Нямате коалиционна култура. Така опитният парламентарист от ДПС Йордан Цонев се обърна през януари към левицата. Поводът бяха самосиндикалните действия от страна на партията на Корнелия Нинова по внасянето на вота на недоверие в деня, в който България пое председателството на ЕС. Двете формации се бяха разбрали да атакуват заедно кабинета „Борисов 3“, но така и не постигнаха консенсус по темата на вота и социалистите сами внесоха нужната за процедурата документация в деловодството на Народното събрание. Всъщност точните думи на Цонев бяха: „Ако нямаш коалиционна култура в опозиция, не би могъл да имаш такава и в управлението“.

Както ще стане ясно по-долу, тази реплика на депутата от Движението ще се окаже обобщаваща и много вярна за последните демократични правителства на страната. От СДС насам, без оглед на това дали са в управлението, в парламентарна опозиция или в извънпарламентарна такава, коалициите в България се градят все по-малко на принципна основа за сметка на обратното. Свикнахме да ги наричаме с клишето „безпринципни коалиции“, а както всички знаем клишето става клише, когато е нещо, доказало се многократно във времето.

Коалиционната култура все повече се превръща в коалиционна халтура, защото партиите участнички в този род обединения често са абсолютно несъвместими една с друга; ляво, дясно, либерално, консервативно и пр. са само термини от учебниците по политология. В същото време те имат амбициите хем да „разпределят порциите“ във властта, докато участват в нея оправдавайки присъствието си с нуждата от „стабилност в държавата“, хем да не губят автентичния си облик за пред избирателите си.

В резултат наблюдаваме десетки десни коалиции, обединения между БСП и ДПС, подкрепени от… „Атака“, обединения между „кумците“, които от години трудно се понасят - „Атака“ и Национален фронт за спасение на България (НФСБ), съответно с лидери Волен Сидеров и Валери Симеонов, обединения между „Атака“ и ГЕРБ, между АБВ на президента (2002-2012) Георги Първанов и ДСБ на Иван Костов, на Движение „България на гражданите“ на Меглена Кунева с ДСБ и т.н., и т.н. Заслужава си специално да се споменат и „златните пръсти“, които неформално подкрепят правителствата.

Едни министерски кресла

Ако се върнем към по-близкото минало, нарицателното „безпринципна коалиция“ бе дадено на Тройната коалиция – правителството на Сергей Станишев с мандата на ДПС, образувано през 2005 година. Този странен хибрид между наследничката на БКП - БСП, ДПС на разпределящия „порциите във властта“ Ахмед Доган и управлявалата дотогава т.нар. царска партия НДСВ, която се гордееше със своите „юпита“, стана факт след много родилни мъки.

Тогава „Коалиция за България“ (БСП) спечели най-много места в НС, последвана от НДСВ и ДПС. Президентът Първанов връчи мандата на левицата, но тя не успя да състави правителство, тъй като… не успя да се разбере с бъдещите си партньори за министерските постове (това бе една от причините, имаше и други). НДСВ също не успя да състави правителство и топката остана в полето на държавния глава – на кого да връчи последния мандат. И Първанов избра ДПС пред другия вероятен кандидат – Български народен съюз.

Формираната от Сергей Станишев, Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган Тройна коалиция изкара пълен мандат във властта.

Оттогава Първанов носи клеймото „архитектът/бащата на Тройната коалиция“.

Апропо и на предшественика на Станишев – Симеон Сакскобургготски, също му се наложи да прави странни маневри, за да си осигури стабилна парламентарна подкрепа за НДСВ. От съюз с ДПС, през вкарването в кабинета на министри на БСП (един от които дори вицепремиер – Костадин Паскалев) – така че през 2005-а трите партии, които иначе нямат нищо общо като идеология, вече имаха опит в съглашателството. На царското време дължим и възхода на младия Делян Пеевски.

Въпреки принципните различия, оказа се формулата 8:5:3:1 бе достатъчно мотивираща за партиите от тройната коалиция да изкарат пълен мандат на власт. Следва ретроспекция на успехите и паденията – от приемането ни в Европейския съюз през 2007 година, до скандалите в секторите МВР, енергетика, многобройните протести, най-големият от които бе учителският, обвиненията в източването на европейските фондове и пр., и пр.

Да разваляме седянката

„Дай да разваляме седянката“, каза тогава „независимият“ финансов министър – единицата в коалиционната формула – Пламен Орешарски на вицепремиера и министър на образованието Даниел Вълчев (НДСВ) по време на едно от обсъжданията по исканията на учителите. Камерите уловиха тази реплика и респективно бе предизвикан нов и пореден скандал – все така недостатъчен, че да предизвика предсрочни избори.

„Седянката“ в действителност се развали през 2009 година. А от нея след две на практика коалиционни правителства, безвъзвратно изпадна НДСВ, раздирана и от вътрешни противоречия. Изборите бяха спечелени от младата тогава партия ГЕРБ доста убедително. На формацията на Бойко Борисов малко не ѝ достигна, за да си осигури пълно мнозинство в парламента. Вкара 117 депутати при необходими 121. Кабинетът „Борисов 1“ е закле в парламента през юли 2009 година и бе подкрепен от депутатите на ГЕРБ, „Синята коалиция“, „Ред, законност и справедливост“ (РЗС) на Яне Янев и от „Атака“. ДПС и БСП гласуваха „против“.

Правителство на малцинството

Борисов тогава реши, че няма да влиза в коалиции и ще състави правителство на малцинството. Към онзи момент депутатите му се ползваха с декларирана подкрепа от формацията на спорната личност Яне Янев. Но декларирана подкрепа не е като такава, скрепена с коалиционно споразумение и още в края на същата година РЗС и ГЕРБ влязоха в конфликт – формално заради държавния бюджет и субсидията за президентството. Случайно или не последва разпад на парламентарната група на РЗС. По правилника за дейността на парламента по онова време една ПГ се състоеше от 10 души. С напускането на Марио Тагарински обаче числеността ѝ падна под минимално изискуемата и така народните избраници на Яне Янев станаха независими. Последва отлюспване на депутати и от „Атака“, сините, ДПС, общо 18 на брой независими, като всички (с едно изключение) декларираха подкрепа и пренасочване на субсидията си към ГЕРБ. Така Борисов успя да си осигури парламентарно мнозинство с правителство на малцинството, без да влиза в коалиции.

„РЗС от опит знае как управляващото мнозинство с ченгеджийски комбинации купува депутати и разтуря групи и затова прогнозираме, че до изборите ГЕРБ окончателно ще разбие парламентарната група на „Атака“. За управляващата партия няма ценности и морал в политиката. Волен Сидеров напълно приключи с политиката“, заяви Яне Янев при поредния скандал с отлюспил се от групата си и станал независим народен представител, подкрепящ ГЕРБ.

Разбира се, нито от ГЕРБ, нито независимите някога са признавали или ще признаят, че малцинството в кабинета „Борисов 1“ се е крепяло на „напазарувани“ депутати. Прогнозата на Янев по адрес на политическата съдба на Сидеров обаче ще се обърне срещу него. Ще го покажат следващите правителства и особено това на Пламен Орешарски, за сформирането на което „Атака“ ще играе важнаТА роля - докато РЗС ще е потънала в забвение.

„Златният пръст”

Всички помнят февруарските протести, формално довели до оставката на първия кабинет Борисов. Спонтанни или дирижирани, оставката бе факт и едно служебно правителство по-късно, през май 2013 година се проведоха избори за ново редовно Народно събрание, 42-рото.

Очаквано ГЕРБ не извади късмета от 2009-а и този път вкара 97 депутати. Освен формацията на Борисов, 4-процентната бариера прескочиха още БСП, ДПС и „Атака“. При този „пъстър“ парламент, в който на практика няма с кого да се коалираш, а и вероятно за урок на февруарските протести, Борисов отказа да опитва да състави правителство. За сметка на това БСП и ДПС не пропуснаха да се възползват от тази възможност. Но двете партии имаха общо 120 депутати, с един по-малко от крехкото, но все пак парламентарно мнозинство.

И тогава на помощ се притече Сидеров, чието политическо говорене иначе винаги е било против всички партии и най-вече срещу Движението за права и свободи. Доколко ДПС и „Атака“ са в симбиоза с цел мобилизиране на електоратите си и доколко двете партии са „братушки“ е тема на друг разговор и даже на конспирации. В конкретния случай, издържано в най-добрия жанр на трилъра, 121-вият пръст – този на Сидеров, се регистрира в последния възможен момент на пулта за гласуване, за да легитимира правителството „Орешарски“. И то заработи. Що се отнася до Волен Сидеров, той не влезе в официална коалиция, нито осребри подкрепата си с министерски постове. Обяснението на лидера на „Атака“ бе, че е отговорен човек, парламентът трябва да работи и не можело да се излагаме пред главата на българската православна църква, дошъл да уважи първото почетно заседание.

Експертът – „единицата“ от коалиционното разпределение на Тройната коалиция - Пламен Орешарски оглави правителството.

Възхода на Делян Пеевски дължим още на първото царско правителство. Но апогеят му бе по времето на Тройната коалиция, когато бе избран за шеф на ДАНС.

Около какви принципи се обедини новата-стара коалиция БСП/ДПС стана ясно по-малко от месец след възкачването ѝ на власт. Освен че създаде едно ново мегаминистерство (на инвестиционното проектиране), което трябваше да усвои половин милиард лева в общински проекти и даде милиони в ръцете на спортната министърка от квотата на ДПС, за да строи стадиони в селските райони, кабинетът „Орешарски“ ще остане в историята с предложението си Делян Пеевски да оглави Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). За милиони българи това прозвуча като НЕновина. Стотици хиляди излязоха на улиците и в продължение на 450 дни протестираха. Историята помни и „Нощта на белия автобус“, когато на жандармерията ѝ се наложи да евакуира депутати и министри от парламента с бял автобус, бранейки ги от „народната любов“. Както и нощта, в която Сидеров се кри от същата тази любов под една пластмасова маса пред централата на партията.

Сидеров под масата.

Човек би си помислил, че след „Нощта на белия автобус“ кабинетът „Орешарски“ ще подаде оставка, но не би. Това се случи близо година и половина след избирането му, след краха на БСП на европейските избори. Коалиционната култура на ДПС й проговори в посока снемане на доверието от правителството. Стигна се дотам, че дори депутатите на БСП вече не искаха да подкрепят собствения си мандатоносител. Орешарски депозира оставка нa 23 юли 2014-а, както бе предварително обявено – в шест без една минута – в последния възможен момент от работата на деловодството на Народното събрание.

Трик

Новите избори отново излъчиха ГЕРБ като първа политическа сила, но този път парламентът се оказа достатъчно шарен, че да позволи коалиране. Партията на Бойко Борисов отново нямаше мнозинство било то и близко до 121 депутати. Затова започна дълги преговори, завършили с коалирането с Реформаторския блок (РБ) и скрепената с подписи подкрепа на АБВ и „Патриотичния фронт“ (тогава обединение между НФСБ и ВМРО). „Атака“, която след няма и две години ще управлява с ГЕРБ, ВМРО и НФСБ, се обяви за опозиция.

Сама по себе си тази конфигурация вече е странна. РБ – дясно обединение, сглобено от различни като идеология и минало субекти, АБВ – партия на бившия лидер на БСП и президент два мандата Георги Първанов, ПФ - националисти.

АБВ участва с Ивайло Калфин като вицепремиер във втория кабинет „Борисов“, но го оттегли далеч преди края на мандата

Само в РБ влизаха ДСБ на Иван Костов, вече с лидер Радан Кънев, СДС с лидер Божидар Лукарски. Дотук добре, изглежда като идейно обединение, но трябва да добавим и: БЗНС на Николай Ненчев, БНД на бившия царист Борислав Великов, ДБГ на Меглена Кунева – бивш министър при Сакскобургготски, после и при Станишев и първи български еврокомисар, и НПСД на Корман Исмаилов – отгледан кадър на ДПС, впоследствие отлюспил се (пътят на НПСД продължи в посока сливане с определяната като протурска партия ДОСТ).

Непоносимостта между „реформаторите“ и президентската партия бе толкова голяма, че се наложи коалиционното споразумение и споразумението за подкрепа да се подписва с всяка от тях поотделно – паралелно в двете противоположни зали в сградата на Народното събрание – „Изток“ и „Запад“.

За разлика от АБВ, „фронтът“ не поиска министри.

„Реформаторският блок“ получи завиден брой министерски кресла в „Борисов-2“. Такова взе и Божидар Лукарски, според когото предизборният слоган „Не желаем Бойко Борисов за премиер“ е бил  „трик“ за пред избирателите.

Такива обаче получиха доста реформатори, в т.ч. Лукарски. Който в изборната нощ обясни в интервю, че предизборното послание на РБ „не желаем Бойко Борисов за премиер“, е било „трик“ за пред симпатизантите. С този мини скандал, след като записът от изказването му изтече в публичното пространство, стартира вторият кабинет „Борисов“. И така и завърши.

Шизофренно

Вероятно всички си спомнят съдбата на тази коалиция между ГЕРБ и РБ. АБВ оттегли подкрепата си, а с това и вицепремиера си Ивайло Калфин. ГЕРБ и „реформаторите“ пък се бламираха по всеки възможен повод. Чашата преля с отказа на ГЕРБ да проведе обещаната съдебна реформа и правосъдният министър Христо Иванов напусна поста. Последва разцепление и в самия РБ, който изпадна в шизофренното положение едната му половина да крепи правителството и да има министри в кабинета, а другата да е в опозиция, макар да е в управленска коалиция. Оттогава остана горчивият привкус, че част от „реформаторите“ са били във властта само, за да стоят на министерските си постове – като Лукарски, като министър на икономиката, Кунева – като вицепремиер, впоследствие и министър на образованието, Петър Москов – като министър на здравеопазването (въпреки че бе дясната ръка на опозиционера Радан Кънев).

Бойко Борисов с „лейтенантите си“ - заместниците му Цветан Цветанов, Йорданка Фандъкова и Димитър Николов.

При така стеклите се обстоятелства, в които от РБ бяха хем трън в гащите на управлението с платформата си за съдебна и антикорупционна реформа, хем участници в същото това управление, хем негова опозиция, Борисов реши, че отново е време за разваляне на „седянката“. И точно една година от началото на втория си мандат, пак хвърли оставка.

Вече искаме във властта

Поредното служебно правителство отмина и изборите от май 2017-а пак доведоха ГЕРБ на власт. Партията на Бойко Борисов се отърва от „реформаторите“, както и те от самите себе си – разцеплението там отдавна бе факт и достигна апогея си на парламентарния вот, когато две идентични като профил и избиратели формации – ДСБ и „Да, България“ се състезаваха поотделно и заедно не влязоха в новото Народно събрание.

За разлика от предходния парламент, в който имаше цифром и словом осем формации, в 44-ото се оказа с пет - ГЕРБ, БСП, ДПС, „Обединени патриоти“ (ОП) и „Воля“. Тук новите моменти са два - в коалицията „Патриотичен фронт“ се вля и „Атака“ и така тя се превърна в ОП. Нова за парламента е и партията на Веселин Марешки, която доказва, че е опозиция само на думи, а на дела – че е новият „златен пръст“. Социолозите засега не ѝ вещаят нов мандат в НС, ако изборите се провеждат днес.

Предвид гореизброения състав на НС, Борисов избра коалиция с „патриотите“, които в предходния мандат показаха известна коалиционна култура без да са в на практика коалиция с управляващите. Разликата този път обаче е, че националистите не само си поискаха и получиха министерски постове, но и двама от лидерите – Симеонов и Каракачанов станаха и заместник министър-председатели. За да не загуби съвсем облик Сидеров реши да го играе Радан Кънев от предходното НС – да откаже постове в изпълнителната власт и да остане като депутат и председател на парламентарната група, в случая – на ОП.

Ако има нещо, което клати стабилността на това правителство, то се нарича „Обединени патриоти“, а не опозиционната БСП. Симеонов и Сидеров, известни с дългогодишната си вражда, я поднасят на публиката чрез медиите ежеминутно, докато Каракачанов се разхожда между тях с миротворческа синя каска. Или Симеонов и Сидеров никога не са и няма да заровят томахавката, или и двамата са класни актьори, каквито НАТФИЗ никога няма да произведе. Последното никога не бива да се изключва като вероятност предвид факта, че всяка партия във властта се изчерпва и губи от електората си и вторият трябва да бъде държан в напрежение – да не смени партийната принадлежност.

Остава обаче въпросът на каква принципна основа извън консумирането на власт е стъпила тази коалиция. Защото лозунги от типа „В името на стабилността на Майка България!“ не вървят. И най-малкото не кореспондират с любовта на Сидеров към „Майка Русия“.

Пита се също така какво правеше един вицепремиер (Валери Симеонов) в правителство, в което обвинява министъра на туризма (Николина Ангелкова) в покровителство на мутрите по морето, министъра на регионалното развитие и благоустройството (Николай Нанков, вече бивш) в покровителство на заведения, осъществяващи наркопласмент, цялото правителство в лобизъм за „Лукойл“ (заради закона за горивата) и парламентарните групи на управляващата голяма коалиция в „спасяването на редник Киро“ (заради закона за приватизацията).

„Добрата“ новина в случая е, че за първи път от много време насам виждаме идеологическо сходство между коалиционни партньори – става въпрос за ГЕРБ и ОП. И двете формации все по-силно прегръщат идеите на национализма и „здравите антиджендър сили“. Справка: отхвърлянето на Истанбулската конвенция, миграционната политика, подкрепата за правителството на Виктор Орбан.

В този смисъл, ако на Борисов пак му хрумне да подаде оставка, следващият път може да се коалира с БСП.

 

Не сме безгрешни, но сме истински

ОПГ (организирана престъпна група), „обединени патрЕоти“, „обединени идиоти“ и др. подобни са нарицателните, с които „доброжелателите“ на „Обединени патриоти“ ги наричат. Те самите обичат да се определят като „голямо италианско семейство“ или като „каруца, която скърца, но все пак върви“. След поредния вътрешнокоалиционен скандал, случилото се се замазва с обяснения от типа на: „Ние сме емоционални“ – нещо като прословутия чалга рефрен „Не сме безгрешни, но сме истински“ и всичко приключва с едно „продължаваме напред“.

Ако някой си постави за цел да изброи публичните търкания между НФСБ и „Атака“ и по-рядко с участието и на ВМРО, ще се види в затруднение. Тук ще изброим само няколко емблематични случая.

Номер едно безспорно са поправките в Закона за приватизацията и следприватизационния контрол, внесени от депутати на „Атака“ и ВМРО – два видимо отделни и невинни текста, които обаче се допълваха един друг, за да породят у Симеонов съмнението, че поправките са лобистки и с тях се цели да се опростят евентуални вземания за 60 млн. лв. от приватизатора на Български морски флот Кирил Домусчиев. Двата текста минаха с любезната подкрепа на ГЕРБ и след невиждани досега в парламентарния живот процедурни хватки, с които сега няма да ви занимаваме. Вицепремиерът вдигна врява, Сидеров защити поправките и нападна персонално Симеонов, президентът им наложи вето и понеже историята стана прекалено публична и грозна, за първи път ГЕРБ се съгласи да пропусне вето на Румен Радев.

По време на визитата си в София руският патриарх Кирил си позволи да поучава президента Румен Радев за Освобождението. С шестминутна реч и потропване по масата...

Размяна на остри реплики и искания за извинения предизвикаха изявите на руския патриарх Кирил у нас, който си позволи да поучава народа чия памет на падналите в борбите за Освобождението да почитат. При разразилия се скандал Симеонов бе на страната на критикуващите Кирил докато Сидеров, разбира се, застана зад руския православен глава.

Лидерът на „Атака“ тръгна по морето по стъпките на партньора си от НФСБ, за да „ревизира“ актовете му по затваряне на шумните заведения. Както е известно, тихите нощни кръчми са Каузата, с главно „К“ за Симеонов, докато според Сидеров партньора му той не само убивал туристическия бранш, ами и лобирал за частни бизнес интереси в сегмента.

За последно Сидеров поиска оставката на Симеонов на коалиционния съвет, на който се обсъждаха подадените оставки на министрите на МВР, на регионалното развитие и на транспорта – Валентин Радев, Николай Нанков и Ивайло Московски. НФСБ се обяви против оттеглянето им, което стана под давлението на Борисов, докато „Атака“ подкрепи предложените персонални промени. Стигна се до заплахи от страна на Симеонов, че партията му ще напусне управлението.

Което, разбира се, не бе нито първата, а вероятно няма и да е последната подобна заплаха от страна на бившия вече вицепремиер. Която вече никой не взима на сериозно, защото коалицията никога не е била по-решена да е в управлението от сега.

----

Този текст е публикуван в сп. "Клуб Z" през октомври 2018 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.