Article_top

Трудно е да се обхване цяла една година в няколко реда. Без претенция за обхватност, Клуб Z отправи еднакви въпроси на различни български писатели. Как те виждат непрекъснатите обвинения към младото поколение, че "не чете", какво стойностно са успели те самите да прочетат през тази една година и как виждат моментната снимка на българското общество. В следващите празнични дни ви представяме отговорите на Мария Донева, Капка Касабова, Юлиана Антонова - Мурата, Георги Господинов, Палми Ранчев и Христо Карастоянов. 

Мария Донева е поетеса. Авторка е на повече от десет книги с поезия и проза. А също така има и свой блог, който описва като "шкаф с чекмеджета, в които да си държа думи и други работи".

- Г-жо Донева, до колко сте съгласна с тезата, че младото поколение все повече не успява да се справя с живота и реалността? От една страна това показват данните на PISA, a от друга е едно от най-старите клишета на света – за загниващата младеж. 

Не съм сигурна че знам какво означава „да се справяш с живота”. 

Предполагам, че е нещо комплексно и включва способността на човек да расте и да се развива, да открие какво му се удава най-добре и да се насочи към работа в тази област, да успява да се свързва с хората и да общува с тях, да се грижи добре за здравето и за общото си състояние, да живее в благоденствие и вътрешен мир. 

Това са много задачи, с които жонглираме ден след ден и понякога се справяме по-добре с едно, друг път – с друго. Понякога сме щастливи, друг път – дълбоко нещастни, а през другите дни – нещо по средата; и всички тези състояния са естествени, промяната и преливането им едно в друго също са нормални. 

Защо по-младите от мен да са изключение? Всички се борим с нещо и се справяме с променлив успех. 

Аз дори не знам какво точно наричате „реалност”. Светът се променя. Аз не знам какви са грижите на другите хора, независимо от поколението им. Не разбирам дори езика на другите, не съм сигурна, че влагаме едно и също значение в думите. 

Несъмнени, недвусмислени и всеобщи би следвало да са законите. Правилата. Границите. 

Да обобщя. Не зная дали младите хора се справят с живота, и с цялото си сърце им пожелавам по-често да са щастливи и удовлетворени.

PISA. Не знам какво е това. Някакво съкращение е, някаква организация, провеждаща изпити. Чувала съм го по новините.

Има хора, които учат, четат, любознателни са и се развиват. Има и други хора, с различни занимания и приоритети. Вероятно времето, спестено от четене, те са вложили в придобиването на други умения и пак ще могат да бъдат полезни и щастливи.

Поради естеството на моите занимания аз се срещам единствено с хора на всякакви възрасти, които четат, ходят на опера и на театър. С деца, които съчиняват стихотворения. Мисля, че не познавам лично хора, които слушат чалга. Само някои шофьори на автобуси, но ще е силно казано, ако твърдя, че ги познавам (макар че съм поверявала живота си в техните ръце и още съм си жива, ето ме, отговарям на въпроси.)

Изразът „загниваща младеж” е отвратителен.

- Какво успяхте да прочетете стойностно през години? 

А? През последните месеци много ми харесва да шия играчки. По тази причина шия почти през всяка свободна минута. Докато шия, не мога да чета – все се убождам и не ми е приятно.
Винаги нося в чантата си поне една книга и я чета, докато пътувам, пия кафе, чакам някой приятел, закъснял за срещата ни, или пък на пейка в парка, когато е топло и слънчево. Чета разкази, романи и стихотворения. Не пропускам книга на Тери Пратчет. Двете ми любими книги, прочетени напоследък, са „Завръщането на Албърт у дома” на Омър Хикъм и „Град на момичета” на Елизабет Гилбърт.

От български автори – новите ми любими книги със стихотворения са „И замирисва на море” на Георги Борисов и „Крила от папиемаше” на Ина Иванова; проза – „Чекмо” на Момчил Николов. 
Когато започна някоя книга и усетя, че не ми върви, че ме дразни със стила си или пък историята не ме увлича, нямам никакви колебания – оставям я и започвам друга. Може да не е моята книга за момента, защо да се мъча? Само стойностни книги чета аз!

- Има ли автор или произведение, което ще остави 2019 г. в историята на века? 

Сто на сто, но аз не зная кои са те.

- Какъв му бе най-големият проблем на българина през годината? Ако се фокусираме в социалните мрежи, събирателният образ на българина има проблеми всеки ден. Вечно сме недоволни, хленчим, оплакваме се. Вие можете ли да формулирате това, което все ни мъчи? 

Нас ли? Кои нас? Мога да отговоря за себе си. 

В мен самата – измъчва ме неумението да направя всичко, което искам, по най-добрия начин. Не би трябвало да ме измъчва, щом във всеки момент съм направила най-доброто възможно, ама на, все се престаравам. Неумението да се отказвам навреме. 

В обществото – измъчва ме очевидното неравенство пред закона. Арогантността. Лицемерието. Неуважението. Грубостта и безразличието към по-слабите.

В природата – болестите, старостта и смъртта. 

- Как изглежда моментната снимка на българското общество в края на 2019 г.?

Аз живея твърде затворено. Нямам широк поглед към обществото и не мога да направя компетентно обобщение. Целенасочено се концентрирам върху това, което зависи от мен, и се старая да правя всичко добросъвестно и внимателно. Вслушвам се в това, което казват хората, които разбират повече за конкретните неща (после пак правя, каквото съм си наумила). Срещам се с малко хора в личния си живот. Заради книгите, които съм написала, често пътувам и се срещам с читатели. Изправям се пред напълно непознати хора и рецитирам пред тях стихотворения, а те слушат, после си говорим. От моята гледна точка българското общество се състои от хора, които имат грижи, но са добри и умни. 

Виждам ги с очите си и знам, че е така.

 

Трудно е да се обхване цяла една година в няколко реда. Без претенция за обхватност, Клуб Z отправи еднакви въпроси на различни български писатели. Как те виждат непрекъснатите обвинения към младото поколение, че "не чете", какво стойностно са успели те самите да прочетат през тази една година и как виждат моментната снимка на българското общество. В следващите празнични дни ви представяме отговорите на Мария Донева, Капка Касабова, Юлиана Антонова - Мурата, Георги Господинов, Палми Ранчев и Христо Карастоянов. 

Мария Донева е поетеса. Авторка е на повече от десет книги с поезия и проза. А също така има и свой блог, който описва като "шкаф с чекмеджета, в които да си държа думи и други работи".

- Г-жо Донева, до колко сте съгласна с тезата, че младото поколение все повече не успява да се справя с живота и реалността? От една страна това показват данните на PISA, a от друга е едно от най-старите клишета на света – за загниващата младеж. 

Не съм сигурна че знам какво означава „да се справяш с живота”. 

Предполагам, че е нещо комплексно и включва способността на човек да расте и да се развива, да открие какво му се удава най-добре и да се насочи към работа в тази област, да успява да се свързва с хората и да общува с тях, да се грижи добре за здравето и за общото си състояние, да живее в благоденствие и вътрешен мир. 

Това са много задачи, с които жонглираме ден след ден и понякога се справяме по-добре с едно, друг път – с друго. Понякога сме щастливи, друг път – дълбоко нещастни, а през другите дни – нещо по средата; и всички тези състояния са естествени, промяната и преливането им едно в друго също са нормални. 

Защо по-младите от мен да са изключение? Всички се борим с нещо и се справяме с променлив успех. 

Аз дори не знам какво точно наричате „реалност”. Светът се променя. Аз не знам какви са грижите на другите хора, независимо от поколението им. Не разбирам дори езика на другите, не съм сигурна, че влагаме едно и също значение в думите. 

Несъмнени, недвусмислени и всеобщи би следвало да са законите. Правилата. Границите. 

Да обобщя. Не зная дали младите хора се справят с живота, и с цялото си сърце им пожелавам по-често да са щастливи и удовлетворени.

PISA. Не знам какво е това. Някакво съкращение е, някаква организация, провеждаща изпити. Чувала съм го по новините.

Има хора, които учат, четат, любознателни са и се развиват. Има и други хора, с различни занимания и приоритети. Вероятно времето, спестено от четене, те са вложили в придобиването на други умения и пак ще могат да бъдат полезни и щастливи.

Поради естеството на моите занимания аз се срещам единствено с хора на всякакви възрасти, които четат, ходят на опера и на театър. С деца, които съчиняват стихотворения. Мисля, че не познавам лично хора, които слушат чалга. Само някои шофьори на автобуси, но ще е силно казано, ако твърдя, че ги познавам (макар че съм поверявала живота си в техните ръце и още съм си жива, ето ме, отговарям на въпроси.)

Изразът „загниваща младеж” е отвратителен.

- Какво успяхте да прочетете стойностно през години? 

А? През последните месеци много ми харесва да шия играчки. По тази причина шия почти през всяка свободна минута. Докато шия, не мога да чета – все се убождам и не ми е приятно.
Винаги нося в чантата си поне една книга и я чета, докато пътувам, пия кафе, чакам някой приятел, закъснял за срещата ни, или пък на пейка в парка, когато е топло и слънчево. Чета разкази, романи и стихотворения. Не пропускам книга на Тери Пратчет. Двете ми любими книги, прочетени напоследък, са „Завръщането на Албърт у дома” на Омър Хикъм и „Град на момичета” на Елизабет Гилбърт.

От български автори – новите ми любими книги със стихотворения са „И замирисва на море” на Георги Борисов и „Крила от папиемаше” на Ина Иванова; проза – „Чекмо” на Момчил Николов. 
Когато започна някоя книга и усетя, че не ми върви, че ме дразни със стила си или пък историята не ме увлича, нямам никакви колебания – оставям я и започвам друга. Може да не е моята книга за момента, защо да се мъча? Само стойностни книги чета аз!

- Има ли автор или произведение, което ще остави 2019 г. в историята на века? 

Сто на сто, но аз не зная кои са те.

- Какъв му бе най-големият проблем на българина през годината? Ако се фокусираме в социалните мрежи, събирателният образ на българина има проблеми всеки ден. Вечно сме недоволни, хленчим, оплакваме се. Вие можете ли да формулирате това, което все ни мъчи? 

Нас ли? Кои нас? Мога да отговоря за себе си. 

В мен самата – измъчва ме неумението да направя всичко, което искам, по най-добрия начин. Не би трябвало да ме измъчва, щом във всеки момент съм направила най-доброто възможно, ама на, все се престаравам. Неумението да се отказвам навреме. 

В обществото – измъчва ме очевидното неравенство пред закона. Арогантността. Лицемерието. Неуважението. Грубостта и безразличието към по-слабите.

В природата – болестите, старостта и смъртта. 

- Как изглежда моментната снимка на българското общество в края на 2019 г.?

Аз живея твърде затворено. Нямам широк поглед към обществото и не мога да направя компетентно обобщение. Целенасочено се концентрирам върху това, което зависи от мен, и се старая да правя всичко добросъвестно и внимателно. Вслушвам се в това, което казват хората, които разбират повече за конкретните неща (после пак правя, каквото съм си наумила). Срещам се с малко хора в личния си живот. Заради книгите, които съм написала, често пътувам и се срещам с читатели. Изправям се пред напълно непознати хора и рецитирам пред тях стихотворения, а те слушат, после си говорим. От моята гледна точка българското общество се състои от хора, които имат грижи, но са добри и умни. 

Виждам ги с очите си и знам, че е така.

Коментари

Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Относно понятието „загниваща

Относно понятието „загниваща младеж“. Живеем в боледуваща държава и не само младежта е загниваща. Боледуваща държава сме защото не сме независима страна.
В много отношения сме зависими от Русия, поради безмерните й геополитически имперски интереси и реално сме под модерно руско владичество и насилничество, щом като работим с Русия със заробващи икономически договори.
Затова е погрешно да се говори за здрав народ, за не боледуваща младеж, която е с висок дефицит на патриотизъм и с липса на желание за защита на демократичните ценности.
В резултат на хроничната руска хибридна война срещу България българщината, българската идентичност започват да се губят. Затова и предателството е масово. Нито един държавник не е казал – Първо България, а после Големия брат.
В такава държава избуяват бурени, а не добродетели.
Затова когато се водят интервюта с доказани интелектуалци, правилно е да се поставят по-сериозни въпроси наред с всички останали като зависима държава ли сме, защо сме най-бедните, защо не милеем за Родината си, а тръгваме масово на Запад, защо младежта не се интересува от обществено-политически теми, защо сме най-разединеният народ в света, защо държавата ни не не просперира а вегетира и т. н. и защо се мазним на Русия, кято реално не е наш приятел и няма да бъде, доката е имперска държава, със силни имперски доктрини!
В противен случай се провеждат безсмислени разговори и се дават фалшиви и повърхностни мнения.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кои от икономическите мерки на правителството за справяне с кризата одобрявате?