Случват се и добри неща – два месеца след като написахме, че банка ДСК в Ямбол е недостъпна за хора в инвалидни колички, беше поставена платформа, която придвижва затруднения да изкачи стъпалата клиент от най-ниското стъпало до входа на банката. При това не го написахме много любезно, упрекнахме банкерите, че след като печелят от парите на своите клиенти, трябва да ги уважават поне толкова, че да им осигурят достъп.

Обикновено критиката предизвиква агресия у критикувания, започват дълги и безплодни спорове, които завършват без резултат. Не и в този случай. Монтирането на устройството е започнало веднага след публикацията, но както ни пише директорът на дирекция „PR и комуникации“ в банка ДСК Гергана Бендурска: „Получило се е забавяне, поради нуждата от допълнителна доставка на липсващ в окомплектовката капак, който е поръчан и доставен допълнително, с внос от чужбина. Платформата е можело да работи и без него, но за по-голяма сигурност е преценено да се изчака и монтира.“ Ето какво стана в крайна сметка: хора в инвалидни колички ни се оплакаха, ние описахме проблема, банка ДСК чу и поправи грешката, сторено беше нещо добро.

Когато в края на миналата година съвместно с фондация „Communitas“направихме рубриката „Живот в инвалидна количка“, в социална мрежа са появи читателско мнение, че дори със самия избор на названието на рубриката дискриминираме хората с увреждания, защото сме споменали, че количката е инвалидна, т.е. човека в нея е инвалид, т.е. невалиден, ако думата „инвалид“ се преведе на български. Така темата попадна в горещата зона на битката за и против политическата коректност, която до неотдавна беше само любопитна световна новина за нас, но вече тук-там избухва и на нашенски терен. България се опази от смехотворен политкоректен новговор, защото когато той усилено се създаваше в западните страни и най-вече в САЩ, ние тук имахме по-насъщни проблеми за решаване. Тук не стигнахме като американците дотам да наричаме хората с нисък ръст „вертикално предизвикани“, нарекохме ги с далеч по-приемливото и човешко „малки хора“, макар че и „джудже“ да кажеш, няма да те обесят воините на политкоректността. Дори те, с изключение на медицинските случаи на преданост към идеологията на политическата коректност, разбират, че в това отношение ние сме различни от западните хора и че онова, което работи там, често не проработва тук.

Винаги ще се учудваме как законодателният натиск променя етични норми във всекидневието и дори се вплита като нишка в националния характер при американците. По нашата ширина това не работи – колкото по-силен е институционалният натиск за промяна, толкова по-мощно е съпротивлението. След толкова експерименти със съдбата ни ние сме станали цинични към всеки опит да бъдем променяни в посока да ставаме по-добри. Като се прибави към това, че сме по природа скептични, става още по-сложно. За нас политическата коректност е съмнителен, недъгав, дори комичен инструмент за нравствено обновяване. И не съм сигурна кое е по-доброто: подиграваната политическа коректност с нейните крайности или нашенската непропускливост.

Да вземем хората с увреден слух – това е политически коректният термин. Само че дори съюзът на тези хора в България се нарича Съюз на глухите и в това няма нищо обидно. Да се води спор дали едното или другото е по-добрият термин е комично за нас, българите, това е работа за езикови чистофайници като западняците. Само че западняците осигуряват субтитри за хората с увреден слух, както и жестомимичен превод на по-важните телевизионни предавания, срещи, събития. А българинът, който не чува, не може да гледа български филм дори по Българската национална телевизия, защото никакъв норматив не вменява подобно задължение на телевизията. При онези хора със смешните езикови спорове, при студените западняци,  това е станало, а при нас, които не се занимаваме с такива глупости като политкоректни термини, при горещите и добри българи, това нито е станало, нито се кани да стане в обозримо бъдеще.  Тогава откъде знаем, че сме добри? Защо имаме самочувствието на съчувстващи, помагащи, добри хора, ако сградите ни са недостъпни за инвалидните колички, ако улиците и кръстовищата са опасни за слепите хора, ако филмите са без думи за глухите хора? (Впрочем от субтитри на българските филми полза ще имат и добре чуващите зрители, защото в българските филми така или иначе не се разбира какво се говори.)

Тази тема, колко и отвлечена да изглежда, е насъщна за нас днес. От нея зависи не просто отношението ни към по-слабите, а всичко – защото това е голямата тема за Доброто и Злото. Един от най-добрите отговори на въпроса как етичните норми могат да бъдат изграждани в полза на Доброто съм намирала у руската писателка и публицистка Олга Шамборант. Споделям го с вас.

„В крайна сметка проблемът за изграждането на гражданско или просто човешко общество не е в събранията и гюрултията, а все пак в това, че всеки отделно взет индивид трябва да дойде на себе си. Подпомогнат от стимул със съответната сила. За един – нежен душевен подтик, за друг – шут в задника, за трети – земетресение, тайфун, цунами. Достатъчно сме разочаровани, за да проявяваме гражданска активност, и недостатъчно притиснати в ъгъла, за да се активизираме.  Повтарям, преди да могат да се обединят на каквато и да било почва, хората трябва поотделно да дойдат на себе си. Иначе могат да се образуват единствено  банди, шайки и т.н. Но ако признаваме, че човешкото общество, без значение гражданско ли е или първобитно, първата ни крачка трябва да е да погледнем трезво и много критично самите себе си. Както съвсем справедливо казваха в махалата по време на детството ми на всеки, който много се дуеше – я се виж бе! Та ако ще примамваме нанякъде и ще изкушаваме с нещо  „племето младо“, та дори при това да не излизаме извън здравите рамки на прагматизма, все пак е по-добре да се стараем да отглеждаме душата и да не предаваме на забрава категории като съвест, срам, жалост…“

Дали рецептата на Олга Шамборант „всеки отделно взет индивид трябва да дойде на себе си“ е по-надеждна от колективното израстване с идеологията на политическата коректност, ще покаже времето. Скромната ми мисъл по тези въпроси е, че човек започва да се придвижва към Доброто, когато осъзнае, че получава от живота и от хората само толкова, колкото е жертвал от себе си за тях. А инвалидните колички в рубриката нарекохме така, защото те така се наричат у  нас. Единствено важното остава, че с тази рубрика създадохме няколко нови възможни пътеки за хората в инвалидни колички.

Редута