Article_top

Какво празнуваме на 9 май? За много от по-възрастните българи това е денят, в който си спомняме за победата на СССР над нацистка Германия през Втората световна война. За по-младите и особено за родените след рухването на комунистическия режим 9 май е Ден на Европа.

И двата отговора съдържат семенца на истината, но цялата истина, както често се случва, е някъде по средата. Отричането на 9 май като Ден на победата е също толкова погрешно, колкото отричането на 9 май като Ден на Европа. Двата символа – победата и Европа – са неразривно свързани вече 74 години. Европа нямаше да съществува в днешния си вид при различен развой на Втората световна война, но и СССР никога нямаше да спечели сам срещу Хитлеристка Германия, особено без решаващата роля на европейските си съюзници. И, разбира се, победата нямаше да бъде това, което е, ако с нея просто се слагаше край на една война, която да бъде последвана от друга няколко години по-късно.

Въпросът какво празнуваме на 9 май изобщо не е толкова сложен, колкото изглежда. Той става сложен в контекста на по-новата история на България и политическата обстановка в страната. Определени политици и политически партии използват 9 май като инструмент за прокарване на поредната разделителна линия по оста Изток-Запад в българското общество. В зависимост от избора ни какво да празнуваме на този ден ние автоматично се озоваваме в групата на левите или десните, на евроскептиците или проевропейците, на русофилите или русофобите, на любителите на родното или любителите на европейското (или на глобалното в по-широк план), на привържениците на оръжията или пацифистите, на старите или младите...

Всъщност няма голямо значение дали на 9 май честваме Деня на победата или Деня на Европа, защото и в двата случая празнуваме привилегията да живеем в мир.

Грозното лице на войната

Хилядолетия наред войната е била начин на живот в свят, в който хората са завладявали нови територии с цел придобиване на ресурси и разпространяване на своите политически, религиозни и културни възгледи. Както пише израелският историк Ювал Ноа Харари в книгата си "Homo Deus: Кратка история на бъдещето", само до преди няколко десетилетия в отношенията помежду си държавите са се ръководели основно от закона на джунглата. В резултат на това, дори когато две държави са живеели в мир, войната е била съвсем реална опция и затова политиците, генералите, бизнесмените и обикновените граждани са имали едно наум, когато са кроели планове за бъдещето си.

Всяка война, както отбелязва писателят и университетски преподавател Георги Бърдаров в чудесния роман „Аз още броя дните“, е кучешки пир.

„[В]ойната няма красиво и героично лице. Войната е черна като смъртта, която носи. Черната ѝ сянка беше надвиснала над Сараево и не се отмести нито веднъж в продължение на 1395 дни и 1395 нощи [1992–1995 г.]. Много от онези, които стреляха от хълмовете над града, бяха израснали в него. С тези, по които стреляха, бяха яли филии с лютеница и сирене, с масло и мед. Бяха се обичали с тях. Всеки имаше поне един приятел, поне една любима, останали в обсадения град, но стреляха. Войната е опиат. Когато убиеш първия, е страшно, когато убиеш десетия, е странно, когато убиеш стотния, искаш само още и още, и още. Такава е човешката природа – кървава. В нея се борят две еднакви половини – тъмна и светла. Зависи кой механизъм ще бъде задвижен.“ (Из „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров)

Когато съберем всички кучешки пирове през вековете, получаваме милиони убити, ранени и осакатени, милиони унищожени семейства и тонове болка, мъка и омраза, насъбрана в сърцата на стотиците милиони майки, бащи и деца, имали щастието да оцелеят.

Хората не са единствените жертви на войната. В една от най-разстърсващите картини на конфликта в Босна и Херцеговина, отново дело на Бърдаров, в главната роля не са хората, а липсващите птици, което засилва още повече усещането за безнадеждност.

„Едно от най-страшните неща в обсаденото Сараево – изчезнаха птиците. И когато не стреляха снайперистите, в града се настаняваше неестествена тишина. Нямаше птици. Бяха отлетели сякаш завинаги. Никой не разбра кога си заминаха. В първите месеци се разпръскваха с диви крясъци, когато започваха артилерийските обстрели. А после всичко стана тихо. Много тихо, като в гробище.“

Красивото лице на мира

По-голямата част от родените в Европа след края на Втората световна война не познават войната. За родените след 1989 г. (с изключение на израсналите в бивша Югославия), сред които съм и аз, войната е още по-далечна и непонятна, тъй като много от роднините ни, преживели или участвали във война, вече не са между живите.

Това не означава, че през втората половина на XX век не е имало войни, нито че днес няма такива. Войни продължават да окървавят страни в Близкия изток, Централна Африка и други части на света, но в исторически план те намаляват и като честота, и като жертви. Споменатият по-рано Ювал Ноа Харари обобщава прекрасно тази нова реалност. Докато предишните поколения са гледали на мира като на временно отсъствие на война, пише той, днес ние възприемаме мира като израз на нашето разбиране за неприемливостта на войната.

Ако трябва да откроим един фактор, направил войната в Европа практически немислима, то това е процесът на европейска интеграция. Тази интеграция започва на днешния ден преди 69 години с „Декларацията на Шуман“ на френския министър на външните работи Робер Шуман. Неговият план за предотвратяване на нова война предвижда създаването на икономически съюз в Европа, като се започне с обединяването на производството на въглища и стомана на Франция и Германия.

„Така установената солидарност в производството ще направи евентуална война между Франция и Германия не просто немислима, но и практически невъзможна […] По този начин бързо ще стане ясно, че общите интереси, които са задължителни за създаването на обща икономическа система, могат да бъдат зрънцето, от което да се роди по-широка и дълбока общност между страни, дълго време противопоставяли се една на друга чрез кръвопролитно разделение“, казва Шуман на 9 май 1950 г.

Шуман и останалите автори на идеята за обединена Европа полагат основите на общност, която в края на 50-те години става Европейска икономическа общност, а по-малко от четири десетилетия по-късно прераства в Европейския съюз (ЕС). Тези хора не са били обикновени мечтатели, а политически лидери, които са взимали прагматични решения с мисъл за бъдеще без война.

Достойното лице на отговорността

Близо 70 години след „Декларацията на Шуман“ можем смело да кажем, че колкото и да е несъвършен, ЕС е най-успешният проект за мирно сътрудничество в човешката история.

ЕС не е някаква утопия. В момента той е изправен пред редица предизвикателства. Сред тях изпъкват застаряването на населението, миграцията от по-бедните страни членки към по-богатите и от други държави към ЕС, необходимостта от адаптиране на образованието и трудовия пазар към икономиката на знанието и високите технологии, справянето с климатичните промени и създаването на справедливи условия за правене на бизнес, плащане на данъци и получаване на социални помощи. Тук можем да прибавим и нуждата от реформи в институциите на ЕС, така че те да работят максимално ефективно, гъвкаво и прозрачно.

Тези предизвикателства обаче не отменят постиженията на европейската интеграция. Най-големият ѝ успех е превръщането на войната в немислима опция, включително във и между много от съседните на ЕС държави. На мястото на войната се е настанил мирът, благодарение на който над 500 милиона души в 28 страни могат да се радват на облагите, произтичащи от свободното движение на хора, стоки, услуги и капитал.

Ако перифразираме знаменитите думи за демокрацията на бившия британски министър-председател Уинстън Чърчил, ЕС е най-лошата форма на международно сътрудничество с изключение на всички останали форми, опитвани някога. Наша е отговорността да пазим и подхранваме това сътрудничество и да продължим да градим свят, в който все по-малко хора познават войната.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Какво празнуваме на 9 май? За много от по-възрастните българи това е денят, в който си спомняме за победата на СССР над нацистка Германия през Втората световна война. За по-младите и особено за родените след рухването на комунистическия режим 9 май е Ден на Европа.

И двата отговора съдържат семенца на истината, но цялата истина, както често се случва, е някъде по средата. Отричането на 9 май като Ден на победата е също толкова погрешно, колкото отричането на 9 май като Ден на Европа. Двата символа – победата и Европа – са неразривно свързани вече 74 години. Европа нямаше да съществува в днешния си вид при различен развой на Втората световна война, но и СССР никога нямаше да спечели сам срещу Хитлеристка Германия, особено без решаващата роля на европейските си съюзници. И, разбира се, победата нямаше да бъде това, което е, ако с нея просто се слагаше край на една война, която да бъде последвана от друга няколко години по-късно.

Въпросът какво празнуваме на 9 май изобщо не е толкова сложен, колкото изглежда. Той става сложен в контекста на по-новата история на България и политическата обстановка в страната. Определени политици и политически партии използват 9 май като инструмент за прокарване на поредната разделителна линия по оста Изток-Запад в българското общество. В зависимост от избора ни какво да празнуваме на този ден ние автоматично се озоваваме в групата на левите или десните, на евроскептиците или проевропейците, на русофилите или русофобите, на любителите на родното или любителите на европейското (или на глобалното в по-широк план), на привържениците на оръжията или пацифистите, на старите или младите...

Всъщност няма голямо значение дали на 9 май честваме Деня на победата или Деня на Европа, защото и в двата случая празнуваме привилегията да живеем в мир.

Грозното лице на войната

Хилядолетия наред войната е била начин на живот в свят, в който хората са завладявали нови територии с цел придобиване на ресурси и разпространяване на своите политически, религиозни и културни възгледи. Както пише израелският историк Ювал Ноа Харари в книгата си "Homo Deus: Кратка история на бъдещето", само до преди няколко десетилетия в отношенията помежду си държавите са се ръководели основно от закона на джунглата. В резултат на това, дори когато две държави са живеели в мир, войната е била съвсем реална опция и затова политиците, генералите, бизнесмените и обикновените граждани са имали едно наум, когато са кроели планове за бъдещето си.

Всяка война, както отбелязва писателят и университетски преподавател Георги Бърдаров в чудесния роман „Аз още броя дните“, е кучешки пир.

„[В]ойната няма красиво и героично лице. Войната е черна като смъртта, която носи. Черната ѝ сянка беше надвиснала над Сараево и не се отмести нито веднъж в продължение на 1395 дни и 1395 нощи [1992–1995 г.]. Много от онези, които стреляха от хълмовете над града, бяха израснали в него. С тези, по които стреляха, бяха яли филии с лютеница и сирене, с масло и мед. Бяха се обичали с тях. Всеки имаше поне един приятел, поне една любима, останали в обсадения град, но стреляха. Войната е опиат. Когато убиеш първия, е страшно, когато убиеш десетия, е странно, когато убиеш стотния, искаш само още и още, и още. Такава е човешката природа – кървава. В нея се борят две еднакви половини – тъмна и светла. Зависи кой механизъм ще бъде задвижен.“ (Из „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров)

Когато съберем всички кучешки пирове през вековете, получаваме милиони убити, ранени и осакатени, милиони унищожени семейства и тонове болка, мъка и омраза, насъбрана в сърцата на стотиците милиони майки, бащи и деца, имали щастието да оцелеят.

Хората не са единствените жертви на войната. В една от най-разстърсващите картини на конфликта в Босна и Херцеговина, отново дело на Бърдаров, в главната роля не са хората, а липсващите птици, което засилва още повече усещането за безнадеждност.

„Едно от най-страшните неща в обсаденото Сараево – изчезнаха птиците. И когато не стреляха снайперистите, в града се настаняваше неестествена тишина. Нямаше птици. Бяха отлетели сякаш завинаги. Никой не разбра кога си заминаха. В първите месеци се разпръскваха с диви крясъци, когато започваха артилерийските обстрели. А после всичко стана тихо. Много тихо, като в гробище.“

Красивото лице на мира

По-голямата част от родените в Европа след края на Втората световна война не познават войната. За родените след 1989 г. (с изключение на израсналите в бивша Югославия), сред които съм и аз, войната е още по-далечна и непонятна, тъй като много от роднините ни, преживели или участвали във война, вече не са между живите.

Това не означава, че през втората половина на XX век не е имало войни, нито че днес няма такива. Войни продължават да окървавят страни в Близкия изток, Централна Африка и други части на света, но в исторически план те намаляват и като честота, и като жертви. Споменатият по-рано Ювал Ноа Харари обобщава прекрасно тази нова реалност. Докато предишните поколения са гледали на мира като на временно отсъствие на война, пише той, днес ние възприемаме мира като израз на нашето разбиране за неприемливостта на войната.

Ако трябва да откроим един фактор, направил войната в Европа практически немислима, то това е процесът на европейска интеграция. Тази интеграция започва на днешния ден преди 69 години с „Декларацията на Шуман“ на френския министър на външните работи Робер Шуман. Неговият план за предотвратяване на нова война предвижда създаването на икономически съюз в Европа, като се започне с обединяването на производството на въглища и стомана на Франция и Германия.

„Така установената солидарност в производството ще направи евентуална война между Франция и Германия не просто немислима, но и практически невъзможна […] По този начин бързо ще стане ясно, че общите интереси, които са задължителни за създаването на обща икономическа система, могат да бъдат зрънцето, от което да се роди по-широка и дълбока общност между страни, дълго време противопоставяли се една на друга чрез кръвопролитно разделение“, казва Шуман на 9 май 1950 г.

Шуман и останалите автори на идеята за обединена Европа полагат основите на общност, която в края на 50-те години става Европейска икономическа общност, а по-малко от четири десетилетия по-късно прераства в Европейския съюз (ЕС). Тези хора не са били обикновени мечтатели, а политически лидери, които са взимали прагматични решения с мисъл за бъдеще без война.

Достойното лице на отговорността

Близо 70 години след „Декларацията на Шуман“ можем смело да кажем, че колкото и да е несъвършен, ЕС е най-успешният проект за мирно сътрудничество в човешката история.

ЕС не е някаква утопия. В момента той е изправен пред редица предизвикателства. Сред тях изпъкват застаряването на населението, миграцията от по-бедните страни членки към по-богатите и от други държави към ЕС, необходимостта от адаптиране на образованието и трудовия пазар към икономиката на знанието и високите технологии, справянето с климатичните промени и създаването на справедливи условия за правене на бизнес, плащане на данъци и получаване на социални помощи. Тук можем да прибавим и нуждата от реформи в институциите на ЕС, така че те да работят максимално ефективно, гъвкаво и прозрачно.

Тези предизвикателства обаче не отменят постиженията на европейската интеграция. Най-големият ѝ успех е превръщането на войната в немислима опция, включително във и между много от съседните на ЕС държави. На мястото на войната се е настанил мирът, благодарение на който над 500 милиона души в 28 страни могат да се радват на облагите, произтичащи от свободното движение на хора, стоки, услуги и капитал.

Ако перифразираме знаменитите думи за демокрацията на бившия британски министър-председател Уинстън Чърчил, ЕС е най-лошата форма на международно сътрудничество с изключение на всички останали форми, опитвани някога. Наша е отговорността да пазим и подхранваме това сътрудничество и да продължим да градим свят, в който все по-малко хора познават войната.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

1.

1.
През 1943-1945 на територията на България няма нито един убит войник от червената армия, освен разстреляните от тяхното нквд и натровилите се с метилов алкохол.

2.
Сред навлизането на червената армия в България през 1944, тук настпъва 45 годишна диктатура - режим с всички основни характеристике на диктатура.

3.
Може да се спори, кой е по-злобен диктатор - хитлер или сталин


Аз ще си празнувам деня на Европа и хич не ме интересуват чугунените глави.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията