Дълго време се чудех дали да подготвя този текст, защото осъзнавах, че няма как да остана безпристрастна. Въпреки това смятам, че когато има проблем, трябва да се говори за него, докато не се намери адекватно решение. Затова още в началото на материала искам да въведа някои уточнения. Аз съм с двигателно увреждане и винаги съм се придвижвала с инвалидна количка. От 20 години живея в София.

Винаги съм обичала този град, защото вярвам, че София по нищо не отстъпва на останалите европейски градове със своята история и атмосфера. Въпреки това не мога да си затворя очите за нейните недостатъци. За близо 20-те години, откакто живея в столицата, видях да се дават баснословни суми за подобряване на инфраструктурата, но в същото време градската среда става все по-недостъпна. За какво по-точно става въпрос?         

Столична недостъпност

През последните години наблюдавам как се правят скъпоструващи ремонти на ремонтите на самите ремонти, но така и не се правят елементарни улеснения за достъпа на хора с увреждания в града. Парадоксално, но ситуацията в центъра на София е най-тежка. Няма скосени тротоари, които да са равни и да позволят безпроблемно предвижване с инвалидна количка. Това означава, че дори и да се качиш на тротоара, препятствията тепърва предстоят под формата на разбити плочки и повдигнати шахти.

Друга възможност е да се слезе на самото шосе, по което минават коли и придвижването отново е затруднено от изкъртени павета или големи дупки с размерите на лунни кратери. Ситуацията не е по-различна с достъпа до пешеходни пътеки и подлези. Малка част от подлезите в центъра са адаптирани с работещи асансьори, а за по-крайните квартали дори не може да става и дума за достъп. В същото време ремонтите в София продължават, но превръщането на градската среда в достъпна за хора с двигателни проблеми остава мираж. 

(Не)достъпните сгради

„Министерството на регионално развитие и благоустройство и органите на местно самоуправление са длъжни да създават условия за достъпна жизнена среда за хората с увреждания”, пише в чл. 33 от Закона за интеграция на хората с увреждания. 

От друга страна по последни данни от проверка на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) в София има едва 60 достъпни обществени сгради от общо 538. Като достъпни сгради се определят тези, които имат рампи за инвалидни колички, работещи асансьори и тоалетна за хора с увреждания. Изненадващо, но най-големи нарушения са открити при обществени сгради като общини, банки, застрахователни дружества, държавни институции, аптеки, пощенски станции, мобилни оператори и др.

Това са публични учреждения, които са длъжни да осигуряват достъп на всеки до тях. В същото време противно на общото мнение, но превръщането на една сграда в достъпна не се изчерпва само с монтажа на една рампа. Адаптирането на тези сгради трябва да става чрез професионално преструктуриране.

От личен опит знам, че поставянето на две метални релси на стръмно стълбище, които би трябвало да минават за рампа, не са решение на проблема. Понякога така наречените „рампи” са толкова тесни и нестабилни, че е опасно да се минава по тях с количка. Затова адаптирането на тези сгради трябва да става с умисъл и внимание към качеството.  

Да си поговорим за рампите и асансьорите 

Разбира се, стръмните рампи, дори и с риск за живота, понякога са за предпочитане пред липсата на такива. Най-добро решение на проблема са асансьорите. Направата на асансьори може да струва по-скъпо, но значително би улеснила достъпа до различни обществени сгради и подлези. Проблемът е, че тези асансьори трябва да се поддържат и да се следи дали са технически изправни. Прекалено сложна задача за Столична община и нейните изпълнителни фирми.

Наскоро ми се наложи за пореден път да се чудя как да стигна до дадено място поради неработещ асансьор. Става въпрос за асансьора в подлеза на НДК. Въпреки многократно подаваните сигнали до Столична община, асансьорът не работи от години. Отговорът на запитванията ми е, че общината се съди с известна верига супермаркети, тъй като техни служители са счупили асансьора и докато не приключи делото, няма изгледи той да проработи. Това не е единственият неработещ асансьор в центъра. Още по-сериозно е положението в по-крайните квартали.

Преди дни трябваше да използвам и асансьорите на метростанция „Бели Дунав”. Оказа се, че мога да изляза само от едната страна на булеварда, тъй като асансьорът от другата не работи. За съжаление, аз имах работа точно откъм страната с неработещия асансьор.

На въпроса ми - как все пак бих могла да стигна до другата страна на булеварда, тъй като дотам няма светофар, пешеходна пътека, подлез с рампа, а очевидно и работещ асансьор, полицаят на метростанцията само ме погледна съчувствено и повдигна рамене. Неговата реакция е разбираема. Той не е виновен, че съоръженията, предназначени за по-лесен достъп, не работят и никой не е помислил да осигури резервен вариант. За сметка на това Столична община хвърля милиони левове за ремонти на централни улици, които при първия проливен дъжд приличат на плувен басейн.

#Hubavoe

Както вече казах, аз обичам София. Това е градът, в който живея със семейството си и в който всекидневно се опитвам да водя нормален начин на живот въпреки трудностите на градската среда. Омръзна ми обаче да виждам как се дават милиони левове за перки на акули, надгробни плочи и всякакви други ексцентрични архитектурни решения по централните софийски улици, а не се инвестира в направата на достъпна градска среда за хора с двигателни проблеми.

Омръзна ми да гледам как „облагородяването” на същата градска среда се върши през пръсти. Омръзна ми хората с двигателни проблеми да трябва да разчитат на помощта на близките си, за да стигнат от точка А до точка Б, защото не е сигурно дали по пътя няма да се натъкнат на подлез без рампа или неработещ асансьор. Искам да дойде време, в което да напиша: #hubavoe в достъпна София без ирония.

Скоро обаче не виждам изгледи за подобен статус.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".