Преди точно 50 години бе публикувана „The Costs of Aсcidents” или „За разходите от произшествията“ на Гуидо Калабрези, един от най-влиятелните правни теоретици на нашето време. Днес подходите на течението „Право и Икономика“ до голяма степен са се превърнали в призмата, през която в развитите общества се оценяват и прецизират не само отколешни правни норми, но и съвременното законотворчество и формиране на политики.

Последствията от всеки политически акт, който въвежда нови ограничения и отговорности, практически се изразяват в преразпределение на ограничените средства и възможности на обществото и насочването им към определени обществено приемливи цели. В този смисъл най-често обществата са изправени пред „Трагични избори“ (следваща книга на Калабрези от 1978 г.), "те трябва да разпределят благата по начин, който запазва моралните основи на социалното взаимодействие".

Христоматийният пример за това е начинът, по който се определя позволената скорост за движение на автомобилите. Ако животът беше абсолютната ценност, която ние като общество сме избрали да пазим, автомобилите би трябвало да излизат от завода с максимална скорост от 20 км/ч, защото това осигурява сигурността на живота на блъсканите пешеходци и на водачите при челен удар. При 30 км/ч това вече не може да бъде постигнато. Ясно е, че обществата, независимо дали го артикулират или не, решават да максимизират ползите за всички нас като избират по-висока скорост със съзнанието, че някои хора ще загинат.

Като студент преди 30-ина години имах удоволствието да участвам в лекциите на декан Калабрези в правния факултет на Йейл. Именно "участвам", защото целта на заниманията ни в аудиториите бе да се стимулира дебата и търсенето на приемливи и оптимални решения, а не да се дават рецепти и истини от последна инстанция. Разбира се, ролята на Гуидо се измени след като бе назначен от неговия студент Бил Клинтън за съдия – позицията му предполагаше решаване на спорове.

Мисловното му лидерство обаче едва ли може да бъде по-ясно подчертано от самия състав на Върховния съд на САЩ – 4 от 9 съдии са негови студенти от Йейл. Нещо повече – те са с различни политически възгледи – назначени са от Буш, Клинтън, Обама и Тръмп. В този смисъл „Право и Икономика“ дава не отговори, а дисциплина при оценката на всяка политика като съзнателен избор на обществото да възложи разходите за минимизирането на общите вреди от определено полезна дейност върху конкретни свои членове.

В последното предизвикателство, пред което всички ние сме изправени, ми ЛИПСВА точно това - ЕФЕКТИВЕН ОБЩЕСТВЕН ДЕБАТ - за мерките за справянето с последствията от епидемията. Плодотворният дебат предполага да се формулират приоритети и система за оценка на различните алтернативни подходи. Той не предполага застъпването на диаметрално противоположни постулати и отказ от дискусия. Отсъствието на ефективен обществен дебат е изключително опасна за демократичните общества.

Ако приложим подхода на „Право и Икономика“ към извънредното положение, най-вероятно бихме заключили, че сме избрали да се возим в общия ни автобус с 10 км/ч и много малко от нас ще загинат по време на пътуването. То обаче ще продължи много дълго и ще огладнеем /или по-лошо/, ще се изнервим от близостта си, някои от нас няма да могат да издържат /тъй като спирките и услугите по пътя са ограничени/, ще напълнеят или ще отслабнат прекомерно, а когато пристигнем, може да се окаже, че пътуването ни е довело до място, на което много малко от нас са искали /или вече не искат/ да отидат.

Нещо повече – дори мястото да си струва, може да сме загубили способностите и ресурсите да му се насладим или да го възстановим или претворим според нашите желания. „Пътят до Итака“ в общия автобус няма да възнагради лишенията с това да развием качества, които да ни помогнат за в бъдеще. Единствената широко артикулирана надежда е, че пътешествието ще бъде освен безопасно и кратко. Никой не ни казва как ще се случи чудото. А дано, ама надали…

Рационалният подход най-вероятно би бил някакъв обществен договор за целта и как да стигнем по-бързо до нея. Ако тръгнем на път в индианска нишка обаче, всички ще се движат със скоростта на най-бавния. Държавата трябва да съдейства на ефективността в постигането на целите и да защитава по-слабите, за да бъде обществено приемливо някои да ни дърпат напред. Колеги предприемачи го нарекоха „България на две скорости.“ Има и други идеи.

Всички социални проекти обаче предполагат разпределение на риска по разумен за обществото начин: тези, които са най-добре приспособени да го носят или го предпочитат пред съобразяването с ограниченията, да им бъде позволено да го направят. Рисковете /и шансовете за оцеляване/ на останалите могат да бъдат по-ефективно оптимизирани, когато ресурсът на обществото е по-ефективно разпределен.

Или както придобилият напоследък популярност доц. Мангъров го формулира „Аз не казвам, че няма да умрат хора, а, че с предлаганите от мен мерки, ще умрат по-малко хора.“ От Щаба ни казват, че те по икономически и политически въпроси не отговаряли. А същественият дебат е именно този. И той е интердисциплинарен.

Древногръцките трагедии най-често завършват със своеобразен хепи енд – някой бог разрешава терзанията на героите/Deus ex Machina /. Всички зрители са наясно, че това е част от художествената измислица.

Българският принос към жанра е, че нашите терзания и проблеми също се решават нависоко и до голяма степен зад сцената. Актьорите ни казват, че все сме в драматична ситуация, но можехме да бъдем и много по-зле и е добре да се съобразяваме с налаганите извънредни правила. Няма как всички да разбираме смисъла от тях. Планът за действие се разработва и прилага именно в наша полза и е по-добре да си седим по местата и да чакаме чудото в края на драмата.

Липсва обществен диалог и интелектуална рамка за него. Моята хипотеза е, че простите идеи за баланс на възможно и невъзможно, за „бюджет“ на рисковете, на действия и последствия, които са възприети от развитите общества прилагащи подходите на „Право и Икономика“ биха ангажирали обществената енергия в решения, потенциално оптимални за всички нас като група.


Авторът е завършил право в "Йейл", стопанско управление в "Станфорд". Член на адвокатурата на Ню Йорк, бил е редактор на "Yale Journal of Regulation". Ръководи една от най-големите хотелски компании в България.