Article_top

Мина онази дата. Мина преди 30 години и отново преди няколко дни, а ние все още продължаваме да се питаме какво се случи тогава. Как така нещо, което човечеството изобщо не можеше да си представи на 8 ноември, изведнъж стана възможно на 9 ноември – падането на Берлинската стена. И стана мирно, без пушка да пукне, а само ден преди това изглеждаше, че това би било невъзможно без разрушителна за целия свят война. Как стана така, че двете големи световни сили си стояха и кротко наблюдаваха събарянето на Стената помежду им – нито едната от запад помагаше, нито другата от изток пречеше.

Тогава бяхме твърде екзалтирани, за да осмисляме случващото се. Сега вече знаем – идеологиите не бяха основното, заради което промяната стана. Както обикновено е в суровия, практичен и прозаичен живот основното бяха парите и пазарите. Парите трябваше да бъдат съхранени под друга формула и да потекат от изток на запад, а пазарите трябваше да завоюват нови територии от запад на изток. Накъде ще потеглят хората никога не е било важно – нито тогава, нито сега, когато от страните, над които се сипят бомби, хората потеглят към Европа през новите огради. Хората винаги са били не причината за големите сметки, а усложнението, неизбежното усложнение, което все някак си, ще се понесе.

Как така уж великият Съветски съюз отстъпи? – питахме се тогава и не ни идваше на ум най-простият отговор: отстъпи, защото така искаше да стане, някои хора там бяха натрупали пари (не непременно в рубли, но в идеи, контакти, възможности за рубли ) и имаха нужда от нова формула за устройство на обществото, която да легализира парите и възможностите за още повече пари. Такава формула не се налагаше да бъде измислена, тя си е измислена отдавна и нейното име е капитализъм. Това и досега не е ясно на част от българската публика, която би зяпнала от учудване и възмущение, ако й кажеш, че Русия е една от най-десните и най-капиталистически страни.

Много стари лица се появиха на екраните тези дни. Много стари спорове се завързаха отново – преврат ли беше това, което случи в България на 10 ноември 1989 година или революция? Нежна ли трябваше да бъде тази революция или по-радикална? Ако имаше у нас заряд за революция, то не беше на 10 ноември, а на 14 декември 1989 г. Изгледах отново записите на Евгений Михайлов от онази вечер, когато площадът крещеше „Оставка!“ и „Избори!“ и чакаше да падне чл. 1 от Конституцията. И ми се стори, че никога не сме били по-близко до възможността за нещо като революция, отколкото през тази вечер.

Разбеснелият се площад напразно търси водач

Но как се държаха хората, които биха могли да бъдат лидерите, водачите на една революция? Желю Желев, краткословен както винаги, призовава крещящите хора да се приберат по домовете си, да се успокоят, да изчакат махането на първия член на Конституцията, завършва краткия си призив с „лека нощ!“. Нешка Робева призовава „да бъдем етични, моля ви да бъдем етични!“ Ивайло Трифонов, човекът най-близо до Желю Желев по онова време и по-късно в президентството, моли хората да се разотидат, да седнат пред телевизорите и да чакат новината за премахването на член първи, също завършва призива си с „лека нощ!“ През всичкото това време площадът гърми, иска оставки и избори, иска незабавна, ясна промяна, иска да бъде теглена черта, след която нищо няма да е както преди. Площадът търси своя водач. Тогава, преди трийсет години, ми изглеждаше, че Желю Желев е този водач. Сега, докато гледам записа трийсет години по-късно, виждам, че разбеснелият се площад напразно търси водач – водач българската действителност не е родила. Той няма и да се роди бързо и лесно. Водачите не се раждат на Кръгла маса, те се раждат на площада, от площада. Някъде не се раждат никога.

И ето след всички призиви за етичност и пожелания за лека нощ на бъдещите лица на демокрацията, пред хората започва да говори Петър Младенов, тогава олицетворение на зараждащата се промяна по липса на друг тип олицетворения. Сигурна съм, че сте чували тази реч тогава. Но чуйте я и сега. Преди три десетилетия тя ми звучеше твърдо и някак авторитетно. Сега звучи страховито, стоманено, заплашително, високомерно, с непоносимост към ставащото, повече непоносимост и готовност ставащото да бъде контролирано, отколкото каквото и да било друго. За този човек ли се спореше, че минути по-късно е казал, че най-добре е танковете да дойдат? Този човек ли оспорваше репликата, след като цялата му интонация, всичките му думи пред микрофона предполагат, че ако зависи само от него, ще дойдат и танкове, и цялото останало въоръжение на армия и милиция. Скоро един познат каза: По-добре беше тогава танковете да бяха дошли, да бяхме платили наведнъж цената, а сега цената я плащаме вече трийсет години и не сме успели да изплатим дори лихвите. И ето ни пак там – при брадясалия въпрос радикален ли трябваше да бъде преходът или плавен.

За какво да се боиш от една игла, ако тя е тъпа

Медицинска сестра трябвало да постави инжекция на един четири годишен малчуган, но той така се дерял от рев, че било невъзможно. Опитвали се да го успокоят, да го укротят, нищо не помагало. Медицинската сестра решила да обясни на малкия пациент, че иглата е много остра и затова ще влезе бързо, той няма дори да разбере, докато мигне и ще е свършило. Като чул думата „остра“ хлапакът разцепил с рев манипулационната. Тогава по-голямото братче на малчугана казало: „Не ги слушай, изобщо не е вярно, че иглата е остра. Тъпа е, затова няма да боли.“ И детето изведнъж спряло да реве. За какво да се боиш от една игла, ако тя е тъпа?

С лидери нямахме късмет, но затова пък на батко – за да не кажа батковци, – случихме. Те проведоха приватизацията. За да изглежда по-безболезнена я наричаха по различен начин – работническа, работническо-мениджърска, масова, раздадоха ни бонови книжка (случайно да се сещате вашата къде е?), групираха ни в илюзорни обединени холдинги, които трябваше да ни дават въображаеми дивиденти. Изумително е колко лесно ни убедиха, че иглата ще бъде тъпа и затова няма да боли, а инжекцията е важна, полезна и за наше добро. Направиха го докато ние пеехме новите химни на демокрацията. Сега, от разстоянието на трийсет години, нещата изглеждат по-ясни. Преходът ни прилича на филм, който изгледахме и едва след това пуснаха субтитрите. Но повечето от нас вече бяха толкова отегчени и уморени, че не напаснаха субтитрите със сцените. Сега онова „лека нощ!“, с което лицата на демокрацията укротяваха изригналия площад на 14 декември 1989 година ми звучи не метафорично, а съвсем, съвсем буквално. Някъде там, малко преди възможността на революция, ние заспахме.

"Редута"

 
25 години демокрация.

Мина онази дата. Мина преди 30 години и отново преди няколко дни, а ние все още продължаваме да се питаме какво се случи тогава. Как така нещо, което човечеството изобщо не можеше да си представи на 8 ноември, изведнъж стана възможно на 9 ноември – падането на Берлинската стена. И стана мирно, без пушка да пукне, а само ден преди това изглеждаше, че това би било невъзможно без разрушителна за целия свят война. Как стана така, че двете големи световни сили си стояха и кротко наблюдаваха събарянето на Стената помежду им – нито едната от запад помагаше, нито другата от изток пречеше.

Тогава бяхме твърде екзалтирани, за да осмисляме случващото се. Сега вече знаем – идеологиите не бяха основното, заради което промяната стана. Както обикновено е в суровия, практичен и прозаичен живот основното бяха парите и пазарите. Парите трябваше да бъдат съхранени под друга формула и да потекат от изток на запад, а пазарите трябваше да завоюват нови територии от запад на изток. Накъде ще потеглят хората никога не е било важно – нито тогава, нито сега, когато от страните, над които се сипят бомби, хората потеглят към Европа през новите огради. Хората винаги са били не причината за големите сметки, а усложнението, неизбежното усложнение, което все някак си, ще се понесе.

Как така уж великият Съветски съюз отстъпи? – питахме се тогава и не ни идваше на ум най-простият отговор: отстъпи, защото така искаше да стане, някои хора там бяха натрупали пари (не непременно в рубли, но в идеи, контакти, възможности за рубли ) и имаха нужда от нова формула за устройство на обществото, която да легализира парите и възможностите за още повече пари. Такава формула не се налагаше да бъде измислена, тя си е измислена отдавна и нейното име е капитализъм. Това и досега не е ясно на част от българската публика, която би зяпнала от учудване и възмущение, ако й кажеш, че Русия е една от най-десните и най-капиталистически страни.

Много стари лица се появиха на екраните тези дни. Много стари спорове се завързаха отново – преврат ли беше това, което случи в България на 10 ноември 1989 година или революция? Нежна ли трябваше да бъде тази революция или по-радикална? Ако имаше у нас заряд за революция, то не беше на 10 ноември, а на 14 декември 1989 г. Изгледах отново записите на Евгений Михайлов от онази вечер, когато площадът крещеше „Оставка!“ и „Избори!“ и чакаше да падне чл. 1 от Конституцията. И ми се стори, че никога не сме били по-близко до възможността за нещо като революция, отколкото през тази вечер.

Разбеснелият се площад напразно търси водач

Но как се държаха хората, които биха могли да бъдат лидерите, водачите на една революция? Желю Желев, краткословен както винаги, призовава крещящите хора да се приберат по домовете си, да се успокоят, да изчакат махането на първия член на Конституцията, завършва краткия си призив с „лека нощ!“. Нешка Робева призовава „да бъдем етични, моля ви да бъдем етични!“ Ивайло Трифонов, човекът най-близо до Желю Желев по онова време и по-късно в президентството, моли хората да се разотидат, да седнат пред телевизорите и да чакат новината за премахването на член първи, също завършва призива си с „лека нощ!“ През всичкото това време площадът гърми, иска оставки и избори, иска незабавна, ясна промяна, иска да бъде теглена черта, след която нищо няма да е както преди. Площадът търси своя водач. Тогава, преди трийсет години, ми изглеждаше, че Желю Желев е този водач. Сега, докато гледам записа трийсет години по-късно, виждам, че разбеснелият се площад напразно търси водач – водач българската действителност не е родила. Той няма и да се роди бързо и лесно. Водачите не се раждат на Кръгла маса, те се раждат на площада, от площада. Някъде не се раждат никога.

И ето след всички призиви за етичност и пожелания за лека нощ на бъдещите лица на демокрацията, пред хората започва да говори Петър Младенов, тогава олицетворение на зараждащата се промяна по липса на друг тип олицетворения. Сигурна съм, че сте чували тази реч тогава. Но чуйте я и сега. Преди три десетилетия тя ми звучеше твърдо и някак авторитетно. Сега звучи страховито, стоманено, заплашително, високомерно, с непоносимост към ставащото, повече непоносимост и готовност ставащото да бъде контролирано, отколкото каквото и да било друго. За този човек ли се спореше, че минути по-късно е казал, че най-добре е танковете да дойдат? Този човек ли оспорваше репликата, след като цялата му интонация, всичките му думи пред микрофона предполагат, че ако зависи само от него, ще дойдат и танкове, и цялото останало въоръжение на армия и милиция. Скоро един познат каза: По-добре беше тогава танковете да бяха дошли, да бяхме платили наведнъж цената, а сега цената я плащаме вече трийсет години и не сме успели да изплатим дори лихвите. И ето ни пак там – при брадясалия въпрос радикален ли трябваше да бъде преходът или плавен.

За какво да се боиш от една игла, ако тя е тъпа

Медицинска сестра трябвало да постави инжекция на един четири годишен малчуган, но той така се дерял от рев, че било невъзможно. Опитвали се да го успокоят, да го укротят, нищо не помагало. Медицинската сестра решила да обясни на малкия пациент, че иглата е много остра и затова ще влезе бързо, той няма дори да разбере, докато мигне и ще е свършило. Като чул думата „остра“ хлапакът разцепил с рев манипулационната. Тогава по-голямото братче на малчугана казало: „Не ги слушай, изобщо не е вярно, че иглата е остра. Тъпа е, затова няма да боли.“ И детето изведнъж спряло да реве. За какво да се боиш от една игла, ако тя е тъпа?

С лидери нямахме късмет, но затова пък на батко – за да не кажа батковци, – случихме. Те проведоха приватизацията. За да изглежда по-безболезнена я наричаха по различен начин – работническа, работническо-мениджърска, масова, раздадоха ни бонови книжка (случайно да се сещате вашата къде е?), групираха ни в илюзорни обединени холдинги, които трябваше да ни дават въображаеми дивиденти. Изумително е колко лесно ни убедиха, че иглата ще бъде тъпа и затова няма да боли, а инжекцията е важна, полезна и за наше добро. Направиха го докато ние пеехме новите химни на демокрацията. Сега, от разстоянието на трийсет години, нещата изглеждат по-ясни. Преходът ни прилича на филм, който изгледахме и едва след това пуснаха субтитрите. Но повечето от нас вече бяха толкова отегчени и уморени, че не напаснаха субтитрите със сцените. Сега онова „лека нощ!“, с което лицата на демокрацията укротяваха изригналия площад на 14 декември 1989 година ми звучи не метафорично, а съвсем, съвсем буквално. Някъде там, малко преди възможността на революция, ние заспахме.

"Редута"

Коментари

Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Лека нощ...

Българите тогава са нямали водачи, нямат ги и сега. Руснаците са познавали революционния ресурс на Желев и са били сигурни, че с негова помощ българите лесно ще бъдат заблудени и по-кротки. Желев и всички демократи по него враеме - 14 декември -
- не са имали необходимата политическа култура и икономически познания, за да попречат на комунистическата номенклатура да се правърне в капиталистически елит. Липсвал е българският Нелсън Мандела.

И докато сме руски васали, докато не се противопоставим на руската хибридност, няма да имаме водачи. В това отношение руснаците от 140 г. насам провеждат профилактика за предотватяване на появата на истински българсдки водач. Докато не осъзнаем, че Русия ни е помогнала да се освободим от Османската империя, за да заеме тя нейното място, България ще боледува и ще бъде управнявана от субекти с посредствани мозъци, на всичко отгоре – и предатели!

Поздравления за г-жа Седларска!

На 14 ХІІ 1989 г. Желев, Нешка Робева , и др. са ни преспали и до сега все още напълно не сме се събудили, след като продължаваме да гласуваме за сегашната управленска върхушка.

Затова България е много тъжна и безнадеждна страна.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?