Има един недооценяван парадокс в знанието, който играе съществена роля в нашите развити хиперсвързани либерални демокрации: колкото по-голямо е количеството информация, която циркулира, толкова повече разчитаме на други "репутационни устройства", за да оценим достоверността й. Парадоксалното в случая е, че значително увеличеният достъп до информация и знания, които имаме днес, не ни прави по-когнитивно автономни. Ставаме по-зависими от преценките и оценките на други хора за информацията, с която разполагаме.

Изживяваме фундаментална промяна на парадигмата в отношението ни към познанието. От "информационната ера" се придвижваме към "епохата на репутацията", в която информацията ще има стойност само ако вече е филтрирана, оценена и коментирана от други. Погледнат в тази светлина, днес авторитетът се е превърнал в централен стълб на колективната интелигентност. Той е преградата пред знанието, а ключовете към портата се държат от други. Начинът, по който днес е изградена репутацията на знанието, ни кара да разчитаме на неизбежно пристрастните преценки на други хора, повечето от които не познаваме.

Нека дам няколко примера за този парадокс. Ако ви попитат защо вярвате, че настъпват големи промени в климата, които могат драстично да навредят на бъдещия живот на Земята, най-разумният отговор, който вероятно ще дадете, е, че се доверявате на репутацията на източниците на информация, към които обикновено се обръщате, за да получите информация за състоянието на планетата. В най-добрия случай вие се доверявате на репутацията на научните изследвания и вярвате, че проверката от външни учени е разумен начин за отсяване на "истини" от фалшиви хипотези и пълни "глупости" за състоянието на природата. В повечето случаи вие се доверявате на вестници, списания или телевизионни канали, които застават зад изразени от политици възгледи, че трябва да се подкрепя провеждането на научни изследвания и да се представят заключенията пред обществото. Така между вас и източниците има две прегради: вие се доверявате в доверието на други хора в авторитета на науката.

Да разгледаме една от най-известните теории на конспирацията - никой човек не е стъпвал на Луната през 1969 г. и цялата програма "Аполо" (включително шестте кацания на повърхността на естествения спътник на Земята между 1969 г. 1972) са инсценирани. Инициаторът на тази теория на конспирацията е Бил Кейзинг, който е работил в компанията "Рокитдайн", където са построени ракетните двигатели на "Аполо" - Сатурн V. За своя сметка Кейзинг публикува книгата "Ние никога не отидохме на Луната: Американската измама за 30 милиарда долара (1976)". След публикуването й се сформира движение на скептици, които започнаха да събират доказателства за предполагаемата измама.

"Обществото за плоска Земя" е една от групите, които отричат кацанията на Луната и смятат, че те са организирани от Холивуд с подкрепата на Уолт Дисни и под режисурата на Стенли Кубрик. Повечето от "доказателствата", които представят, се основават на привидно точен анализ на снимките на различните кацания: ъглите на сенките не съответствали на светлината, знамето на Съединените щати се веело, въпреки че на Луната няма вятър, следите на стъпалата били твърде точни и добре запазени за почва, в която няма влага. Също така, не е ли подозрително, че програма, която включва повече от 400 000 души за шест години, впоследствие бива спряна внезапно? И така нататък.

По-голямата част от хората, които бихме определили за разумни и отговорни, ще отхвърлят тези твърдения, като се присмеят на самата абсурдност на хипотезата (въпреки че имаше сериозни и документирани отговори от НАСА срещу тези обвинения). И все пак, ако се запитам на каква доказателствена основа разчитам, че се е осъществило кацане на Луната, трябва да призная, че моите доказателства са доста слаби и че никога не съм отделяла и секунда в опит да развенчая контрадоказателствата, натрупани от тези теоретици на конспирацията . Това, което аз лично знам за фактите, се комбинира с объркани детски спомени, черно-бели телевизионни новини и уважение към това, което родителите ми ми казаха за кацането. Но въпреки всичко, тези доказателства от втора ръка не ме карат да се колебая в истинността на моите вярвания по въпроса.

Промяната на парадигмата от "информационната ера" към "епохата на репутацията" трябва да се вземе предвид, когато се опитваме да се защитим от "фалшивите новини" и други техники за дезинформация, които се разпространяват в съвременните общества.

Това, в което зрелият гражданин на дигиталната ера трябва да бъде компетентен, не е да потвърждава достоверността на новините. Той трябва да бъде способен да реконструира пътя на репутацията на въпросната информация, да оцени намеренията на тези, които я разпространяват, и да си представи дневния ред на онези органи, които й придават достоверност.

Винаги, когато приемаме или отхвърляме нова информация, трябва да се запитаме: откъде идва тя? Източникът има ли добра репутация? Кои са властите, които вярват в това? Какви са причините да се обърна към тези органи? Подобни въпроси ще ни помогнат да се доберем по-близо до реалността, вместо опитите директно да проверим надеждността на въпросната информация. В една хиперспециализирана система за производство на знание няма смисъл да се мъчим да изследваме сами, например, възможната връзка между ваксините и аутизма. Би било загуба на време и вероятно нашите заключения няма да са точни. В "епохата на репутацията" нашите критични оценки трябва да бъдат насочени не към съдържанието на информацията, а към социалната мрежа от отношения, която е оформила това съдържание и му е придала определен заслужен или незаслужен "ранг" в нашата система от знания.

Тези нови способности представляват епистемология от второ ниво. Те ни подготвят да поставяме под въпрос и оценяваме репутацията на информационен източник. 

Според книгата на Фредерик Хайек "Право, законодателство и свобода" (1973), "цивилизацията се основава на факта, че всички ние се възползваме от знания, които не притежаваме".

В един цивилизован кибер-свят хората ще знаят как да оценяват критично репутацията на източниците на информация и ще могат да подобрят знанията си, като се научат как правилно да оценяват социалния "ранг" на всяка частица информация, която влиза в когнитивното им поле.

---

Глория Ориги е италиански философ и изследовател в базирания в Париж "Национален център за научни изследвания". Тя е авторка на книгата "Репутацията: какво представлява и защо има значение". Коментарът й е публикуван в Aeon. Преводът е на Клуб Z.