Ужасен инцидент се случва с известната писателка Флора Конуей, която живее уединено, настрани от медиите, с тригодишната си дъщеря Кари. Един ден, по време на обичайната им игра на криеница в апартамента им на шестия етаж в Бруклин, момиченцето мистериозно изчезва. Полицията не открива никакви следи и случаят е закрит. След дълги месеци на тревожно очакване и странни съвпадения съкрушената от скръб Флора започва да подозира, че зад цялата тази история стои някой, който е измислил престъплението до най-малките подробности и който я манипулира както кукловод – марионетка. Тя решава да го открие, каквото и да ѝ коства това.

В същото време отвъд океана, в Париж, страдащ от тежък грип и от мъчителна липса на вдъхновение заради сътресенията в личния и семейния си живот, култовият романист Ромен Озорски седи шокиран пред екрана на компютъра си, внезапно осъзнал, че художествената измислица е станала за него по-реална от самия живот. Тогава съдбата му се пресича по странен начин с тази на Флора Конуей.

Една сложна, приличаща на лабиринт история, в която всеки път, когато героите решат, че най-накрая са открили вярната посока, се оказват в задънена улица.

 

Гийом Мюсо е роден на 6 юни 1974 г. в Антиб, Франция. Майка му е библиотекарка. От малък се пристрастява към четенето, и започва да пише още като ученик. След като завършва гимназия на 19 години, заминава за САЩ, където пребивава в Ню Йорк и Ню Джърси и се препитава като продавач на сладолед. Няколко месеца по-късно се връща във Франция с много идеи и учи в Университета на Ница, като получава бакалавърска степен по икономика. Продължава обучението си в Монпелие с магистърска степен по икономика. След дипломирането си работи като преподавател в гимназията „Еркман-Шартиян“ във Фалсбург и в Института за обучение на учители в Лотарингия. От септември 2003 г. в продължение на 5 години преподава икономически и социални науки в гимназията към Международния център във Валбон.

Заедно с работата си продължава да пише. Първият му роман е публикуван през 2001 г., но няма успех.

След тежка автомобилна катастрофа той започва да се интересува от темата за ПБС – преживяванията, близки до смъртта. Резултатът е романът му „И след това...“ издаден през 2004 г. Той става международен бестселър и го прави известен. През 2008 г. е екранизиран във филм с участието на Джон Малкович.

Следващите му романи, характерни със свръхестествени елементи, изгаряща любовна страст и интрига, близка до трилъра и съспенса, неизменно са в списъците на бестселърите на Франция. Те са преведени на 35 езика и са издадени в над 18 милионен тираж по света. Успехът му го прави най-четения съвременен автор във Франция.

През 2012 г. е удостоен с наградата Кавалер на Ордена на изкуството и литературата на Франция.

Брат му Валентин Мюсо е писател на криминални романи.

 

Клуб Z публикува откъс от "Животът е роман" на Гийом Мюсо (изд. Изток-Запад).

 

Преди шест месеца, на 12 април 2010 г., тригодишната ми дъщеря Кари Конуей бе отвлечена, докато двете играхме на криеница в моя апартамент в Уилямсбърг.

Беше красив следобед, ясен и слънчев, каквито има много в Ню Йорк през пролетта. Вярна на навиците си, бях отишла пеша да взема Кари от детската градина в училище „Монтесори“ до парка „Маккарън“. На път за вкъщи се бяхме отбили в „Марчело“, за да ѝ купим кутийка нектар и едно каноло с лимонов крем, които Кари бе погълнала, докато весело подскачаше до детската си количка.

Като пристигнахме у дома, във фоайето на Ланкастър Билдинг на „Бери Стрийт“ №396, новият ни портиер Тревър Фулър Джоунс – той беше нает преди по-малко от три седмици – даде на Кари близалка с мед и сусам, като я накара да обещае, че няма да я изяде веднага. След това ѝ каза, че е голяма късметлийка да има майка писателка, която сигурно ѝ разказва прекрасни истории за лека нощ. Отвърнах му със смях, че за да каже такова нещо, сигурно не е прочел нито един мой роман, и той се съгласи:

– Вярно е, че нямам време да чета, госпожо Конуей.

– По-скоро не отделяте време за четене, Тревър – поправих го аз, докато вратите на асансьора се затваряха.

Според установения ни ритуал вдигнах Кари, за да може да натисне бутона за шестия, последен етаж. Кабината се задвижи с метално скърцане, което отдавна не плашеше никоя от нас. Ланкастър Билдинг е старо чугунено здание, което в момента се реновира. Невероятна сграда с големи, обградени от двете страни с коринтски колони прозорци, някога тя е била склад на фабрика за играчки, чиято дейност е била прекратена в началото на 70-те години на миналия век. С настъпването на деиндустриализацията постройката бе останала неизползваема почти трийсет години, преди да бъде преобразувана в жилищен блок, когато бе станало популярно да се живее в Бруклин.

Щом влязохме в апартамента, Кари събу миниатюрните си маратонки, за да обуе бледорозовите си пантофки, украсени с пухкави помпони. Тя ме последва до музикалния шкаф и ме наблюдаваше как слагам една плоча на грамофона – втората част на Концерт за пиано и оркестър в сол мажор от Морис Равел, – като пляскаше с ръчички в очакване на музиката. След това няколко минути ме следва по петите, докато свърших с простирането на прането, а после ме помоли да поиграем на криеница.

Това беше любимата ѝ игра, която истински я очароваше.

През първата ѝ годинка „криеницата“ на Кари се свеждаше до това да сложи ръчичките си с разперени пръстчета пред полузатворените си очички. Тя ме изгубваше от поглед за няколко секунди, преди лицето ми да се появи отново като по магия, карайки я да избухне в смях. С течение на времето Кари разбра принципа на играта и след това отиваше да се скрие зад пердето или под масичката за кафе. Ала винаги оставаше да стърчи част от стъпалото, лакът или колянце, които издаваха местоположението ѝ. Даже понякога, ако играта продължеше твърде дълго, тя ми махаше с ръчичка, така че да я намеря по-бързо.

С порастването ѝ упражнението ставаше по-сложно. Кари беше опознала другите стаи в апартамента, умножавайки възможните си скривалища: сгушваше се зад вратите, свиваше се на топка във ваната, мушваше се под чаршафите, лягаше под леглото си.

Правилата също се бяха променили. Играта се бе превърнала в нещо сериозно.

Сега, преди да тръгна да я търся, трябваше да се обърна към стената, да затворя очи и да преброя на глас до 20.

И точно това направих в следобеда на 12 април, докато слънцето грееше иззад небостъргачите, заливайки апартамента с почти нереална топла светлина.

– Не хитрувай, мамо! – скара ми се тя, макар че следвах стриктно ритуала.

В моята спалня, закрила с ръце очите си, започнах да броя на глас нито твърде бавно, нито прекалено бързо.

– Едно, две, три, четири, пет...

Ясно си спомням приглушения шум от малките ѝ стъпки по пода. Кари беше излязла от стаята. Чух я да прекосява хола и да бута фотьойла на колелца „Еймс“, който бе поставен пред огром­ната стъклена стена.

– ...шест, седем, осем, девет, десет...

Беше хубаво. Умът ми блуждаеше, носен от кристалните нотки, които стигаха до мен от хола. Любимият ми откъс от адажиото – диалогът между английския рог и пианото.

– ...единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет...

Дълга, съвършена музикална фраза, която не преставаше да се лее и която някои сполучливо сравняваха с прохладен, равномерен и спокоен дъжд.

– ...шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет. Отварям очи.