Article_top

Както можеше да се очаква, с наближаването на европейските избори през пролетта и на местните избори през есента родните политически партии рязко се загрижиха за избирателите. Управляващи и опозиция се втурнаха да показват на кого му пука повече за благото на народа и да се борят за опазването на демокрацията. На думи!

Сагата около предложенията за промяна на Изборния кодекс постави официално начало на предизборния маратон. На 14 февруари депутатите на ГЕРБ и ДПС, както и седем депутати от „Обединени патриоти“, подкрепиха спорно предложение за увеличаване на процентния праг за преференциално гласуване за всички избори: парламентарни, местни и европейски. Гласуването дойде в добър момент за БСП, чието ръководство реши да стартира предизборната си кампания, като бойкотира работата на Народното събрание до изпълнението на две условия: отмяна на промените, отнасящи се до преференциалното гласуване, и започване на процедура по избор на нова Централна избирателна комисия (ЦИК).

След извънредно заседание на ръководството на ГЕРБ, свикано от Бойко Борисов, партията на министър-председателя обяви, че ще изпълни тези условия.

ГЕРБ призова за възстановяване на прага на преференциалното гласуване само няколко дни, след като депутатите на партията подкрепиха предложението за увеличаване на този праг.

Трагикомичният развой на опитите за поправка на Изборния кодекс доказаха за пореден път, че у нас не може да се говори за парламентарна демокрация. На нейно място отдавна се е настанила премиерска демокрация, при която премиерският елемент е далеч по-силен от демократичния. В рамките на тази система всяко важно решение се взима от премиера, а депутатите и министрите от неговата партия слушат и изпълняват. Когато премиерът си смени мнението, както се случи с преференциалното гласуване, подчинените му незабавно превключват на същата честота. Целта: запазване на „стабилността“ на управлението.

Властта оправдава средствата

На повърхността, както отбелязва Илия Вълков, обратът в позицията на ГЕРБ може да изглежда като свидетелство за готовността на премиера да направи всичко по силите си, за да удовлетвори исканията на избирателите. Да, Борисов и компания действително обърнаха палачинката заради избирателите – само че не защото им пука за техните права, а защото се усетиха, че може да изгубят подкрепата на немалка част от онези 2,5 млн. души, които гласуваха за мажоритарни избори на референдума през ноември 2016 г.

Всъщност Борисов дори не се опита да скрие мотивите за промяната в позицията на ГЕРБ. Вместо това той заяви открито, че Цветан Цветанов и останалите депутати на ГЕРБ са действали правилно, но той е трябвало да свика спешно заседание на ръководството на партията, за да спаси нейната репутация. Тоест, репутацията на ГЕРБ е многократно по-важна за премиера, отколкото взимането на последователни и принципни решения. В тази връзка ГЕРБ следва познатата формула: няма значение какво и колко ще ни струва, но задължително трябва да останем на власт.

Демокрация в 1 л., ед.ч.

Драмата с преференциалното гласуване показва, че в България разделението на властите съществува само на хартия. По силата на този принцип, който стои в основата на всяка демократична система, от трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – се очаква да се контролират взаимно. В България обаче една от тези власти – изпълнителната – контролира всички останали. Депутатите от партията на управляващите имат свободата да гласуват както пожелаят, но това изобщо не означава, че волята им ще бъде уважена. Ако лидерът скръцне със зъби, партията се събира спешно и малко по-късно нейните членове вече знаят кое е позволено и кое – не.

Големият проблем е, че премиерът е склонен да влияе не само на законодателната власт, ами и на съдебната, стига това да е от полза за имиджа му. Най-пресният пример е от есента на 2018 г. покрай разследването по сигнал за злоупотреби с обществени поръчки с участието на стрителната компания „Джи Пи Груп“. Близо месец след започването на проверката на прокуратурата Борисов обяви, че е разпоредил на Агенция „Пътна инфраструктура“ да „извади“ фирмата от проектите с европейско и държавно финансиране, докато тя не докаже невинността си, и така „подсказа“ посоката, в която да продължи да действа прокуратурата.

Стигне ли се до момента, в който министър-председателят решава кой може или не може да участва в търгове и да разваля спечелени поръчки, вече дори е смешно да се говори за демокрация.

В името на „стабилността“

Логично е да се запитаме защо този модел на премиерска демокрация е толкова устойчив в България. Основните причини са две: една на национално ниво и втора – на европейско.

Първо, ако трябва да откроим едно постижение на българския политически елит в годините на т.нар. преход, то това е превръщането на политиката в кълбо от мърсотия и лицемерие. Резултатът: огромно отчаяние сред по-възрастните избиратели, плашеща апатичност сред по-младите и нежелание за участие в политическия живот на страната сред възпитаните, добре образованите и инициативни българи. Нищо чудно, че една от най-разпространените народни мъдрости у нас е „Кучетата си лаят, керванът си върви“.

Втората причина за успешното замаскиране на почти едноличното управление на Борисов е подкрепата, която той получава от лидерите на Европейския съюз (ЕС) и Европейската народна партия (ЕНП), към която принадлежи ГЕРБ.

Желанието за запазване на властта оформя поведението на политиците не само на национално, а и на европейско ниво. Поне това впечатление създава плахостта, с която европейските институции подхождат към (десните) лидери на страни като Унгария и Полша, които съвсем съзнателно подкопават устоите на либералната демокрация. Очевидно европейският политически елит също е на мнение, че стабилността, колкото и крехка да е тя, е за предпочитане пред принципността. В този контекст Борисов е идеалният министър-председател: хем осигурява стабилност, хем (за разлика от унгарските и полските си колеги) поддържа демократична фасада.

Вероятно всеки ще се съгласи, че политическата стабилност е едно от важните условия за икономическия и социален напредък на едно общество. Тази „стабилност“ обаче трябва да е в умерени количества и в никакъв случай не може да служи като оправдание за погазване на определени морални принципи или закони и концентрирането на цялата власт в ръцете на една политическа сила и нейния лидер.

Хубаво е да помним, че по своята същност демокрацията предполага определена динамика и нестабилност. Изчезнат ли те, изчезва и демокрацията.

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Както можеше да се очаква, с наближаването на европейските избори през пролетта и на местните избори през есента родните политически партии рязко се загрижиха за избирателите. Управляващи и опозиция се втурнаха да показват на кого му пука повече за благото на народа и да се борят за опазването на демокрацията. На думи!

Сагата около предложенията за промяна на Изборния кодекс постави официално начало на предизборния маратон. На 14 февруари депутатите на ГЕРБ и ДПС, както и седем депутати от „Обединени патриоти“, подкрепиха спорно предложение за увеличаване на процентния праг за преференциално гласуване за всички избори: парламентарни, местни и европейски. Гласуването дойде в добър момент за БСП, чието ръководство реши да стартира предизборната си кампания, като бойкотира работата на Народното събрание до изпълнението на две условия: отмяна на промените, отнасящи се до преференциалното гласуване, и започване на процедура по избор на нова Централна избирателна комисия (ЦИК).

След извънредно заседание на ръководството на ГЕРБ, свикано от Бойко Борисов, партията на министър-председателя обяви, че ще изпълни тези условия.

ГЕРБ призова за възстановяване на прага на преференциалното гласуване само няколко дни, след като депутатите на партията подкрепиха предложението за увеличаване на този праг.

Трагикомичният развой на опитите за поправка на Изборния кодекс доказаха за пореден път, че у нас не може да се говори за парламентарна демокрация. На нейно място отдавна се е настанила премиерска демокрация, при която премиерският елемент е далеч по-силен от демократичния. В рамките на тази система всяко важно решение се взима от премиера, а депутатите и министрите от неговата партия слушат и изпълняват. Когато премиерът си смени мнението, както се случи с преференциалното гласуване, подчинените му незабавно превключват на същата честота. Целта: запазване на „стабилността“ на управлението.

Властта оправдава средствата

На повърхността, както отбелязва Илия Вълков, обратът в позицията на ГЕРБ може да изглежда като свидетелство за готовността на премиера да направи всичко по силите си, за да удовлетвори исканията на избирателите. Да, Борисов и компания действително обърнаха палачинката заради избирателите – само че не защото им пука за техните права, а защото се усетиха, че може да изгубят подкрепата на немалка част от онези 2,5 млн. души, които гласуваха за мажоритарни избори на референдума през ноември 2016 г.

Всъщност Борисов дори не се опита да скрие мотивите за промяната в позицията на ГЕРБ. Вместо това той заяви открито, че Цветан Цветанов и останалите депутати на ГЕРБ са действали правилно, но той е трябвало да свика спешно заседание на ръководството на партията, за да спаси нейната репутация. Тоест, репутацията на ГЕРБ е многократно по-важна за премиера, отколкото взимането на последователни и принципни решения. В тази връзка ГЕРБ следва познатата формула: няма значение какво и колко ще ни струва, но задължително трябва да останем на власт.

Демокрация в 1 л., ед.ч.

Драмата с преференциалното гласуване показва, че в България разделението на властите съществува само на хартия. По силата на този принцип, който стои в основата на всяка демократична система, от трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – се очаква да се контролират взаимно. В България обаче една от тези власти – изпълнителната – контролира всички останали. Депутатите от партията на управляващите имат свободата да гласуват както пожелаят, но това изобщо не означава, че волята им ще бъде уважена. Ако лидерът скръцне със зъби, партията се събира спешно и малко по-късно нейните членове вече знаят кое е позволено и кое – не.

Големият проблем е, че премиерът е склонен да влияе не само на законодателната власт, ами и на съдебната, стига това да е от полза за имиджа му. Най-пресният пример е от есента на 2018 г. покрай разследването по сигнал за злоупотреби с обществени поръчки с участието на стрителната компания „Джи Пи Груп“. Близо месец след започването на проверката на прокуратурата Борисов обяви, че е разпоредил на Агенция „Пътна инфраструктура“ да „извади“ фирмата от проектите с европейско и държавно финансиране, докато тя не докаже невинността си, и така „подсказа“ посоката, в която да продължи да действа прокуратурата.

Стигне ли се до момента, в който министър-председателят решава кой може или не може да участва в търгове и да разваля спечелени поръчки, вече дори е смешно да се говори за демокрация.

В името на „стабилността“

Логично е да се запитаме защо този модел на премиерска демокрация е толкова устойчив в България. Основните причини са две: една на национално ниво и втора – на европейско.

Първо, ако трябва да откроим едно постижение на българския политически елит в годините на т.нар. преход, то това е превръщането на политиката в кълбо от мърсотия и лицемерие. Резултатът: огромно отчаяние сред по-възрастните избиратели, плашеща апатичност сред по-младите и нежелание за участие в политическия живот на страната сред възпитаните, добре образованите и инициативни българи. Нищо чудно, че една от най-разпространените народни мъдрости у нас е „Кучетата си лаят, керванът си върви“.

Втората причина за успешното замаскиране на почти едноличното управление на Борисов е подкрепата, която той получава от лидерите на Европейския съюз (ЕС) и Европейската народна партия (ЕНП), към която принадлежи ГЕРБ.

Желанието за запазване на властта оформя поведението на политиците не само на национално, а и на европейско ниво. Поне това впечатление създава плахостта, с която европейските институции подхождат към (десните) лидери на страни като Унгария и Полша, които съвсем съзнателно подкопават устоите на либералната демокрация. Очевидно европейският политически елит също е на мнение, че стабилността, колкото и крехка да е тя, е за предпочитане пред принципността. В този контекст Борисов е идеалният министър-председател: хем осигурява стабилност, хем (за разлика от унгарските и полските си колеги) поддържа демократична фасада.

Вероятно всеки ще се съгласи, че политическата стабилност е едно от важните условия за икономическия и социален напредък на едно общество. Тази „стабилност“ обаче трябва да е в умерени количества и в никакъв случай не може да служи като оправдание за погазване на определени морални принципи или закони и концентрирането на цялата власт в ръцете на една политическа сила и нейния лидер.

Хубаво е да помним, че по своята същност демокрацията предполага определена динамика и нестабилност. Изчезнат ли те, изчезва и демокрацията.

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията