„Плачем с чуждите смърти/зажаднели за тях.“

Днес всички преживяваме шока от смъртта на Милен Цветков. Внезапно осъзнаваме смъртността си, когато се случи нещо толкова неочаквано, толкова нелепо. Изразяваме този страх със съчувствени постове, в които най-често открояваме себе си чрез връзката си с последния звезден отблясък на известния човек. И после – три дни, най-много седмица по-късно – всичко утихва…

Живеем в общество, в което журналистите умират по много начини.

Журналистите са особен род знаменитости. Актьорите и певците са недостижими звезди, с тях не се идентифицираме, боготворим ги, тъгата е като за раздяла с полубогове. Журналистите обаче, особено добрите, са ни събеседници. Приемаме ги като равни, като съратници или врагове, с които сме заедно на бойното поле. И когато си отидат, жалим за тях и продължаваме, оставяйки телата им в общия гроб на безименните воини.

Имената на полузабравените вече могат да запълнят няколко страници. А тези хора са били част от ежедневието ни, срещали сме се с тях дори по-често отколкото с приятелите си. Съдбата на журналиста е такава – да общува с всички по най-добрия начин, без да изтъква себе си. Това оставя като наследство – качествено общуване, високочестотна комуникация, благодарение на която се ориентираме в реалността. Журналистът е нещо като посредник между личния свят на човека и общия свят на хората, точно както свещениците се смятат за посредници между невидимата и видимата реалност. И когато изчезне журналист, заглъхва един цял свят.

Смъртта им не е само физическа. Някои умират малко по малко далеч преди това. С журналистите, които ежедневно гостуват в домовете ни чрез ефира или монитора, се разделяме непрекъснато по всякакви начини. В нашата страна те са уволнявани, репресирани, сваляни от екран. И всеки път за кратко ни обхваща ужасът, че губим парче от обозримата вселена, губим глас, който ни е ориентирал в нея. Но толкова прогресивно оглушаваме, че страдаме съвсем, съвсем за кратко.

Милен Цветков беше „убиван“ няколко пъти, преди да го премаже един наркоман. Беше „убиван“ в няколко медии, беше възкресяван и „убиван“ отново. Всъщност журналистът е жив, само когато има трибуна. Сега изпитваме шок, защото този път няма да има възкресение. Но кой ни гарантира, че ще чуем от екрана отново Миролюба Бенатова, например? (Нека не се заблуждаваме, Ютюб не е медия, Фейсбук не е трибуна.)

Защо „благодарният“ зрител е признателен, само когато настъпи истинският, окончателен край? Каква надежда го крепи насред медийната мъгла, в която вече не се открояват ярки журналистически гласове? Свикнахме май с равния глас на покорените медии… И само понякога като в полусън си спомняме за времена, в които хора като Милен Цветков събуждаха заспалото ни усещане за свят, подлежащ на качествено подобряване.

Истински добрите журналисти често са мразени толкова, колкото са и обичани. С истински добрите журналисти може да се спори. От истински добрите журналисти всеки има спомен, дори да не е от лично познанство.

Иска ли някой да си представи свят, в който името на журналиста няма да има значение? В който всичко ще е механичен шум, екран на звездички – в буквалния и преносния смисъл? Много близо сме до това уж невъзможно бъдеще. Имената намаляват, расте смогът на удобната журналистическа анонимност.

И ако сега ръкопляскаме от терасите на затворените си домове за лекарите, които допреди месеци презирахме масово, скоро ще се опитваме да ръкопляскаме на журналисти, които имат смелостта да застанат срещу враговете на обществото. Но никой няма да чуе самотните ни напъни, защото няма да има кой да разкаже за тях.

"Площад Славейков"