Еврото и призраците

Едни призраци ходят из България - призраците на страха от еврото. За момента пропагандата срещу него се изгражда главно около два разказа: че лошите (т.е. управляващите) искат да гътнат валутния борд и да започнат "да печатат пари", довеждайки страната до финансова катастрофа като тази през 1996-97 г. Вторият е, че като влезем в еврозоната, ни чака "гръцки" сценарий, т.е. дългова криза и болезнени оздравителни програми след нея.

И двата са несъстоятелни. Което не означава, че приемането на еврото не носи рискове. Те обаче са други. И трябва да бъдат съпоставяни с ползите. Безрискова политика няма. Изборът да бъдеш демокрация, да речем, веднага те прави застрашителен пример (следователно - и заплаха) за тираните по света, някои от които са много добре въоръжени и ресурсно осигурени. Изборът да бъдеш свободен върви с отговорността сам да се грижиш за себе си и да пазиш свободата си.

Валутният борд, въведен в България на 1 юли 1997 г., отне на централната банка контрола върху паричната политика. Той означава, че парите в обръщение са обвързани с валутния резерв в банката чрез фиксиран валутен курс от 1,95 лева за 1 евро. Бордът не позволява на банката да "печата пари" за нуждите на правителството. Това означава, че то трябва да ограничи разходите си до това, което приходите му позволяват.

Това, което страните без борд постигат чрез девалвация на националната валута (по отношение на конкурентоспособността например) страната, която го има, трябва да постигне със структурни реформи.

Кризата, която доведе до българския борд, започна от лошите кредити, отпускани безотговорно от тогавашните банки и под слабия надзор от тогавашната БНБ. Поддържането на ликвидност на тези банки заедно с разходите по нереформирани администрация и икономика с тежък държавен сектор предполагаха печатането на левове без покритие.

Обезценяването на националната валута беше ускорено и от валутния пазар. Лошите кредити, чиито получатели нямаха никакво намерение да ги връщат, се теглеха в левове, които веднага след това се обменяха за долари. При бързото обезценяване на националната валута, тяхната стойност в твърда валута се стопяваше ако не за дни, то за седмици.

Ако изтеглиш 1000 лева при курс 10 лева за $1, дължиш 100 долара без лихвите. Ако обаче междувременно обменният курс стане 20 лева за $1 дългът ти в доларово изражение става $50 без лихвите. Така хиперинфлацията (тя стигна близо 600% през 1997 г.) облагодетелства т.нар. кредитни милионери у нас.

Курсът удари близо 3000 лева за $1, средната заплата падна до равностойността на $10, а средната пенсия до два пъти по-малко. Нищо чудно, че дори безкрайното българско търпение свърши и гневът на хората се изля масово по улиците. Страната беше на ръба на граждански конфликт.

Въпреки математическото си мнозинство в парламента, социалистическото правителство на Жан Виденов, което позволи кризата да се случи, трябваше да сдаде властта и да се съгласи на предсрочни избори. Резултатите им отключиха животоспосяващата подкрепа от Международния валутен фонд, а въвеждането на борда беше условието за нея.

Може ли това да се повтори? Вече многократно беше обяснено, че не. Решение на Народното събрание, което има силата на закон, забранява фиксираният курс на лева спрямо еврото да се променя, докато България въведе еврото. Тя ще го въведе само с този курс, ясно заявиха правителството и парламентарното мнозинство. 

Въпреки това призракът на страха не изчезва. Ето го например във форума на Клуб Z (правописът е оригиналният - б.а.):

"Вътре ли сме - борда пада. Падне ли борда - край на фискалната дисциплина. И тогава глей к`во печатане на пари пада - все едно да дадеш на луд картечница с един вагон патрони".

Ако един ден България влезе в еврозоната, нейната централна банка ще може да "печата евро", но само под контрола на Европейската централна банка.

"С въвеждането на еврото компетенциите в сферата на паричната политика и политиката на валутния курс бяха прехвърлени на ЕЦБ". 

Няма да има нито луд, нито картечница, нито патрони, нито вагон. 

"На 1 януари 1999 г. ЕЦБ пое отговорността за единната парична политика на еврозоната. Въпреки че ЕЦБ е неизменна част от институционалната рамка на ЕС, Договорът ѝ дава специален статут. По-специално, ЕЦБ е напълно независима при изпълнението на своя мандат и задачи. Поради това тя е обект на строги изисквания за отчетност пред гражданите на Европа и техните избрани представители".

Това може да прочете всеки на български език на сайта на банката. Нейната главна задача е да поддържа стабилността на еврото и на цените и да не позволява инфлация над 2% в еврозоната. Няма правителство или европейска институция, които могат да наредят на ЕЦБ какво да прави.

От създаването на Банковия съюз на ЕС през 2014 г.  ЕЦБ упражнява пряк надзор над всички банки в еврозоната с активи над 30 млрд. евро или равни на повече от 20% от БВП на съответната страна. Тя може да контролира националните регулатори в сектора и, ако е необходимо, да изземе от тях надзора върху по-малките банки. 

Надзорът означава извършването на редовни проверки, за да се гарантира оперативната способност на банките. Той включва преглед на начина, по който те дават и вземат заеми, инвестират или доколко спазват единната нормативна уредба.

Тези, които вярват повече на валутния борд отколкото на ЕЦБ, е добре да си спомнят за кризата с Корпоративна търговска банка. Многократно беше повторено, че тя не би се случила, ако в България имаше европейски банков надзор.

Освен надзора, Банковият съюз включва и единни правила за банките и единен механизъм за преструктуриране. Те ознчават, че повече изпаднали в несъстоятелност банки не могат да бъдат спасявани с пари на данъкоплатците.

Банковият съюз прекъсна порочния кръг между банковите фалити и публичните дефицити и дългове. Преди него колкото повече правителствата харчеха, за да спасяват банки, толкова повече се оскъпяваше обслужването на техните дългове на финансовите пазари. Оттук пък положението на банките, които държаха такъв дълг ставаше все по-тежко.

Тук първият призрак изчезва, за да влезе вторият - Гърция. Там се развихри най-драстичната част от дълговата криза в еврозоната. А тази криза започна от кризата на кредитирането (credit crunch), тръгнала от обезценяването на американските ипотечни книжа (subprime mortgages) и базираните на тях финансови инструменти през 2007-2008 г.

Банките, чиито портфейли бяха пълни с такива активи, изведнъж се оказаха в ликвидна криза и спряха кредитирането, от което последва световен икономически спад. За да върнат растежа, правителствата се видяха принудени да наливат пари от бюджетите си в банките, което пък увеличи публичните дългове и дефицити.

Това подейства като лакмус за здравето на икономиките и на публичните финанси на държавите. Конкурентоспособните постепенно успяха да ги оздравят, но слабите иконoмики и нереформираните държави се оказаха на ръба на фалита. Такъв беше случаят с Гърция.

Тя внасяше близо 80 на сто от това, което потребяваше. Главният ѝ източник на приходи от твърда валута беше туризмът. Почти никакви производства с висока добавена стойност. Почти никакви световно признати качествени продукти извън узото, рецината, фетата.

Гръцката държава, доминирана от два политически клана и с дълбоко вкоренена семейственост в политиката, не събираше дължимите данъчни приходи и беше проядена от корупция. Клиентелизмът и популизмът означаваха ненужно раздути администрация и държавен сектор, щедра социална политика и политика на доходите с разходи, непосилни за възможностите за икономиката. 

Гръцките държавни железници, например, преди оздравителните програми излизаха толкова скъпи, че би било по-евтино бюджетът да плати таксѝта за всичките им пътници по същите маршрути.  

Всичко това означаваше отрицателен търговски балнас и пасивно салдо по текущата сметка на платежния баланс на тази страна, което се покриваше със заеми. Те, на свой ред означаваха, растящи публичен дълг и дефицит. 

Когато през 2010 г. се разбра, че гръцката статистика е фалшифицирала данните за дефицита, размерът му е бил четири пъти над разрешените в еврозоната 3% от БВП. Дългът надхвърляше повече от два пъти тавана от 60% в Пакта за стабилност и растеж, т.е. правилата за икономическо управление на еврозоната.

Гърция беше сигнал за вроден, но лечим, недостатък на еврото - обща парична политика, но различни икономически и фискални политики при хлабави, на практика - пожелателни - правила за спазване на показателите на Пакта за стабилност и растеж.

Гръцката и последвалите я подобни кризи в Ирландия и Португалия и банковите сривове в Испания и в Кипър станаха причина към общата парична политика на ЕЦБ да бъдат прибавени първите елементи на обща икономическа политика в еврозоната.

В ЕС и в ядрото му, еврозоната, има непрекъснато взаимно наблюдение над бюджетните и икономически политики на държавите от общата валута в рамките на т.нар. Европейски семестър. В сила са процедури "със зъби" за извънмерен публичен дефицит и дълг. Те включват правно задължителни указания към правителствата за постигане на съответните показатели и глоби, достигащи от 0,2% до 0,5% от БВП (Това съответства на около €100 млн. и €250 млн. при днешния БВП на България).

От януари 2014 г. е в сила Договорът за стабилност, координация и управление на икономическия и паричния съюз, известен още като "Фискален компакт", подписан от 25 държави в ЕС, включително от България. С него те се задължават да включат в конституциите си или в основни закони клаузи,  ограничаващи структурните дефицити до 0.5% of БВП (или до 1% от БВП, ако съотношението на дълга им към БВП е значително под 60%). Структурният дефицит е тази част от публичния дефицит, която съществува винаги, независимо от конюнктурата. Договорът задължава подписалите го държави да имат автоматични механизми за корекция на дефицита при отклонение от средносрочните бюджетни цели.

Компактът означава, че бюджетната дисциплина става задължителна, независимо от държавата, от това кой я управлява и от политическата конюнктура. С други думи, страховете, че "като ни пуснат вътре, ще се разпищолим", са твърде преувеличени. Дори при най-силна политическа воля на националните власти "да му отпуснат края", възможностите да го направят клонят към нула. Предишното евроскептично правителство на Италия направи такъв опит и ... падна. Следващото трябваше да се върне в пътя на отговорното финансово поведение.