Още преди българският парламент да гласува новото правителство, е ясно откъде ще дойде една от първите атаки срещу него – от Европейския парламент.

Лидерът на либералите там Ги Верхофстадт пръви предупреди, че коалиция без принадлежащото към неговата партия ДПС и с Партриотичния фронт (ПФ) няма да е демокатична и европейска. Лидерът на Европейската народна партия (ЕНП) Жозеф Дол дойде нарочно в София да предотврати формалното влизане на ПФ в бъдещия кабинет. Лидерът на ДПС Лютфи Местан многократно повтори, накрая дори писа на Дол, че коалицията, която го праща в опозиция, не е евроатлантическа.

Но това е само началото. Критиките ще продължат. И ДПС, и БСП, и особено Социалистите и демократите в Европейския парламент, имат да си връщат за времето когато ЕНП ги нападаше заради „златния пръст“ на Волен Сидеров, който благослови тяхното правителство начело с Пламен Орешарски.

Част от българските евродепутати се опитват за прокарат тезата, че ПФ са добрите националисти, защото са пробългарски, а „Атака“ – лошите, защото са проруски. Опасявам, се, че това обяснение само влошава нещата. То означава: Ядем всичко, стига да не е от Путин. За Европа, особено за либералната й част, и двата национализма са еднакво лоши. Още повече, че от ДПС може да се очаква да подчертава антитурския им, антималцинствен и следователно дискриминационен характер.

Освен липсата на реформи през изминалите осем години управляващите сега ще трябва да изкупуват и още един свой минал грях – че допуснаха Европа и по-специално европейските партии да се месят във вътрешната политика на България отвъд позволеното. Сега тази намеса ще работи против тях, против Европа в България и против България в Европа.

Трябва да сме наясно: ЕС не е наднационална държава. Той не е федерация, а съюз на суверенни държави. Те са го направили да им служи, а не обратното. Един от основополагащите принципи на ЕС е субсидиарността, т.е. той се занимава само и единствено с това,  което е отвъд възможностите и компетенциите на държавите-членки и само в рамките на делегираните му от тях правомощия.

„Не можете да лансирате европейски амбиции,  без да имате държавите-членки на ваша страна. Нациите не са временно изобретение на историята, те са завинаги“.  Това каза председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер пред евродепутатите, когато те гласуваха в Страсбург за екипа му на 22 октомври.

България е пълноправна членка на ЕС и тя, както всички останали, е в суверенното си право сама да си избира и реди правителството.

Затова още в началото на мандата си Бойко Борисов трябва да намери начин да каже на брюкселските баби и дядовци, че бабуването и дедуването им не помагат, а пречат както на кабинета му, така и на очакваните от него реформи.

България наистина е сред проблемните страни на Европа. България обаче не проблемът на Европа. Доскорошният председател Комисията Жозе Мануел Барозу, през чийто първи мандат влязохме в ЕС, го каза буквално на последната си пресконференция: „Не са България и Румъния тези, които създават проблемите в ЕС“.

Да, икономическата ни прогноза е влошена. Да, институциите са парализирани. Да, корупцията е непокътната. Да енергетиката, здравеопазването, образованието, правосъдието, вътрешните работи и администрацията са нереформирани. Да, имаше (пресечен) опит на заиграване с руската енерийна геополитика. Да, това може да разколебава вярата в Европа на хора като холандските калвинисти. Да, то може да дава храна на ксенофобите и еврофобите.

Обаче – не, то не заплашва самото съществуване на ЕС за разлика от публичните дългове на Гърция (175 но сто от БВП) и на Италия (близо 134 на сто от БВП) . То не заплашва фискалната дисциплина в еврозоната за разлика от хронично наднормения бюджетен дефицит на Франция (все над 4 на сто от БВП въпреки отсрочката за свиването му до законните 3 на сто). То не руши доверието в Европа както испанската безработица  (24 на сто). То не застрашава единството на ЕС за разлика от раздялата на Унгария с либералната демокрация и приятелството на премиера й Виктор Орбан с Владимир Путин. Или както отказа на Великобритания да си плаща докрай членския внос.

Въпреки това не български политик, а италианският премиер Матео Ренци онзи ден публично поиска Европа да се „отнася с уважение“ към страната му, въпреки че тя продължава да не спазва правилата за финансова стабилност.

За безпардонността, с която европейските партии свикнаха да се месят в българската вътрешна политика, отговорност носят българските партии, които години наред използваха тази намеса за свои конюнктурни цели, без да ги е грижа за последствията. Вина носят и българските медии и българските журналисти (включително пишещият тези редове), които тичаха да питат какво мислят в Брюксел за всяко вътрешнополитическо събитие у нас. Отделен е въпросът, че "ръчна спирачка" отвън нееднократно е трябвала поради липса на вътрешна. Да си спомним само за "Южен поток", "Батко и братко" и Венета Марковска. 

Сега обаче трябва да припомним и как ръководството на ГЕРБ търчеше за подкрепа в централата на ЕНП в Брюксел, колчем видеше зор у дома. Как се криеха под крилото на ЕНП по времето на „Ало, Ваньо“, Мишо Бирата, Румяна Желева, подслушванията, показните полицейски акции.

Тряба да си спомним и как председателят на Европарламента Мартин Шулц и тогавашният лидер на парламентарната група на Социалистите и демократите Ханес Свобода дойдоха в София на крака да демонстрират солидарност със Сергей Станишев, веднага след като той взриви протестите с предложението Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС. Преди това Свобода беше написал отровно писмо на Станишев, което европейските и българските социалисти дружно скриха от българската и европейската публика. Свобода направи ораторски подвизи в Страсбург, за да оправдае зависимостта на правителството на Орешарски от „Атака“.

Не бива забравяме неловкото мълчание на парламентарния лидер на европейските либерали Ги Верхофстадт, когато ДПС номинира Пеевски за евродепутат. И как тревогата на Верхофстадт за свободата на медиите в България от юни 2012 неусетно утихна и замря, след като засегна интересите на близката до сараите Нова българска медийна група.

Всички партии, които управляваха България по време на членството й в ЕС, охотно ползваха тази безпринципна „подкрепа“ от европейските си шапки. Тя беше открита и цинична защита на „нашия негодник“. Тя не помогна за решаването на нито един български или европейски проблем, напротив - помогна съществуващи проблеми да се задълбочат.

Не бива да съмняваме в ролята на европейските партии за координиране на националните политики. Затова преди срещите на върха в Брюксел държавните и правителствените ръководители на 28-те традиционно първо се събират по политически семейства и неизбежно взаимно обсъждат страните си. Трудно е обаче да се посочи пример, в който лидер на една европейска партия е посмял да се изказва публично за това кой да влезе и кой да не влезе в едно национално правителство и кой да му е министър-председателят. Както Жозеф Дол направи в София. Вероятно не защото той е настоявал, а защото е имало кой да го пита.

Трябваше да има български политик, който да попита Дол, дали някой би му позволил да направи това в родната му Франция. Защо не опита подобна мисия в Унгария, да речем? Управляващата там Фидес членува в ЕНП и е все по-често критикувана за нарушаване на основни европейски принципи и ценности. Защото, ако г-н Дол се опита да направи това, ще го отъркалят в катран и пера и ще го разнасят по ул. „Ракоци“ в Будапеща. В преносния смисъл на думата, разбира се.

Някой да попита Сергей Станишев, защо не отиде да каже на Матео Ренци в Рим, кои да назначи за министри и кого да номинира за член на Европейската комисия? Доколкото си спомням, левите държавни и правителствени ръководители в Европа изобщо не канеха Станишев на важните си сбирки. Ако и все още да е председател на Партията на европейските социалисти.

Някой да попита Верхофстадт, защо неговата партия в Белгия е в коалиция с националисти, които отказват да осъдят нацисткото минало на свои предшественици. И дори участват във възпоменателни церемонии за тях. И двама такива националисти са на ключови постове в сегашното правителство.

Доловият и Верхофстатовият пръст в българските работи само ги правят още по-български. Те преди всичко развращават, поощрявайки леността и песимизма. Реформата е необходимо зло, за което ни натискат отвън и от немай къде трябва да я направим. И ако не ни натискат отвън, няма да си мръднем пръста за нея. А истината е точно обратната. България трябва да се промени заради себе си, а не защото Европа го иска.  Европа не ни е направила нито корупцията, нито олигархията, нито престъпността, нито неграмотността, нито бюджетния дефицит, нито безработицата. Те пречат на нас да живеем добре, не на французите, или на белгийците.

Такава Европа, като демонстрираната от Дол и Верхофстадт, работи против себе си, защото дава доказателства на вътрешните и външните си противници да я рисуват като нов „Голям брат“, нов колониален господар, отглеждащ свои компрадорски котерии, нов Съветски съюз заменил „Говори Москва“ с „Говори Брюксел“. Този Европейски съюз не е нашият съюз.

Всичко това е важно с оглед на първата реформа, която правителството в зародиш вече направи, преди парламентът да го е одобрил: То отстрани ДПС от властта. Някой трябва да обясни високо и ясно в Брюксел и в Страсбург, че това не е изолиране на българските турци, а на една компрометирана клика, която се кичи с принципи и ценности, с които на дело няма нищо общо. И че всеки опит това да се тълкува като посегателство над малцинствените права или етническия мир е всъщност опасна провокация точно срещу тях и рекет срещу легитимната власт в страната . Ако федералистът Верхофстадт има намерение да участва в такъв рекет, да го каже ясно.

Европейските либерали първо трябва да отговорят, какво общо имат идеалите им с модела #Кой, сараите, хидротехническите хонорари, медийния монопол, скандала КТБ, купения и контролирания вот. Не България трябва да се срамува, че е пратила ДПС в опозиция. Те трябва да се срамуват, че са го подкрепяли. Заради няколко места повече в Европейския парламент.

Разбира се, тази позиция щеше да бъде много по-лесно защитима, ако България имаше функциониращи регулаторни органи, следствие, прокуратура, правосъдие. Липсата на реформа там обаче не освобождава управляващите от защитата на националната позиция, преди тя да е попаднала в ръцете на някоя карикатурите си – като консерватора Бареков или „Атака“.  

Именно защитата на ясна и принципна европейска и национална позиция дава шанс на трудно сглобеното правителство да спечели обществена подкрепа, дава шанс (може би последен) и на ГЕРБ да стане това, което не успя през първия си мандат и от което в България има вопиюща нужда – истинска народна партия. Утре ще й трябва гласът на българския народ, а не на Жозеф Дол.

Това правителство е труден политически брак. Прекалената намеса на тъщата от Брюксел няма да му помогне.