От пролетта насам, когато демонстранти излязоха по улиците на Хонконг в протест срещу предложения от местната власт закон за екстрадиция, позволяващ на Китай да прибира политически дисиденти и да ги съди според континенталните закони, бившата британска колония е приковала погледите на целия свят. Насилието от силите на реда срещу протестиращите и последвалото искане за оставката на лидерката Кери Лам поставят под въпрос основния конституционен принцип, заложен в сърцевината на споразумението за присъединяване на Хонконг към Китай - „една държава, две системи“. А именно, че районът има своя културна идентичност и политическа система и е независим от Китай във всеки аспект освен по въпросите на отбраната, външната политика и някои административни намеси. Или поне на теория би трябвало да е така. Политическата криза от последните месеци показва, че в системата нещо не е наред.

Ябълката на раздора стана вече прословутият Закон за взаимната правна помощ, който урежда екстрадицията на заподозрени лица и престъпници и бе предложен през февруари т.г. Той променя съществуващите разпоредби и предвижда между Хонконг и всяко място извън него, с което територията няма изрично подписано формално споразумение, да могат да бъдат постигнати договорки за взаимна правна помощ. По този начин всички жители на района или временно пребиваващи там лица, ще могат да бъдат изпращани към континентален Китай, където съдилищата са под контрола на съвсем друга политическа система.

За изненада на Пекин обаче съществувалото в рамките на британска колония повече от 150 години до обратното предаване на Китай през 1997 г. общество на Хонконг е закърмено с различни порядки, разбирания и идеи. Британският модел на демокрация и зачитането на ценности като прозрачност, спазване на права и свобода правят правото на протест за жителите на острова точно толкова естествено, колкото за Китай не е.

Така само от 31 март, когато беше първият протест, до 28 април протестиращите вече наброяваха 130 000 души. Първият пик на протестите бе на 9 юни, когато над 1 млн. души се включват в демонстрациите. На 16 юни по данни на Гражданския фронт за правата на човека те са били „почти 2 милиона“.

И оттогава напрежението не стихва – протестите се преместиха на летището, предизвиквайки в един от дните спирането на 200 полета, близо 200 000 студенти, възпитаници и учители на всички държавни университети и стотици средни училища в Хонконг подписаха онлайн петиция срещу закона за екстрадиция, светът следи отблизо случващото се.

Уникалността на Хонконг - очевидно несъвместима с китайския „модел“, кара Пекин през последните години многократно да се намесва в делата на острова и да прави опити за интерпретация на основния закон, стигайки до днес, когато открито претендира за пълна юрисдикция над Хонконг. Районът е твърде привлекателен със своята свобода и винаги ще бъде разглеждан от Китай като заплаха за собствената му сигурност. Съответно той няма как да не опита да се възползва от ескалацията на напрежението. Първоначално в страната отразяването на протестите бе почти изцяло цензурирано, но днес вече е силно съсредоточено върху сблъсъците и безредиците, като протестиращите са етикетирани като „престъпници“ и „мафиоти“, а демонстрациите показвали „признаци на тероризъм“. На една крачка от обявяването им извън закона...

Съответно ескалиращата реторика и промяната на тактиката на Пекин извиква естественото опасение, че Китай може да обмисля военна намеса – паравоенни сили вече са разположени по границата с Хонконг.

Конфликтът е на много нива – на исторически предпоставки, на идеологии, но преди всичко на интереси. Икономическата взаимозависимост на Китай и Хонконг е може би най-значимият фактор за разрешаването му. Островът е най-големият източник на преки чуждестранни инвестиции в Китай, както и четвъртият най-голям търговски партньор на Пекин след САЩ, Япония и Южна Корея.

Износът от Китай за Хонконг възлиза на 302,1 млрд. долара, което прави района втория по големина експортен пазар. Ако през 1978 г. делът на Китай в глобалната търговия на Хонконг е бил едва 9,3%, то през 2018 г. е 50,4%.

Твърде голямата икономическа зависимост вероятно ще се окаже изключително силен фактор при решаването на конфликта. И докато идеологическите и културни различия са предпоставка за задълбочаване и изостряне на напрежението, то „езикът на парите“ винаги е бил разбиран от всички – колкото по-взаимозависими са дадени субекти, толкова по-малко вероятно е да влязат в конфликт. След това остава само играта да е с ненулев резултат¹. В тази ситуация осъзнаването на потенциалните финансови и икономически загуби от задълбочаването на конфликта, може да доведе до неговото решаване.

----

¹Non-zero-sum - игрите описват ситуации, в които взаимодействащите си играчи реализират печалби и загуби, които сумарно могат да са повече или по-малко от нула. Т.е. принципът победа за единия е равен на загуба за другия е невалиден. Докато игрите с нулев резултат все още се наричат строго конкурентни игри, игрите с ненулев резултат могат да са както базирани на конкуренцията, така и на сътрудничество.

----

Този материал е създаден по проект "Генерация Z".