Насред забавящата се световна икономика и предупреждения за глобална рецесия Европейската централна банка (ЕЦБ) действа превантивно и наскоро разшири своите мерки за стимулиране на икономиката. Решението обаче бе посрещнато с истерията, най-явна в таблоидите в немски говорещите страни. Какво я предизвика и защо ще продължим да живеем още дълго време в среда на изключително ниски лихви?  

ЕЦБ има ясен мандат за постигане на инфлация от близо до, но по-малко от 2% в еврозоната, и от години не успява в това начинание. Мандатът на банката се основава на широкоприетия резултат, че икономиката функционира най-добре в среда на стабилни цени, които не се приближават прекалено до зоната на дефлация – когато цените спадат и започва спирала на намаляване на инвестициите и последващо отслабване на икономиката. 

С оглед на забавянето на европейската икономика ЕЦБ съответно предприе широк пакет от мерки с надеждата те да имат изпреварващ ефект – особено предвид ограничения арсенал от инструменти пред банката. В еврозоната все още няма друга институция, която да се грижи за макроикономическата стабилизация, когато започне период на икономическо забавяне. 

От години централните банкери сами повтарят, че не могат да бъдат единствената институция, на която икономиката да се осланя, за да омекоти икономическите шокове. Ако в Щатите предишната криза бе премината успешно благодарение на фискални мерки в комбинация с експанзивна парична политика, то в Европа от години действат сили, които се противопоставят на това. В периода, в който ЕЦБ прилагаше стимулативни мерки, фискалният консерватизъм издърпваше ресурси от икономиката. Предупрежденията срещу това идваха не само от макроикономисти, а отскоро и от международните институции като Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD). 

В някои страни обаче - особено в структурно силните, има неприязън и атаки към ниските лихвени проценти и допълнителните стимулативни мерки. Голяма част от атаките срещу политиките на централната банка се основават главно на реторика, зад която не стоят емпирични или теоритични доказателства. Макар усилено и често да се повтарят аргументите на банковия сектор как ниските лихви ощетяват банките, централната банка не трябва да се грижи за доходността на банките, нито на който и да е единичен сектор, а за благосъстоянието на гражданите и за доброто развитие на икономиката.

Кредитирането е основен двигател за това състояние – но не и самите печалби на банките. Те могат например да оптимизират своите бизнес модели, като преминат към дигитализация на услугите – с което ще си спестят разходи, а в същото време и загубено време по филиалите на своите клиенти. 

Паническата реакция в голяма част от масовата преса не бива да ни учудва. Реториката на всяване на ужас от ниските лихвени проценти, както и обсебването с интервенциите на централната банка, е директно копиране на езика на банковата индустрия, но има и други по-дълбоки причини. 

Демонизиране на еврото

Последните десет години, в които интервенциите на ЕЦБ бяха единственият стимул, задържал европейската икономика над водата. Това даде и поле на различни политически актьори, които не са свързани с макроикономическите дебати, да пишат злостни атаки в отчаяни опити да продават книгите си, да лансират тинктанковете си или да спекулират с цената на златото.

След като години наред те прогнозираха апокалиптични сценарии по отношение на свръхреакция на инфлацията, които се оказаха празни приказки, сега те преминаха към демонизиране на еврото, южните страни, французи и италианци, които все пак мислят за европейската икономика през макроикономическа, а не меркантилистка рамка на защита на нацията. 

Някои от тях например не са запознати дори с базовите факти, че италианският първичен излишък през последните 10 години е един от най-високите в Европа, по-висок от този на фискално консервативната България. Важно е да не забравяме, че крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ всъщност започна като академична групировка на немски професори, които бяха против еврото, защото то ощетявало страната. 

Еврото, което дава на Германия централната позиция в Европейската икономическа общност, гарантира на страната обезценена валута спрямо хипотетичната немска марка (така засилва експорта й в сравнение с останалата част от ЕС), а в моменти на криза дори засилва предимствата й, защото капиталът се премества от периферията на Европа към центъра.

Това, че централните страни в Европейската икономическа общност се възползват от всички тези привилегии, е част от условието на паричния съюз – и от добро възпитание игнорираме да говорим за това. Но когато именно там се завърта популистката вълна срещу периферията на Европа, това чертае опасности.

Във времена на надигащ се национализъм структурните недъзи на паричната общност могат да доведат до разцеплението й. Медиите трябва да бъдат внимателни и да не дават прекалено роля на непроверени или некомпетентни източници. В същото време европейските институции трябва да се съсредоточат върху това как по-ефикасно да се справят с евентуална рецесия – ако не искат още повече да се засилват популистките тенденции, живеещи на гърба им.

Защо обаче нещата не вървят в Европа?

На първо място, Европа така и не се възстанови успешно от световната криза. Това обуслови изключително дългия период на ниски лихви. В известен смисъл, както заяви и Марио Драги, централната банка единствено може да реагира на въшните условия и да взема решенията си на базата на тях. Ниските лихвени проценти и стимулативната политика са съответно резултат от слабата икономика, неспособността на еврозоната да приложи по-адекватна фискална политика, както и дългосрочните тенденции на лихвите надолу през последните десетилетия.

В същото време в САЩ, дори след пълното възстановяване от кризата посредством фискални стимули, паричната политика продължи да не бъде прекалено рестриктивна. Зароди се идеята, че икономиката може да донесе допълнителни позитиви, ако действа “под пара” – при рекордно ниски нива на безработица. Това кара и напусналите пазара на труда да се завръщат за него, успява да съживи заетостта на хора в неравностойно положение или в крайните региони на страната, както коментира наскоро президентът на Федералния резерв Джей Пауел /Jay Powell/.

Ниските лихвени проценти съответно могат да бъдат силна живителна сила за икономиката. Отчасти има и структурни причини за ниските лихвени проценти. Парите са толкова евтини, защото спестяваме прекалено много. Само при по-високи харчове – и съответно по-високи дефицити, ще има отново по-високи лихви. Това не изисква кой знае колко задълбочено икономическо разбиране – всичко, което се намира в излишък, има ниска цена, а тъй като спестяванията в момента са в излишък, не може да се очакват те да носят големи печалби. Причините за високото ниво на спестявания отдавна се обсъждат – от една страна, демографските промени, които карат хората да спестяват повече, от друга – световните процеси, секуларната стагнация по думите на Лари Съмърс или просто защото фирмите днес имат нужда от по-малко капитал – нямат нужда от огромни предприятия, а от офис за 20-ина програмисти.

Ниските лихви – негативни ефекти

Разбира се, има валидни икономически аргументи за противопоставяне на новите мерки – основният от които е, че ефективността на неконвенционалните мерки все още се дискутира сред академичните икономисти. Ниските лихви могат да създават негативни ефекти. Те не са тиражираните от медиите загуби на доходи от лихви – каквито в сериозен размер имат само най-богатите домакинства.

Всъщност повечето домакинства печелят от ниските лихвени проценти, тъй като могат да рефинансират ипотеките и заемите си на много ниски нива, което представлява намаляване на текущите им разходи. В допълнение на това ниските лихвени проценти крепят заетостта. Задържането на ниска безработица посредством експанзивна парична политика може да бъде една от най-прогресивните политики – тъй като ниските нива на безработица водят до покачване на заплатите, а връщат и много от демотивираните работници отново на пазара на труда.  

В този смисъл противниците им трябва да кажат с колко по-висока безработица биха се чувствали по-комфортно с икономиката, защото това са техните предписания. Истинските проблеми се крият във факта, че от даден момент нататък е под въпрос дали допълнителните стимули могат да свършат работа. И тук идва нуждата от по-активна фискална политика, която да отнеме малко от бремето от централната банка. 

От фискална гледна точка в Европа страните, които искат да предприемат по-активна бюджетна политика не могат, а тези, които могат, не искат. Това е макроикономически проблем, който обаче се отразява в реални стойности – загуба на значителен икономически потенциал. 

Във времена, когато лихвите са изключително ниски, а за някои страни са негативни, е време да се правят инвестиции, а не да се спестява. Редица страни могат да използват този период за важни инвестиции в бъдещето – дали за борба с климатичните промени, за образование или за инфраструктурни проекти. Еврозоната действително носи завидни позитиви, но ако искаме тя да бъде успешен проект и в бъдеще е редно да се вгледаме в структурните й недъзи и да се опитаме да ги поправим, вместо да се спускаме в популистката вълна и да търсим виновниците там, където ги няма.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".