Откакто започнаха горещниците, на повърхността изплува вихрушка от негативни новини. Вестите от Континентална Европа бяха по-лоши от очакваните, изненадвайки неприятно повечето експерти. Но тези, които бяха най-учудени, просто бяха пропуснали да следят парите и кредита. Допълнително, те не обръщаха внимание на геополитическите събития и показателите за доверие в икономиката.

Парите и кредитирането са горивото за икономиките. Без достатъчно гориво, икономиките започват да буксуват. Освен това парите доминират фискалната политика. Ако монетарната политика е хлабава, а фискалната - затегната, икономиката ще расте.

Например, когато Бил Клинтън влезе в Белия дом през 1993 г., структурният фискален дефицит беше 5,3% от потенциалния брутен вътрешен продукт (БВП). В следващите 8 години президентът Клинтън натисна дефицита и в резултат през 2001 г., когато излзе от офиса, правителствените сметки регистрираха излишък от 1,5%. Тези клинтънови години бяха маркирани от стегната фискална и разхлабена монетарна политика. Резултатът беше бърз икономически растеж.

Обратното се случи в Япония през 90-те години на миналия век. В усилията си да рестартира икономиката, страната се ангажира с продължителна политика на фискални стимули. Но тези програми се провалиха, защото монетарната политика беше затегната.

Безконечният посткризисен разговор за фискалните икономии е насочен в погрешна посока. Когато икономиката е в застой, всички погледи трябва да са обърнати към монетарната политика.

С тази монетарна перспектива, нека погледнем скорошните новини от трите най-големи икономики на континентална Европа: Германия, Франция и Италия. Германия, европейският икономически локомотив, изненада всички, като през второто тримесечие отчете спад с 0,2%.

Но графиката на парите и кредитите в Германия обяснява всичко. От началото на 2012 г. паричното предлагане, измерено в най-широката му форма (паричният агрегат М3), е регистрирало анемичен растеж на фона на свиване на кредитите. Тази здрава монетарна хватка, сдвоена с отката от икономическите санкции от Русия, потуши парата на германския локомотив.

Скорошните икономически данни от Франция не са много по-добри от тези от Германия. За второ тримесечие няма растеж. С липсата на ръст на хоризонта, френският финансов министър Мишел Сапен, хвърли кърпата и обяви, че Франция няма да може да постигне таргета си за финансов дефицит от 3,8% от БВП тази година.

Преглед на френските пари и кредит показва защо икономиката не помръдва от началото на 2012 г.

Меденият месец на италианския премиер Матео Ренци беше прекъснат грубо в началото на август, когато Италия постигна рядко постижение - тройна рецесия. Да, икономиката на страната се сви две поредни тримесечия, което се случва за трети път от 2007 г. насам. И там графиката на ръста на парите е плоска, а кредитите бавно се свиват от 2009 г. насам.

Защо най-големите икономики на континентална Европа са в хватката на монетарния аскетизъм? За да се отговори на това, трябва да се върнем към Джон Мейнард Кейнс в неговите най-добри години. И специално, да погледнем двутомното му издание "Трактат за парите" от 1930 г. Работа, за която Милтън Фридман писа с одобрение през 1997 г.

В частност, Кейнс разделя парите на два класа - държавни пари и банкови пари. Държавните пари са т.нар. високоволтови пари, монетарната база, която се създава от централните банки. Банковите пари се създават от търговските банки на базата на депозитите.

Кейнс е отделил много страници в "трактата", занимавайки се с банковите пари. Това не е изненадващо, защото през 30-те години на миналия век банковите пари са били много повече от държавните пари. Е, нищо не се е променило оттогава, защото в момента те съставляват около 90% от цялото парично предлагане в еврозоната, измерено чрез агрегата М3.

Та, банковите пари са слонът в стаята. Всичко, което ги засяга, доминира продукцията на пари. Банковите регулации и тяхното прилагане бяха агресивно вдигнати от кризата през 2009 г. насам. Тези нови регулации бяха зле замислени, проциклични, и изпълнени опасности, както показват данните.

И все пак икономическото представяне на континентална Европа не е само в проблема на банките да създават пари и кредит.

Стагнацията и затъването на Европа също така са резултат от основни структурни закостенелости (разбирай, липсата на свободни пазари). Марио Драги, президентът на Европейската централна банка, постоянно зове за структурни реформи в производствения и трудовия пазар на Европа. Има основание. Ако се приложат реформи за либерализация на пазара, те ще дадат необходимия прилив на доверие на еврозоната.

Независимо от анализирането на частични проблеми или на използвания аналитичен апарат за тяхното диагностициране, доверието играе критична роля. Икономистите отдавна са признали важността на доверието. Впрочем, повечето икономисти много трудно могат да обяснят икономическите крайности - независимо дали са бумове или спадове, без да се позоват на него.

Например, американският икономист Уесли Клеър Мичъл (1874-1948), вплита доверието на бизнеса в по-голямата част от своята пионерска работа в областта на бизнес циклите. И не е единствен.

Членовете на Кеймбриджската школа по икономика, която е открита от Алфред Маршал (1842-1924), вкупом заключават, че флуктуациите в бизнес доверието са същността на бизнес цикъла. Както Джон Мейнард Кейнс казва, "състоянието на доверието е нещо, на което практичните хора обръщат най-голямо внимание и изкъсо следят".

Ето защо Кейнс слага такова ударение върху промените в доверието и това как те засягат потреблението и инвестициите.
Фредерик Лавингтън (1881-1927), един от най-ортодоксалните кеймбриджски икономисти, отива още по-далеч в своята книга от 1922 г. "Търговският цикъл". Лавингтън заключава, че без "тенденцията за доверието да отива към грешките на оптимизма или песимизма", няма да може да се осъществи бизнес цикъл.

Доверието влиза и в по-съвременни дискусии за бизнес цикъла. Робърт Лукас, нобелов лауреат и член на Чикагската школа по икономика, е развил инструменти за рационалните очаквания за икономически анализи.

За членовете на Чикагската школа, доверието в правителствените политики (разбирай, техните съгласуваност и правдоподобност), са основният източник на промени в доверието, както и последващите ги поврати на бизнес цикъла.

Кеймбриджските икономисти разчитат на изследвания на доверието сред бизнеса и потребителите. Те се използват за изготвяне на прогнози за икономическата активност. Както стана известно през август, индексът на доверието на германските инвеститори се срина, подпомогнат от напрежението с Русия, до най-ниското си ниво от 20 години.

Във Франция индексът на бизнес климата в производствания сектор пада от месеци насам. индексът на доверие на потребителите в Италия временно се извиси след избирането на Ренци през май, но оттогава насам потегли в южна посока.

Ако се преместим от Кеймбридж в Чикаго, ще открием, че групата на рационалните очаквания изтъква правителствената политика като генератор на обратите в доверието. В частност, тези икономисти вярват, че състоянието на доверието е ветропоказател на това дали правителствата и техните политики се възприемат като достоверни. Така стигаме до схващането за това дали различните елементи на правителствената политика са логични и последователни.

Ако политиките се схващат като нелогични и/или вътрешно непоследователни, доверието страда. По този критерий доверието в континентална Европа е много ниско.

Много хора вярват, че политиците им сервират безкраен поток от ситуационни, непоследователни, дори и противоречиви политики.

Както и да гледаш на Континентална Европа, икономическата, политическата и геополитическата ѝ картини не са красиви.

Стив Ханке е професор по приложна икономика в университета "Джон Хопкинс", Балтимор, САЩ. Като съветник на президента Петър Стоянов (1997-2002 г.), Ханке участваше и в създаването на българския валутен борд. Текстът му е публикуван в септемврийския брой на сп. Globe Asia.