Article_top

Спомням си, че с насмешка четях главите от учебника по „политически маркетинг“, предмет, който изучавах като студентка. Немалко страници бяха отделени на „коректното“ облекло, чорапите и обувките, вратовръзката, на това дали е добре или не е добре да имаш брада, когато си лице в политиката. Недоумявах защо неща, които би трябвало да са ясни по дефолт, са заложени в учебната програма. Не виждах и особен смисъл в главите, посветени на коректното политическо говорене, тъй като смятах (и още смятам), че всяко публично лице, занимаващо се с политика и упражняващо някаква власт, не може да не притежава едно определено ниво на езикова култура, което да отговаря на статуса му в обществото.

Ясно е, че езикът винаги е бил средство за въздействие и упражняване на влияние, за убеждаване. Политическото говорене е не просто комуникация, а комуникация, която се осъществява с дадена цел, идея и посока. Ясно е също, че днес, чрез хилядите форми за масова комуникация, политическото говорене е много по-лесно проследимо и съхранимо.

Първият политически телевизионен дебат се състои на 26 септември 1960 г. В него един срещу друг се изправят американските кандидат-президенти Ричард Никсън и Джон Кенеди. До този момент светът не наблюдава, а анализира и разпространява информация основно чрез писаната реч. Но обществото се променя коренно, когато започва да „гледа“ информацията. То започва все повече да я разпознава и по-малко да я разбира. Светът вече не дискутира, той набюдава.

Тъй като информацията се представя по възможно най-достъпен начин, тя изисква и минимални усилия, за да бъде разбрана. Така телевизията се превръща в най-бързия и достъпен информатор за това какво се случва на политическата сцена. Днес телевизията, наред с онлайн медиите, продължава да е главен проводник на политиката.

Връзката между словото и политиката винаги е била много тясна – когато говорим за (въз)действието на властта, винаги става дума за политическата функция на езика. Следователно можем да заключим, че езикът на политиката е език и на властта. Когато става въпрос за политическото говорене несъмнено се обръща внимание на използването на характерен политическият речник. Какво се случва обаче, когато този език, този речник по някаква причина е сведен до битовото, до елементарния изказ, до празното политиканстване?

Фъш-фъш

У нас от десетилетия се наблюдава тревожната тенденция на един изключително беден политически език, принизен до злободневни теми и елементарен изказ. Последните коментари на премиера Бойко Борисов за Мая Манолова: „До ден днешен знам, че преди някоя жена да ходи пред телевизора трябва да си прави фъш-фъш, обем да си прави“, звучат като извадени от евтина сатирична постановка.

„Да си прави „фъш фъш“ , „да ходи пред телевизора“ са изрази, които дори ученик в прогимназията вече не използва. Да, едно от значимите свойства на политическото говорене е динамичната и непрестанна промяна. На къде вървим обаче, когато тази промяна е не градивна, а все по-негативна. И, ако Бойко Борисов е „лицето на народа“, то какъв е народът?

Ако считаме, че „правилното” боравене с думите, това как се говори, какво и как се казва, е сигурен знак за успеха или неуспеха на даден политик, то няма как да не се запитаме какво всъщност очаква бългрското общество от своите политици?  Масовият зрител се е превърнал в публика на цирк, която изисква от представлението да е колкото може по-куриозно, от „артистите“ - възможно повече гафове, които да останат като петно върху белите им ризи. И не, българският зрител не приема грешката като опция за коректив, напротив – приема я просто като средство за забавление.

Унищожаване на смисъла

Медийният теоретик и професор Нийл Постман сравнява обществото с това от романа „Прекрасният нов свят“ на О.Хъксли, където хората са подтиснати и манипулирани чрез пристрастяването си към забавлението.

И тук можем да се запитаме ако речта се явява основен елемент на личния имидж, то избирателят ли формира имиджа на властимащите или чрез изграждането на даден имидж вторите формират предпочитанията на избирателя. Теорията ще потвърди второто твърдение, защото  политическото говорене има за цел да отговаря на нагласите и потребностите на аудиторията, към която е насочено. Практиката обаче показва доста по-сложни взаимозависимости между политика, медии и общество.

В книгата си „Ще се забавляваме до смърт“ (1985г.) Нийл Постман изследва връзката между медиите и обществото. Той обвързва големия обем от информация, който хората получават чрез медиите със затруднението им да се концентрират върху нея. Това от своя страна налага и съществени промени в самите медии. Новинарските емисии биват сбити във възможно най-малки фрагменти. По този начин важността и смисълът на информацията постепенно се унищожава, правейки я банална и досадна, в същото време карайки хората да имат усещането, че разбират всичко. В този ред на мисли релевантен е цитатът от романа Media Sapiens на руския автор Сергей Минаев:

„Чашата, напълнена до половината с вода, е наполовина пълна. Точно както и наполовина празна. Всичко зависи от това кой я гледа. Нали знаете тази идиотска аксиома? Знаете ли я? ОК. Забравете я. В наше време нищо не зависи от онзи, който гледа. Всичко зависи от онзи, който пълни чашата. От онзи, който я пълни, от това как я пълни и най-вече от това с каква дума нарича съдържанието ѝ. А онзи, който гледа въпросната чаша, е просто един обикновен зяпач.

С аудиторията можеш да правиш каквото си искаш в зависимост от това с какъв бюджет за кадри (...) разполагаш и какви са ресурсите ти (в смисъл - колко хиляди хора едновременно можеш да объркаш). По принцип аудиторията не е достойна за никакво уважение и всеки професионален специалист по политически технологии ще ви докаже това за пет секунди. Но въпреки това ние се отнасяме с уважение към нея като я наричаме аудитория, а веднъж на четири години - дори електорат.“

Разбира се предходния цитат е твърде краен и би засегнал всички нас, като зрители и като електорат, но докато в политическото говорене търсим единствено гафове и забавление, а от медиите – поле за тяхното отразяване, то наистина уважението е медал, който не сме достойни да си закичим.

Цъкане с език пред екрана

Ако политическото говорене има за цел да изгради у зрителя усещане за логичност, убедителност, конкретност, искреност, то у нас последният иска точно обратното – принизяване до и дори под средното ниво на „публиката“, простоватост, която обаче облича говорещия в доспехите на „човек от народа“.

Освен, че влияят на информираността ни, медиите променят също и начина, по който възприемаме себе си и останалите. Те до такава степен навлизат във всяка сфера, че изтриват от обществото и чувството за срам. Променя се самата идея за интимен живот, показвайки пред обществото и най-съкровените му тайни, в името на развлечението, на сензацията, както се случи с кандидат-кметът Борислав Игнатов. Аналитичността от своя страна губи всякаква почва, критичното мислене на зрителя е сведено до цъкане с език пред екрана.

Тази комбинация от новини, развлечение и политика – инфотеймънт (терминът е на Нийл Постман) се корени в огромните обеми информация, които обществото започва да получава в опитите си да намери истина. За индивида става невъзможно да разграничи кое е важно и кое не, коя информация заслужава вниманието му, той няма „информационна имунна система“, и това довежда до (не)съзнателната замяна на критичното, аналитично мислене с лесното забавление. Но единственото бягство от затвора на затворения кръг политика-медии-общество е именно в запазването на способността да отсяваме плявата от всяка една част на уравнението.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Спомням си, че с насмешка четях главите от учебника по „политически маркетинг“, предмет, който изучавах като студентка. Немалко страници бяха отделени на „коректното“ облекло, чорапите и обувките, вратовръзката, на това дали е добре или не е добре да имаш брада, когато си лице в политиката. Недоумявах защо неща, които би трябвало да са ясни по дефолт, са заложени в учебната програма. Не виждах и особен смисъл в главите, посветени на коректното политическо говорене, тъй като смятах (и още смятам), че всяко публично лице, занимаващо се с политика и упражняващо някаква власт, не може да не притежава едно определено ниво на езикова култура, което да отговаря на статуса му в обществото.

Ясно е, че езикът винаги е бил средство за въздействие и упражняване на влияние, за убеждаване. Политическото говорене е не просто комуникация, а комуникация, която се осъществява с дадена цел, идея и посока. Ясно е също, че днес, чрез хилядите форми за масова комуникация, политическото говорене е много по-лесно проследимо и съхранимо.

Първият политически телевизионен дебат се състои на 26 септември 1960 г. В него един срещу друг се изправят американските кандидат-президенти Ричард Никсън и Джон Кенеди. До този момент светът не наблюдава, а анализира и разпространява информация основно чрез писаната реч. Но обществото се променя коренно, когато започва да „гледа“ информацията. То започва все повече да я разпознава и по-малко да я разбира. Светът вече не дискутира, той набюдава.

Тъй като информацията се представя по възможно най-достъпен начин, тя изисква и минимални усилия, за да бъде разбрана. Така телевизията се превръща в най-бързия и достъпен информатор за това какво се случва на политическата сцена. Днес телевизията, наред с онлайн медиите, продължава да е главен проводник на политиката.

Връзката между словото и политиката винаги е била много тясна – когато говорим за (въз)действието на властта, винаги става дума за политическата функция на езика. Следователно можем да заключим, че езикът на политиката е език и на властта. Когато става въпрос за политическото говорене несъмнено се обръща внимание на използването на характерен политическият речник. Какво се случва обаче, когато този език, този речник по някаква причина е сведен до битовото, до елементарния изказ, до празното политиканстване?

Фъш-фъш

У нас от десетилетия се наблюдава тревожната тенденция на един изключително беден политически език, принизен до злободневни теми и елементарен изказ. Последните коментари на премиера Бойко Борисов за Мая Манолова: „До ден днешен знам, че преди някоя жена да ходи пред телевизора трябва да си прави фъш-фъш, обем да си прави“, звучат като извадени от евтина сатирична постановка.

„Да си прави „фъш фъш“ , „да ходи пред телевизора“ са изрази, които дори ученик в прогимназията вече не използва. Да, едно от значимите свойства на политическото говорене е динамичната и непрестанна промяна. На къде вървим обаче, когато тази промяна е не градивна, а все по-негативна. И, ако Бойко Борисов е „лицето на народа“, то какъв е народът?

Ако считаме, че „правилното” боравене с думите, това как се говори, какво и как се казва, е сигурен знак за успеха или неуспеха на даден политик, то няма как да не се запитаме какво всъщност очаква бългрското общество от своите политици?  Масовият зрител се е превърнал в публика на цирк, която изисква от представлението да е колкото може по-куриозно, от „артистите“ - възможно повече гафове, които да останат като петно върху белите им ризи. И не, българският зрител не приема грешката като опция за коректив, напротив – приема я просто като средство за забавление.

Унищожаване на смисъла

Медийният теоретик и професор Нийл Постман сравнява обществото с това от романа „Прекрасният нов свят“ на О.Хъксли, където хората са подтиснати и манипулирани чрез пристрастяването си към забавлението.

И тук можем да се запитаме ако речта се явява основен елемент на личния имидж, то избирателят ли формира имиджа на властимащите или чрез изграждането на даден имидж вторите формират предпочитанията на избирателя. Теорията ще потвърди второто твърдение, защото  политическото говорене има за цел да отговаря на нагласите и потребностите на аудиторията, към която е насочено. Практиката обаче показва доста по-сложни взаимозависимости между политика, медии и общество.

В книгата си „Ще се забавляваме до смърт“ (1985г.) Нийл Постман изследва връзката между медиите и обществото. Той обвързва големия обем от информация, който хората получават чрез медиите със затруднението им да се концентрират върху нея. Това от своя страна налага и съществени промени в самите медии. Новинарските емисии биват сбити във възможно най-малки фрагменти. По този начин важността и смисълът на информацията постепенно се унищожава, правейки я банална и досадна, в същото време карайки хората да имат усещането, че разбират всичко. В този ред на мисли релевантен е цитатът от романа Media Sapiens на руския автор Сергей Минаев:

„Чашата, напълнена до половината с вода, е наполовина пълна. Точно както и наполовина празна. Всичко зависи от това кой я гледа. Нали знаете тази идиотска аксиома? Знаете ли я? ОК. Забравете я. В наше време нищо не зависи от онзи, който гледа. Всичко зависи от онзи, който пълни чашата. От онзи, който я пълни, от това как я пълни и най-вече от това с каква дума нарича съдържанието ѝ. А онзи, който гледа въпросната чаша, е просто един обикновен зяпач.

С аудиторията можеш да правиш каквото си искаш в зависимост от това с какъв бюджет за кадри (...) разполагаш и какви са ресурсите ти (в смисъл - колко хиляди хора едновременно можеш да объркаш). По принцип аудиторията не е достойна за никакво уважение и всеки професионален специалист по политически технологии ще ви докаже това за пет секунди. Но въпреки това ние се отнасяме с уважение към нея като я наричаме аудитория, а веднъж на четири години - дори електорат.“

Разбира се предходния цитат е твърде краен и би засегнал всички нас, като зрители и като електорат, но докато в политическото говорене търсим единствено гафове и забавление, а от медиите – поле за тяхното отразяване, то наистина уважението е медал, който не сме достойни да си закичим.

Цъкане с език пред екрана

Ако политическото говорене има за цел да изгради у зрителя усещане за логичност, убедителност, конкретност, искреност, то у нас последният иска точно обратното – принизяване до и дори под средното ниво на „публиката“, простоватост, която обаче облича говорещия в доспехите на „човек от народа“.

Освен, че влияят на информираността ни, медиите променят също и начина, по който възприемаме себе си и останалите. Те до такава степен навлизат във всяка сфера, че изтриват от обществото и чувството за срам. Променя се самата идея за интимен живот, показвайки пред обществото и най-съкровените му тайни, в името на развлечението, на сензацията, както се случи с кандидат-кметът Борислав Игнатов. Аналитичността от своя страна губи всякаква почва, критичното мислене на зрителя е сведено до цъкане с език пред екрана.

Тази комбинация от новини, развлечение и политика – инфотеймънт (терминът е на Нийл Постман) се корени в огромните обеми информация, които обществото започва да получава в опитите си да намери истина. За индивида става невъзможно да разграничи кое е важно и кое не, коя информация заслужава вниманието му, той няма „информационна имунна система“, и това довежда до (не)съзнателната замяна на критичното, аналитично мислене с лесното забавление. Но единственото бягство от затвора на затворения кръг политика-медии-общество е именно в запазването на способността да отсяваме плявата от всяка една част на уравнението.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Хайде да обясня защо ни е такова отношението към политиците

Още от 9.9.1944 година отношението на нашите така наречени политици към обществото е като към публика.
Те никога не са се съобразявали (и в момента не се съобразяват) с мнението му.
Изключение прави Борисов, но само на моменти и то само в случаите когато му изнася.
И понеже никой не се съобразява с обществото (публиката), то на нея и остава да промени отношението си.
То просто започва да се подиграва на политиците..."Човек е оцелял, когато се е смял"
Да не говорим, че от както в политиката се навъдиха толкова много откровени простаци, с каламбурите си те просто те карат да ги осмееш.

Има и още нещо...

На времето (азащо не и сега) България е била селска страна.
На българина му дай къра, добитъка и подобни занимания.
За него с политика се занимават хайманите (тези които си нямат друга работа).....или войводите (тези, които са изникнали от обществото на база сила, силно желани и изразени цели и идеи).
Е да ама сега тези войводи (лидерите) изникват от обществото не на база изявени качества, а са директно посочени от много външни и вътрешни/олигархични фактори.
Тези личности нямат този авторитет пред обществото, който на времето е бил завоюван измежду равните им.
Е как да не подиграваш такива личности, които според теб не са авторитети!?

Днес явно е ден на занаятчийско-битовата философия

Двама вече са се изказали - един отгоре, един отдоле... И хубав тюрлюгювеч е станал, всичко има, бради-мустаци, селяни, девети септември...

Няма само критично осмисляне и способност да се види очевидното :)
Ки брит's picture
Ки брит
kibrito

...и цената, която читателя ще плати

Хубава статия и вярна. Неприятното е, че изпозването на толкова много чуждици я отпраща в противоположната крайност на "фъш-фъш" говоренето, а крайностите са вредни, неприятни и опасни. Опростачването на политическото говорене не бива да се бори с използването на побългарени чуждици, защото това не е знак на по-високо ниво, а надцакване на простотията с нещо на което простотията може да отговори, като използва други чуждици (конграчулейшън, деверсификация, кворум и т.н). Просташкият начин на говорене може да бъде изобличен само с правилен изказ на български език, защото на простакът речника му е беден. Следват чуждиците използвани в тази иначе смислово хубава статия:
коректното облекло - подходящо облекло
дефолт - по подразбиране, поначало
комуникация - общуване
дебат - обсъждане
анализира - изследва
Светът вече не дискутира - не оспорва, не подлага под съмнение
функция - предназначение, роля
динамично - бързо променящо, равиващо се
по-куриозно - по-смешно, по-глупаво
гаф - неволна грешка
имидж - облик
аудиторията - четящите, слушателите, зрителите (в зависимост от случая)
релевантен - уместен
комбинация - съчетаване
индивид - личност
за индивида - (лично) за всеки

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какъв ще е резултатът от първия тур на изборите в София?