На следващата редовна среща на върха на ЕС през юни Унгария няма да бъде представлявана от Виктор Орбан и надеждата на всички е, че Будапеща няма да саботира важни общи решения на 27-те. Но правото на вето ще бъде там, а с него – и възможността един да блокира движението на всички останали. Проблемът е тук, макар едно от ярките му олицетворения вече да го няма.
Но проблем ли е всъщност правото на вето? Според преобладаващата досега мъдрост то е важно условие ЕС да бъде способен да запази целостта си, защото гарантира, че на никоя държава, дори на най-малката, останалите не могат да налагат неприемливи за нея решения. Тоест, правото на вето ограничава потенциалните мотиви на държави членки да искат да напуснат Съюза, защото го намират за несъвместим с техни коренни интереси. Това е една от важните разлики между Европейския съюз и бившия Съветски съюз.
ЕС, за разлика от САЩ, се състои от нации с многовековна, дори хилядолетна история, понякога – на несъвместимост и конфликти между тях. Историческото постижение на отците-основатели е, че са успели да намерят модус на съвместно съществуване и все по-дълбока интеграция на базата на взаимно зачитане, компромиси и вярност към споделени принципи и ценности.
Обратната страна на този модус е вродената бавност на ЕС – той е осъден да се движи със скоростта на най-бавните и неохотните, за да се спаси от разпад. Този недостатък го прави неприспособен към глобални ситуации като днешната – на динамична и рискова външна среда, на конкурентен икономически натиск, заплахи за сигурността, климата, идентичността и културни „войни“.
В тази неприспособеност се коренят теориите за ЕС "на две или повече скорости", с "гъвкава геометрия", от "концентрични кръгове" или от "ядро и периферия". Както и да се проявяват те в живота, ЕС на 27-те все още остава единно, макар и сложно цяло, и в приетата малко след референдума за "Брекзит" през 2016 г. Братиславска декларация той остава „споделената съдба“ на своите страни членки. Дори Орбан не си позволи да се опита да вади страната си от него, признавайки, че тя не може без европейската финансова помощ, макар тя да беше в огромната си част блокирана за Унгария.
ЕС е строен отгоре надолу. Още от зората си – в Европейската общност за въглища и стомана – той е замисъл на елити. Същото може да се каже за цялата последвала интеграция – до Шенген, еврото, банковия съюз. ЕС обаче функционира отдолу нагоре, защото по договор се състои от функциониращи демокрации и пазарни икономики. За да бъде легитимна, интеграцията трябва да има подкрепата на гражданите. Затова, ако бъде налагана отгоре, тя поражда противодействие. Наблюдавахме много примери за това в серията от кризи, през които мина ЕС през последните десетилетия и съпътстващите ги вълни на популизъм.
Затова европейската интеграция се движи „залитайки напред“ – толкова бързо, колкото гражданите приемат в съответния момент. Ярък пример е банковият съюз – единен надзор от ЕЦБ, единен механизъм за преструктуриране на банки и съответен фонд, но не и единна европейска схема за гарантиране на банковите влогове. Тези схеми остават национални, защото правителствата не могат да убедят гражданите си, че парите им могат да бъдат използвани да гарантират банкови влогове в други страни на еврозоната.
Орбан направи „вето“ мръсна дума в ЕС със саботажа си на военната и финансовата помощ за Украйна и с подкрепата си чрез него за политиките на Путин и Тръмп. Колкото и скандално да беше, това е само един пример. Но спорните въпроси в ЕС са много и не по-маловажни.
В европейското право има области, в които решенията и до днес изискват задължително единодушие – външната политика, сигурността и отбраната, присъединяването на нови членове, данъчната политика, част от бюджета, както и промени в основните договори. Това означава, че всяка държава може да спре санкции, да блокира общи позиции по международни кризи, да възпрепятства разширяването или да попречи на въвеждането на нови европейски данъци.
Единодушие се изисква и за решения, свързани с чувствителни национални интереси – например признаването на държави, отношенията с Израел, мерки срещу САЩ или Китай, както и за всякакви промени в преките и косвените данъци, ДДС или нови европейски налози. Това превръща правото на вето в последния лост на държавите да защитят фискалната си автономия и външнополитическите си червени линии, но също така и в инструмент за блокиране на решения, които мнозинството смята за необходими.
След убедителната победа на опозиционната ТИСА начело с Петер Модьор на парламентарните избори в Унгария и поражението на ФИДЕС на 12 април председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви, че ще предложи на държавите членки да премахнат изискването за единодушие по въпросите на външната политика – въпроси, които засягат чувствителни национални интереси. Сега идва моментът на истината.
Готов ли е например ЕС да наложи признаване на Косово на петте си държави членки, които не го признават? Готово ли е мнозинство да наложи замразяване на европейските програми за Израел заради действията му в Газа, в Ливан и незаконното заселване на Западния бряг. Ще приемат ли всички държави членки създаването на обща европейска отбрана? Член 42 от Лисабонския договор им позволява това, стига да постигнат единодушие. Орбан блокира през 2021 г. приемането на европейска декларация, осъждаща налагането на закона за сигурността от Пекин в Хонконг. Ще я приемат ли сега европейските правителства, които направиха пътека до Пекин, включително тези на Испания, Франция, Финландия и чиито икономики са тежко зависими от китайския пазар.
Има още по-богато меню от спорни въпроси извън сферата на външната политика и политиката за сигурност.
Ще наложи ли ЕС с квалифицирано мнозинство създаване на постоянен единен европейски дългов инструмент пряко волята на страни като Германия, Нидерландия, Австрия, Швеция, Финландия, които традиционно са против.
Подобни въпроси могат да се зададат за евентуални контрамерки срещу американските мита и срещу американските дигитални гиганти, за либерализацията на търговията с Украйна, особено що се отнася до земеделските продукти.
В данъчната политика на ЕС правилото е просто: нищо не минава без единодушие. Всяка държава има право на вето върху промени в преките данъци, косвените данъци, ДДС или върху идеи за нови европейски налози. Брюксел от години настоява за преминаване към квалифицирано мнозинство, за да се избегнат блокажи, но малките държави се опасяват, че ще бъдат надгласувани и ще загубят фискалните си предимства. Така спорът се превръща в класическа дилема: ЕС иска по-бързи решения, а страните – да запазят последния си лост за защита на националната си данъчна политика. Би ли се съгласила примерно България европейско квалифицирано мнозинство да ѝ наложи да смени плоския данък от 10 процента с прогресивен и да определи минимално допустима ставка за него.
Да не навлизаме в деликатната сфера на разширяването на ЕС, където правото на вето изглежда непоклатимо – всяка държава е в правото си да избира с кого да бъде в един съюз. Ще се съгласи ли България квалифицирано мнозинство да ѝ наложи приемането на Северна Македония, без да бъдат записани българите като държавотворен народ в нейната конституция?
Орбан изглеждаше главна бариера пред присъединяването на Украйна към ЕС. Той блокираше началото на нейните присъединителни преговори. Но ЕС е много далече от ентусиазъм за бързо приемане на Украйна – предвид размера ѝ и съответстващата му тежест в механизмите за вземане на решения, мащаба на селскостопанския ѝ сектор и съответстващия му дял от земеделските субсидии, разрушенията и изостаналостта на икономиката ѝ и дела ѝ в кохезионните средства, сигурността и предизвикателствата от страна на Русия.
В използването на ветото в ЕС има една тънкост, която малцина забелязват – зад ветото на един могат да се крият други, които не искат да изглеждат публично като саботьори на единството. Така например нидерландското и австрийското вето бяха в продължение на 13 години удобен параван за ред столици, скептични към допускането на България и Румъния в Шенген. И тук може би най-ясно би проличало кои „добри“ държави са се крили зад ветото на „лошата“ Унгария по отношение на преговорите с Украйна. Сега, когато Орбан вече не пречи. Но и Модьор е скептичен към "бързата писта" за Киев, както показа първата му пресконференция.
