за края на Студената война, за Саддам, за Иран-контри, ЦРУ, ООН, за Уотъргейт и други интересни факти от живота на този държавник с кариера, дълга седем десетилетия. Може би ще се сетите за военната му биография, за парашутните му скокове – последният на 90-годишна възраст – или за съвместната му работа с експрезидента Бил Клинтън след смъртоносното цунами в Югоизточна Азия през 2004 г. Повече от веднъж ще срещнете заглавия за „династията „Буш“.

Както винаги, в подобни моменти ще има и панегирици, и трезви анализи, и откровени хули. Бившият президент далече не беше ангел, но определено се радваше на уважение през последните две десетилетия, дори сред бившите си врагове. Електоратът също го заобича доста повече след като гласува срещу него през 1992 г., което е парадокс, добре познат на Джими Картър, например.

Моят живот отново се преплете с Буш-старши по интересен начин години след онзи неуспешен опит за интервю през 1996-а. В България май не е добре известен фактът, че той е свързан с най-ключовия документ в американската история, който променя живота на милиони хора в неравностойно положение. През 1990 г. Конгресът приема, а президентът подписва Закон за американците с увреждания (Americans with Disabilities Act или ADA). Малко подобни документи в САЩ са се радвали на по-сериозна подкрепа и от републиканци, и от демократи. В Камарата на представителите резултатът от гласуването е 377 на 28, а в Сената е 91 на 6. Подобно единодушие е мечта днес.

Законът забранява дискриминацията срещу хора с увреждания – независимо от степента им или от това дали са физически или не. Той предписва правила, според които трябва да бъде осигурен достъп до различни обществени и частни сгради. В него има и доста други важни моменти, които го правят образец за подражание в други държави.

Заради този закон днес знам, че мога да се търкалям с инвалидната си количка по неразбити тротоари, че работодателят ми ще направи нужното, за да остана продуктивен въпреки инвалидността си, и че никой няма правото да ме третира като втора категория гражданин. И най-важното е, че тези изисквания се спазват доста строго, защото санкциите са разписани надлежно и са прилагани усърдно.

Законът засяга най-голямата малцинствена група в САЩ – един от всеки пет американци има някакво увреждане. Това го превръща в най-обхватния документ, защитаващ граждански права в дадена държава. Препоръчвам изчитането на увода към него (т.е., втората секция), където едновременно се говори за съществуването на дискриминация и за нейната недопустимост.

Ролята на Буш тогава не се свежда само до автоматичен параф под иначе популярен проектозакон. От днешна гледна точка е лесно да приемем нещата за предопределени, но през 1989-1990 гг. съпротивата срещу приемането на ADA хич не е била тривиална. Тя идва най-вече от бизнес организации (на първо място търговските камари), които се опасяват, че въвеждането му ще доведе до твърде много допълнителни разходи за всевъзможни адаптации и в търсенето на работна ръка.

В крайна сметка ADA се превърна в еталон когато става въпрос за опит да се даде равен старт, а не някакви допълнителни привилегии на уязвима група хора.

Не че днес няма опити нещата да се върнат назад.

През февруари 2018 г. Камарата на представителите гласува текст, в който драстично се ограничават възможностите на хора с физическа инвалидност да заведат съдебно дело срещу ресторанти, кина и други бизнеси, които не спазват изискванията за достъпност. Подкрепата за проектозакона дойде почти изцяло от републиканците, и за щастие Сенатът се въздържа да вземе отношение по темата. В САЩ спазването на ADA се поддържа и от страха, че нарушителите ще се окажат скъпи на триците и евтини на брашното, ако бъдат вкарани и в съдебни разноски. В повечето случаи това е наистина така, а някои щати (като Калифорния, например) налагат дори по-сурови финансови санкции отколкото са предвидените на федерално ниво.

Буш Старши има и други заслуги, които заслужават специално отбелязване и са интересни от гледна точка на днешния политически климат. Той подкрепя сериозни подобрения в Закона за защита на чистия въздух (The Clean Air Act), първоначално приет по времето на Ричард Никсън. Буш подписва през 1990 г. и указ, с който спира депортациите на около 1.5 млн. имигранти, за да предотврати разкъсването на семействата им. Днешните републиканци дори не могат да си представят нещо подобно и това е тъжна констатация за състоянието на тази партия.

Така и не се видях с бащата, но пък през есента на 1996 г. срещнах Буш-младши, по абсолютна случайност. Случи се след един предизборен митинг на Боб Доул, който се бореше с Бил Клинтън за президентския пост. Синът Буш беше губернатор на Тексас, победил най-неочаквано популярната си предшественичка демократката Ан Ричардсън. Президентското му бъдеще тогава не беше обект и на най-смелите медийни спекулации. Разменихме няколко изречения с W. докато чакаше лимузината си. Останах с доста добри впечатления от тази кратка среща, но истински исках да разговарям само с баща му.

После Буш-младши на свой ред влезе в Белия дом и се превърна в автор на една от най-големите грешки в американската външна политика, чиято попара сърбаме досега.

Но това е друга тема. Днес можем да помълчим, да послушаме и да попрочетем малко повече за 41-вия президент на САЩ.

 

През септември 1996 г. убедих един от редакторите във в. „Далас морнинг нюз“, където бях на стаж, да ми даде телефона на Джим Макграт, дългогодишен говорител на бившия президент Джордж Хърбърт Уокър Буш.

Звъннах му в Хюстън и се представих като журналист от български всекидневник, който е временно в САЩ. Казах, че много бих искал да направя интервю с 41-вия президент заради ролята му в края на Студената война. Макграт беше професионално любезен, но резервиран и каза, че „президентът Буш е много зает човек“. Аз вече бях ударил на камък в опитите си да интервюирам Хилъри Клинтън и няколко други американски политически фигури. Въпреки цялата ми арогантна пробивност на 27-годишен репортер, бях започнал да се досещам, че в медийната йерархия на САЩ съм предпоследната дупка на кавала.

За моя огромна изненада, след няколко дни Макграт ми звънна обратно в редакцията и каза, че Буш се е съгласил на интервю – след два и половина месеца. Датата се падаше буквално в деня преди заминаването ми, но аз веднага приех. Уви, точно когато трябваше да тръгвам за срещата, се разболях свирепо, с висока температура и всички екстри. Беше практически невъзможно да карам четири часа от Далас до Хюстън, да направя интервюто, да се върна навреме и в съзнание да се кача на самолета през океана.

Обадих се, отказах и съжалявах страшно много за пропуснатата възможност. Съжалявам и сега.

Няма да се разливам в дълги анализи за значението на Буш Старши в световната политика. Тези дни ще имате възможност да прочетете и чуете предостатъчно мнения за приноса му за края на Студената война, за Саддам, за Иран-контри, ЦРУ, ООН, за Уотъргейт и други интересни факти от живота на този държавник с кариера, дълга седем десетилетия. Може би ще се сетите за военната му биография, за парашутните му скокове – последният на 90-годишна възраст – или за съвместната му работа с експрезидента Бил Клинтън след смъртоносното цунами в Югоизточна Азия през 2004 г. Повече от веднъж ще срещнете заглавия за „династията „Буш“.

Както винаги, в подобни моменти ще има и панегирици, и трезви анализи, и откровени хули. Бившият президент далече не беше ангел, но определено се радваше на уважение през последните две десетилетия, дори сред бившите си врагове. Електоратът също го заобича доста повече след като гласува срещу него през 1992 г., което е парадокс, добре познат на Джими Картър, например.

Моят живот отново се преплете с Буш-старши по интересен начин години след онзи неуспешен опит за интервю през 1996-а. В България май не е добре известен фактът, че той е свързан с най-ключовия документ в американската история, който променя живота на милиони хора в неравностойно положение. През 1990 г. Конгресът приема, а президентът подписва Закон за американците с увреждания (Americans with Disabilities Act или ADA). Малко подобни документи в САЩ са се радвали на по-сериозна подкрепа и от републиканци, и от демократи. В Камарата на представителите резултатът от гласуването е 377 на 28, а в Сената е 91 на 6. Подобно единодушие е мечта днес.

Законът забранява дискриминацията срещу хора с увреждания – независимо от степента им или от това дали са физически или не. Той предписва правила, според които трябва да бъде осигурен достъп до различни обществени и частни сгради. В него има и доста други важни моменти, които го правят образец за подражание в други държави.

Заради този закон днес знам, че мога да се търкалям с инвалидната си количка по неразбити тротоари, че работодателят ми ще направи нужното, за да остана продуктивен въпреки инвалидността си, и че никой няма правото да ме третира като втора категория гражданин. И най-важното е, че тези изисквания се спазват доста строго, защото санкциите са разписани надлежно и са прилагани усърдно.

Законът засяга най-голямата малцинствена група в САЩ – един от всеки пет американци има някакво увреждане. Това го превръща в най-обхватния документ, защитаващ граждански права в дадена държава. Препоръчвам изчитането на увода към него (т.е., втората секция), където едновременно се говори за съществуването на дискриминация и за нейната недопустимост.

Ролята на Буш тогава не се свежда само до автоматичен параф под иначе популярен проектозакон. От днешна гледна точка е лесно да приемем нещата за предопределени, но през 1989-1990 гг. съпротивата срещу приемането на ADA хич не е била тривиална. Тя идва най-вече от бизнес организации (на първо място търговските камари), които се опасяват, че въвеждането му ще доведе до твърде много допълнителни разходи за всевъзможни адаптации и в търсенето на работна ръка.

В крайна сметка ADA се превърна в еталон когато става въпрос за опит да се даде равен старт, а не някакви допълнителни привилегии на уязвима група хора.

Не че днес няма опити нещата да се върнат назад.

През февруари 2018 г. Камарата на представителите гласува текст, в който драстично се ограничават възможностите на хора с физическа инвалидност да заведат съдебно дело срещу ресторанти, кина и други бизнеси, които не спазват изискванията за достъпност. Подкрепата за проектозакона дойде почти изцяло от републиканците, и за щастие Сенатът се въздържа да вземе отношение по темата. В САЩ спазването на ADA се поддържа и от страха, че нарушителите ще се окажат скъпи на триците и евтини на брашното, ако бъдат вкарани и в съдебни разноски. В повечето случаи това е наистина така, а някои щати (като Калифорния, например) налагат дори по-сурови финансови санкции отколкото са предвидените на федерално ниво.

Буш Старши има и други заслуги, които заслужават специално отбелязване и са интересни от гледна точка на днешния политически климат. Той подкрепя сериозни подобрения в Закона за защита на чистия въздух (The Clean Air Act), първоначално приет по времето на Ричард Никсън. Буш подписва през 1990 г. и указ, с който спира депортациите на около 1.5 млн. имигранти, за да предотврати разкъсването на семействата им. Днешните републиканци дори не могат да си представят нещо подобно и това е тъжна констатация за състоянието на тази партия.

Така и не се видях с бащата, но пък през есента на 1996 г. срещнах Буш-младши, по абсолютна случайност. Случи се след един предизборен митинг на Боб Доул, който се бореше с Бил Клинтън за президентския пост. Синът Буш беше губернатор на Тексас, победил най-неочаквано популярната си предшественичка демократката Ан Ричардсън. Президентското му бъдеще тогава не беше обект и на най-смелите медийни спекулации. Разменихме няколко изречения с W. докато чакаше лимузината си. Останах с доста добри впечатления от тази кратка среща, но истински исках да разговарям само с баща му.

После Буш-младши на свой ред влезе в Белия дом и се превърна в автор на една от най-големите грешки в американската външна политика, чиято попара сърбаме досега.

Но това е друга тема. Днес можем да помълчим, да послушаме и да попрочетем малко повече за 41-вия президент на САЩ.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво мислите за извънредното положение, въведено заради коронавируса?