Article_top

Тя е първата жена военен кореспондент, обиколила света, за да отразява войните му. Той е великият Ърнест Хемингуей. След случайна среща в бара на Кий Уест, Флорида, двамата стават приятели, а участието им в гражданската война в Испания ги превръща в пламенни любовници. Следва брак – трети за Ърнест и първи за Марта Гелхорн. Двамата са сред най-известните двойки на своето време, преди кавгите и съперничеството помежду им да ги разделят.
В „Красиви изгнаници“ Мег Уайт Клейтън дава думата на Гелхорн – независима и смела жена, която отказва да се примири с ролята на съпруга и муза. Марта е прекалено амбициозна, Хемингуей е прекалено доминиращ. Сблъсъкът на характери и таланти е предсказуем и непредотвратим, оставяйки след себе си една от най-драматичните любовни истории на ХХ век.

 

Клуб Z публикува откъс от „Красиви изгнаници“ на Мег Клейтън (изд. Прозорец")

„На храбрите никога нищо не се случва“

Беше ужасно объркано време – онази зима, когато се запознах с Ърнест. На Коледа ставаше една година, откакто татко почина, аз бях на двайсет и осем. Въпреки че Мати се държеше, синият цвят на очите ѝ изглеж­даше избледнял, а сивият в косите ѝ внезапно ги бе завладял. Тя не искаше да прекара празника в Сейнт Луис без татко – разбира се, че не искаше, – но в Маями бяхме започнали да се побъркваме от скука. Затова потеглихме с колата към крайбрежно градче, чието име привлече въображението ни от табелата на един туристически автобус. Кий Уест. Шофираше брат ми, Мати седеше до него, аз се бях залепила до отворения прозорец на задната седалка, а колата се носеше по върволицата от мостове, която ни водеше към края на света. Едно място, така очарователно потънало в упадък, където хората нямаха нужда от друго, освен да ловят морски костенурки, да чупят кокосови орехи и да се отдават на раздумка в горещината. Повечето бяха насядали по порутените веранди пред очарователните шарени къщи и по плажовете, наслоени с омаята на „Одисея“, „Моби Дик“ и Малката русалка, която не намира сили да отнеме живота на любимия принц, за да спаси своя.

– Не бихме могли да минем покрай „Мърлявия Джо“, без да надникнем вътре, нали? – попита Мати.

Вече се бяхме изкачили до върха на фара, за да се нас­ладим на гледката. Преди това си направихме пикник на плажа, сетне избърсахме пясъка между пръстите на краката си и се върнахме в колата, залепили потните си тела по седалките, за да потърсим място, където да си взема една освежаваща вана и да измия заплетените си от вятъра коси. Но аз никога не отказвах нищо на мама, нито тя на мен. Татко – той беше онзи, който отказваше.

Ние ли видяхме първи Хемингуей, или той видя нас? Когато вратата в един тъмен бар се отвори, хората обърнаха глави към прииждащата светлина, а нашите зеници бяха поразени от контраста между безпощадното слънце по суровия път и приглушеното осветление, мекото дърво, напоения с разтопен лед под и бутилките с кампари, уиски и ром. Огромен барман ни поздрави иззад дългия извит бар, а клиентите в другия край на помещението се върнаха към оспорваната си игра на билярд, оставили по няколко банкноти около зелената маса, за да бъде всичко съвсем истинско. Друг мъж, едър почти колкото бармана, стана и с усилие се откъсна от разпръснатите върху бара листове хартия. Изцапана бяла тениска. Дрипави къси бели панталони, пристегнати на кръста не с друго, а с въже. Докато изминаваше няколкото крачки, които го деляха от нас, мъжът произведе изумително количество шумове и накрая се присъедини към поздрава, отправен ни от бармана.

– Ърнест Хемингуей – представи се той.

Струйка пот бавно се стече по гърба ми и попи в тъканта на черната ми лятна рокля, която така или иначе беше влажна от престоя в колата. Мати леко ме докосна по рамото, за да ми напомни да стоя изправена въпреки върлинестия ми ръст, а аз се опитвах да съчетая в главата си този въжен колан и босите крака с неравномерно оплешивялото чело на мъжа срещу себе си, за което знаех, че наистина е на Ърнест Хемингуей. Поз­навах тази асиметрична линия, по която се беше изтеглила косата му, както и тъжните съблазнителни очи; всяка сутрин в Брин Мар се бях събуждала пред тези очи, вперени в мен от снимката, закачена на стената в стаята в студентското ми общежитие.

– Аз съм Една Гелхорн, а това е синът ми Алфред – каза Мати на Ърнест Хемингуей. – А това е Марта.

Просто „Марта“, не „дъщеря ми Марта“. Можете да си представите как това би накарало Хемингуей да реши, че двамата с брат ми сме младоженци, току-що акостирали с яхтата на сватбеното си пътешествие, но в този момент аз не можех да мисля за нищо друго, освен за проклетия Ърнест Хемингуей, който би трябвало да се бори с някоя невъзможно голяма риба меч край бреговете на Куба, да стреля по някое диво животно в Кения или да пише някъде из Париж, където през цялото време не спрях да се надявам, че ще успея да го зърна, точно както всяка писателка се надява да зърне своя литературен идол. Него и Ф. Скот Фицджералд – може би щях да закача и неговата снимка на стената си, стига и външният му вид да беше толкова великолепен, колкото творбите му.

„На храбрите никога нищо не се случва“ – бях използвала думите на Хемингуей за епиграф на първия си роман, за чието съществуване вече се опитвах да заб­равя: „Каква луда надпревара“. Думи, произнесени от главния му герой в „Сбогом на оръжията“ – шофьорът на линейка по време на световната война, на които медицинската сестра, в която беше влюбен, просто отговори, че и храбрите също умират.
Брат ми каза на Хемингуей, че сме на почивка заради времето, за което Мати добави, че през този сезон в Сейнт Луис е непоносимо. Аз трескаво се опитвах да изровя от речниковия запас в ума си някоя по-значима тема за разговор, но Ърнест Хемингуей вече се беше извърнал към бармана.

 

Тя е първата жена военен кореспондент, обиколила света, за да отразява войните му. Той е великият Ърнест Хемингуей. След случайна среща в бара на Кий Уест, Флорида, двамата стават приятели, а участието им в гражданската война в Испания ги превръща в пламенни любовници. Следва брак – трети за Ърнест и първи за Марта Гелхорн. Двамата са сред най-известните двойки на своето време, преди кавгите и съперничеството помежду им да ги разделят.
В „Красиви изгнаници“ Мег Уайт Клейтън дава думата на Гелхорн – независима и смела жена, която отказва да се примири с ролята на съпруга и муза. Марта е прекалено амбициозна, Хемингуей е прекалено доминиращ. Сблъсъкът на характери и таланти е предсказуем и непредотвратим, оставяйки след себе си една от най-драматичните любовни истории на ХХ век.

 

Клуб Z публикува откъс от „Красиви изгнаници“ на Мег Клейтън (изд. Прозорец")

„На храбрите никога нищо не се случва“

Беше ужасно объркано време – онази зима, когато се запознах с Ърнест. На Коледа ставаше една година, откакто татко почина, аз бях на двайсет и осем. Въпреки че Мати се държеше, синият цвят на очите ѝ изглеж­даше избледнял, а сивият в косите ѝ внезапно ги бе завладял. Тя не искаше да прекара празника в Сейнт Луис без татко – разбира се, че не искаше, – но в Маями бяхме започнали да се побъркваме от скука. Затова потеглихме с колата към крайбрежно градче, чието име привлече въображението ни от табелата на един туристически автобус. Кий Уест. Шофираше брат ми, Мати седеше до него, аз се бях залепила до отворения прозорец на задната седалка, а колата се носеше по върволицата от мостове, която ни водеше към края на света. Едно място, така очарователно потънало в упадък, където хората нямаха нужда от друго, освен да ловят морски костенурки, да чупят кокосови орехи и да се отдават на раздумка в горещината. Повечето бяха насядали по порутените веранди пред очарователните шарени къщи и по плажовете, наслоени с омаята на „Одисея“, „Моби Дик“ и Малката русалка, която не намира сили да отнеме живота на любимия принц, за да спаси своя.

– Не бихме могли да минем покрай „Мърлявия Джо“, без да надникнем вътре, нали? – попита Мати.

Вече се бяхме изкачили до върха на фара, за да се нас­ладим на гледката. Преди това си направихме пикник на плажа, сетне избърсахме пясъка между пръстите на краката си и се върнахме в колата, залепили потните си тела по седалките, за да потърсим място, където да си взема една освежаваща вана и да измия заплетените си от вятъра коси. Но аз никога не отказвах нищо на мама, нито тя на мен. Татко – той беше онзи, който отказваше.

Ние ли видяхме първи Хемингуей, или той видя нас? Когато вратата в един тъмен бар се отвори, хората обърнаха глави към прииждащата светлина, а нашите зеници бяха поразени от контраста между безпощадното слънце по суровия път и приглушеното осветление, мекото дърво, напоения с разтопен лед под и бутилките с кампари, уиски и ром. Огромен барман ни поздрави иззад дългия извит бар, а клиентите в другия край на помещението се върнаха към оспорваната си игра на билярд, оставили по няколко банкноти около зелената маса, за да бъде всичко съвсем истинско. Друг мъж, едър почти колкото бармана, стана и с усилие се откъсна от разпръснатите върху бара листове хартия. Изцапана бяла тениска. Дрипави къси бели панталони, пристегнати на кръста не с друго, а с въже. Докато изминаваше няколкото крачки, които го деляха от нас, мъжът произведе изумително количество шумове и накрая се присъедини към поздрава, отправен ни от бармана.

– Ърнест Хемингуей – представи се той.

Струйка пот бавно се стече по гърба ми и попи в тъканта на черната ми лятна рокля, която така или иначе беше влажна от престоя в колата. Мати леко ме докосна по рамото, за да ми напомни да стоя изправена въпреки върлинестия ми ръст, а аз се опитвах да съчетая в главата си този въжен колан и босите крака с неравномерно оплешивялото чело на мъжа срещу себе си, за което знаех, че наистина е на Ърнест Хемингуей. Поз­навах тази асиметрична линия, по която се беше изтеглила косата му, както и тъжните съблазнителни очи; всяка сутрин в Брин Мар се бях събуждала пред тези очи, вперени в мен от снимката, закачена на стената в стаята в студентското ми общежитие.

– Аз съм Една Гелхорн, а това е синът ми Алфред – каза Мати на Ърнест Хемингуей. – А това е Марта.

Просто „Марта“, не „дъщеря ми Марта“. Можете да си представите как това би накарало Хемингуей да реши, че двамата с брат ми сме младоженци, току-що акостирали с яхтата на сватбеното си пътешествие, но в този момент аз не можех да мисля за нищо друго, освен за проклетия Ърнест Хемингуей, който би трябвало да се бори с някоя невъзможно голяма риба меч край бреговете на Куба, да стреля по някое диво животно в Кения или да пише някъде из Париж, където през цялото време не спрях да се надявам, че ще успея да го зърна, точно както всяка писателка се надява да зърне своя литературен идол. Него и Ф. Скот Фицджералд – може би щях да закача и неговата снимка на стената си, стига и външният му вид да беше толкова великолепен, колкото творбите му.

„На храбрите никога нищо не се случва“ – бях използвала думите на Хемингуей за епиграф на първия си роман, за чието съществуване вече се опитвах да заб­равя: „Каква луда надпревара“. Думи, произнесени от главния му герой в „Сбогом на оръжията“ – шофьорът на линейка по време на световната война, на които медицинската сестра, в която беше влюбен, просто отговори, че и храбрите също умират.
Брат ми каза на Хемингуей, че сме на почивка заради времето, за което Мати добави, че през този сезон в Сейнт Луис е непоносимо. Аз трескаво се опитвах да изровя от речниковия запас в ума си някоя по-значима тема за разговор, но Ърнест Хемингуей вече се беше извърнал към бармана.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?