Сърцето на мрака*

Няма да бъде пресилено ако посочим Демократична република Конго като една от страните на най-жестоко човешко страдание в света. Не напразно джунглите й, откъдето търговци на роби пълнят корабите си от 16-ти до 19-ти век, са сцена на класическия роман на Джоузеф Конрад “Сърцето на мрака” (1899 година) - едно от най-силните произведения посветени на колониалната епоха.

Трудно е да се обясни как понякога и днес Конго остава в периферията на международния дневен ред, като се имат предвид милионите жертви на войни, робство, насилие, репресии, бедност, епидемии. Те съпътстват не само съвремието, но и цялата му история.

Новата история на Конго започва като лично владение на амбициозния белгийски крал Леополд II. През 1876 година той създава т.нар. Международна африканска асоциация. Тя има подкрепата на изследователи и на европейски правителства и цели проучването и  колонизацията на Черния континент.

Белгия, кралството на Леополд, е едва на 45 години, след като пред 1830 година е отхвърлило холандското господство и година по-късно е приело конституцията си (копие на която между другото е българската Търновска конституция от 1879 година). За младия и упорит монарх, който иска да създаде империя, придобиването на колониално владение става въпрос на приходи и международен престиж.

Берлинската конференция от 1885 година, свикана от канцлера Ото фон Бисмарк, поделя басейна на река Конго в Централна Африка. Франция получава 660 000 квадратни километра на север, Португалия - 909 000 квадратни километра на юг (днешна Ангола), а за Леополд 2,3 милиона квадратни километра по средата. Върху тази територия, 76 пъти по-голяма от неговото европейско кралство, той основава т.нар. Свободна държава Конго, корпоративно владение, управлявано от Международната африканска асоциация, на която Леополд е единственият акционер и председател.

В първите пет години от съществуването си “свободната държава” на два пъти е на ръба на фалита и белгийското правителство я спасява със заеми от бюджета си. От Конго обаче потича река от пари след 1890 година, когато колонизаторите започват да добиват каучук, мед и други минерали. С приходите от тях Леополд построява символи на колониалния възход на Белгия като Триумфалната арка в Брюксел, двореца в Тервюрен, близо до столицата, кралските галерии в Остенде.

В началото на 20-и век обаче светът научава, че това богатство е кърваво. Доклад от разследване на британския консул Роджър Кейсмънт през 1904 година разкрива ужасяващи факти за начина, по който Леополд II управлява владението си посредством набираната си на място частна армия под командването на белгийски офицери, наречена “Обществена сила” (Force publique).

Колонизаторите на практика са осъществявали геноцид. Милиони местни хора са умрели от непосилен принудителен труд в каучуковите плантации, от болести, глад, насилие, екзекуции.

Един от най-макабрените примери от това време е, че частните наемници на Леополд са секли крайници на живи хора, за да оправдаят патроните, които изстрелвали на лов. Те били задължени да представят отсечена ръка на убит бунтовник за всеки изстрелян патрон.

Кейсмънт е бил ирландски националист, единственият разстрелян британски гражданин по обвинение за шпионаж в полза на Германия през Първата световна война. Смятал е, че Германия би помогнала на каузата на ирландската независимост по време на Великденското въстание на ирландците през 1916 година.

Преди това обаче короната го е удостоила с рицарско звание през 1911 година заради анкетата му в Конго. Тя му спечелва името на “баща” на разследванията за човешките права през XX век.

Анкетата на Кейсмънт принуждава Леополд да позволи независимо разследване на престъпленията в Конго, а държавите участвали в Берлинската конференция - да преразгледат решенията си. През 1908 година Белгия отнема частното владение на Леополд и го превръща в своя колония, известна до 1960 година като Белгийско Конго.

Като консул в Конго през 1890 година Кейсмънт среща британеца от полски произход Конрад, който е дошъл тук като шкипер на търговски кораб. И двамата още са в плен на илюзията, че колонизаторите са цивилизатори, които носят напредък и слагат край на варварството. От краха на тази илюзия следва “Сърцето на мрака” на Конрад и “Черните дневници” на Кейсмънт.

Превръщането на Конго в колония сменя пълния произвол на монарха и хората му с колониален режим - министерство в Брюксел, губернатор и администрация в Леополдвил, въвежда белгийското законодателство и на конгоанска територия заедно с формална забрана на принудителния труд.

На практика обаче значителна част от порядките на някогашната “свободна държава” остават. Насилственото набиране на работна ръка, особено в мините на Катанга и Касаи, продължава. Бившият управител на владението на Леополд остава като губернатор на Белгийско Конго ведно с по-голямата част от служителите си. Остава и “Обществената сила”, която достига най-голямата си численост през 1918 година (18 000 души), от които европейци са само 460-те офицери. Останалият състав е от чернокожи.

В Конго липсват законите на апартейда в Южна Африка, но на практика сегрегация има под формата на патерналистичен режим на белите. Държавата им строи инфраструктурата, постига забележителен напредък в изграждането на пътища, железници, училища, болници, в борбата с ендемичните зарази и в намаляването на смъртността от тях, в развитието на добивната промишленост, която създава богатството на днешна Белгия.

Конго е богата на природни изкопаеми страна - мед, цинк, злато, диаманти, колтан. Нейното коренно население обаче не се ползва от тези ресурси. То има съдбата на евтина работна ръка, често набирана насилствено и жестоко експлоатирана.

До 1953 година черните конгоанци нямат право да сключва от свое име сделки за покупка и продажба на собственост. Малка част от тях от тях в трите големи града на страната получават за първи път експериментално избирателни права в местни избори през 1957 година. Едва през 50-те години на миналия век децата на черните започват да получават по-високо от началното образование. В това десетилетие са открити двата местни университета в Леополдвил и Елизабетвил.

Кризата на колониалните режими след Втората световна война засяга и Белгийско Конго. Плановете на колониалната метрополия в рамките на две-три десетилетия да отгледа местен елит, на когото да постепенно да предаде управлението на страната претърпяват провал.

В същото време тласък на местните движения за независимост - национални централистки и регионални сепаратистки -  дават две събития - независимостта на Гана през 1957 година и посещението на френския президент Шарл дьо Гол във френската колония на северния бряг на река Конго със столица Бразавил през 1958 година. При него той се обръща към френските колонии в Африка с предложението да останат асоциирани с Франция или да получат пълна независимост.

В края на 50-те години на миналия век Белгия е изправена пред алтернативата - да се опита да запази колонията си, като води дълга, безпредметна и вероятно много кървава война както Франция в Алжир и във Виетнам, или да й даде независимост, опазвайки, доколкото може, интересите на своите инвеститори и влиянието си там. Младият крал Бодуен, който е на трона от 1951 година, и правителството на Гастон Ейскенс избират втория път. Това става под натиска на събитията. През януари 1959 година забранена от властите демонстрация за независимост, организирана от сепаратисткото движение АБАКО от Долно Конго, прераства в масови улични бунтове, обхванали цялата столица Леополдвил. Потушаването им отнема няколко дни и няколкостотин убити.

В радио обръщение към нацията Бодуен тържествено обещава да работи за независимостта на колонията. Планът на правителството предвижда тя да дойде постепенно до средата на 60-те години на миналия век, но черното население не иска повече да чака. Зачестяват случаите на неподчинение, като например неплащане на данъци. Белгийските заселници в Конго се чувстват предадени от държавата си.

За разлика от радушния прием, който получава от местните в колонията през 1955 година, четири години по-късно Бодуен е замерван с камъни от черна тълпа в Леополдвил. Протестиращите скандират: “Независимост - веднага!” Те са гневни, че левият лидер на Конгоанското национално движение Патрис Лумумба е осъдени и затворен за организиране на протести за независимост.

Брюксел решава да разреши кризата по бързата процедура. Властите освобождават от затвора Лумумба, за да участва той заедно с другите регионални сепаратистки лидери в кръгла маса в Брюксел през януари 1960 година, която трябва да договори независимостта на колонията. Благодарение на единната позиция на черните лидери всичките им искания са изпълнени. Кръглата маса насрочва избори през май и дата за независимостта - 30 юни 1960 година.

Вотът не излъчва ясен победител и властта е поделена между Лумумба, който става министър-председател и Жозеф Казавубу, лидер на регионалното движение АБАКО от Долно Конго, който става президент. Церемонията по обявяването на независимостта е помрачена от словесен сблъсък между Бодуен и Лумумба. В речта си кралят възхвалява ролята на Леополд II, а Лумумба му отвръща с остро осъждане на колониалния режим.

Седмица след независимостта си страната е обхваната от безредици. Войниците в “Обществената сила” се вдигат срещу офицерите, които все още са преобладаващо белгийци, към метежа се присъединяват радикализирани младежи. Белгия изпраща парашутисти да евакуират в рамките на седмици над 80 000 нейни граждани, чийто живот е застрашен. В операцията участват и сили на ООН.

През септември 1960 година Казавубу обявява, че е уволнил Лумумба, последният му отвръща със същото. Междувременно южните провинции Касаи (богата на диаманти) и Катанга (главните медни мини), под ръководството на местния лидер Моис Чомбе обявяват независимост. Белгия подкрепя сепаратистките лидери, защото те защитават интересите на нейните компании от Лумумба.

През януари силите на бунтовниците, подкрепяни от белгийската армия и ЦРУ, го отвличат, измъчват и убиват.

Следват четири години на хаос, размирици и краткотрайни правителства, докато през 1965 година началник-щабът на армията полковник Жозеф Дезире Мобуту (някога назначен от Лумумба) сваля Касавубу с преврат, обявява се за президент и установява едноличен и еднопартиен режим. Той се радва на подкрепата за САЩ и Западна Европа, които виждат в него преграда срещу комунизма и либерален към външните инвеститори режим.

Управлението на Мобуту е типична клептокрация. То става пословично с некомпетентността и  корупцията си. На времето се смята, че лидерът му е натрупал в швейцарска банкова сметка 4 милиарда долара, състояние почти равняващо се на публичния дълг на Конго. Поради лоша поддръжка остава годна една четвърт от пътната инфраструктура на страната, изградена през колониалния период.

Мобуту предприема и кампания за “автентичност”, преименувайки през 1966 година главните градове: столицата Леополдвил - на Киншаса, Стенливил - на Кисангани и Елизабетвил - на Лубумбаши.

През 1971 година той преименува и страната си заедно с главната й река на Заир, а себе си нарича Мобуту Сесе Секо Куку Нгбенду Уа За Банга. Това означава приблизително Великият неудържим воин, които върви от победа към победа.

Епохата на Мобуту и “заиризацията” обаче свършват със Студената война и разпада на Съветския съюз и Източния блок след 1990 година. Комунистическата опасност изчезва и той повече не е нужен на западните си покровители. Краят му идва с първата война в Конго, която следва от геноцида в съседна Руанда през 1994 година. В нея племето хуту губи въоръжен конфликт с племето тутси, след като преди това е изклало над милион негови членове.

Прокудените от Руанда хуту милиции използват бежански лагери в и източен Заир, за да нападат оттам силите на тутси начело с новия лидер на Руанда Пол Кагаме. В отговор войски на Руанда и Уганда нахлуват в източен Заир, за да унищожат хуту милициите. Тяхна по-нататъшна цел е да свалят Мобуту и да установят контрол над минералните богатства на страната му. Затова техен естествен съюзник става опозиционерът Лоран-Дезире Кабила.

През 1997 година неговите сили, заедно с войските на Руанда и Уганда влизат в Киншаса, откъдето Мобуту бяга. Кабила обявава себе си за президент и преименува държавата Демократична република Конго.

Скоро след това обаче чуждестранните му военни съюзници се превръщат във врагове. Той се страхува, че ще му организират преврат и ще го свалят, за да поставят Конго и богатствата му под контрола на Кагаме. Кабила призовава руандийските и угандийските войски да се върнат в страните си, но вместо това те се преместват в източно Конго и започват кампания срещу конгоанската армия, подлагайки на терор и местното население.

Ангола, Зимбабве и Намибия се намесват във войната на страната на Кабила. През 2001 година той е убит и наследен от сина си Жозеф Кабила, който управлява ДР Конго до днес.

Той успява да договори мирно споразумение и до 2003 година по-голямата част от чуждестранните войски, без руандийските, са изтеглени от източно Конго.

В следващите години е приета нова конституция и през юли 2006 година Конго провежда първите си многопартийни избори след независимостта през 1960 година. Кабила ги печели с 45% от гласовете срещу 20% за опонента си Жан-Пиер Бемба, някогашен военен командир срещу правителствените сили в източно Конго. Бемба не признава резултатите и обявяването им води да въоръжени сблъсъци между привърженици на кандидатите по улиците на Киншаса. Вотът е повторен през октомври същата година и Кабила го печели със 70% от гласовете.

Двете войни в Конго оставят ужасяващо наследство - 5,4 милиона убити от военни действия, епидемии, глад. Половината от жертвите са деца на възраст под пет години. Конфликтите стават прословути с масовите изнасилвания, които армиите и различните милиции  използват като оръжие. Техни жертви са над 200 000 жени.

Дълго отлаганите избори насрочени за неделя са шанс за първата мирна смяна на властта в Конго от 1960 година насам. Напрежение преди тях обаче нагнетиха полицейското насилие срещу демонстриращи привърженици на опозиционните кандидати и изгонването на посланика на ЕС Барт Уври в отговор на продължаването на европейските санкции срещу представители на управляващите, включително, кандидата им за приемник на Кабила Еманюел Рамазани Шадари. Кабила пък лиши близо 1 милион избиратели от шанса да гласуват отлагайки за март вота в райони с епидемия от ебола.

________________________

* Заглавието е на романа на Джоузеф Конрад, чието действие се развива по течението на река Конго в ранния период на колонизацията на страната в края на 19-ти век.