Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български. Проследихме досегашните разкази на Анна, оттук-нататък публикациите ще са в реално време - в деня на написването им.

16 февруари 2023 година

Вчера седях на чина си в 206-та аудитория и плачех. 

Журналисти снимат документален филм за годишнината на войната в Харкив. Помолиха ме за интервю – „ако може, в някакво знаково за вас място“.

В Харкив всички места за мен са знакови. Но реших да ги поканя в Педагогическия университет. Знам, в „моя“ корпус е имало пряко попадение, но от пътя разрушенията почти не се виждат.

Интересно как е вътре. 

Охраната ни пусна през пропуска и ние тръгнахме към централния вход по дългата алея с кипариси. Вървим и аз казвам на снимачната група: “Май не е чак толкова страшно, ето, и птичките пеят“. Птичките наистина пееха. 

А после стигнахме входната порта. Тоест, до онова място, където по-рано беше. Провряхме се през изкривената арматура и аз вдигнах поглед към прозорците на своята аудитория. Нея просто я нямаше. 

Мислех, че след 12-те месеца в ада вече нищо не може да ме учуди. Но не е така. 

Този ракетен удар е бил толкова мощен, че еднат част от сградата просто е изчезнала. Вместо нея навсякъде има огромни купища бетонни отломки от стени и парчета метал. Стъкло, первази, парчета чинове и щори...

Не съм инженер, но ми се струва, че главният корпус на Харкивския педагогически университет не подлежи на възстановяване. 

По остатъците от стъпалата започнахме внимателно да се качваме към втория етаж, където ми беше аудиторията. Вървях и галех с ръка стената със стенописи, тук винаги се снимахме с момичетата. Тогава мобилните телефони още нямаха камери, снимаше ни едно момче от механико-математическия факултет с модерния тогава фотоапарат Полароид. Той ни подреждаше на стълбата, командваше: „cheese!“ и ние си умирахме от смях.

Сигурно тези снимки все още се пазят някъде в апартамента на родителите ми. Засега не събирам смелост да прегледам старите албуми.

От улицата се провикна жената-комендант: „Хора, само недейте да влизате в голямата лекционна зала, може да пропаднете“. 

Голямата лекционна… По-точно – оцелялата й половина. Тук се явявах на държавния изпит по психология. Помня, толкова се притеснявах, че припаднах, докато чакахме резултатите. 

– Гледай да не пропаднеш, – вълнува се нашият оператор. Усмихвам се. 

Тази пролет трябваше да се съберем за юбилей – 25 години от получаването на дипломите. 

Дойдох по-рано, момичета. Разхождам се из руините.

Ето я нея – нашата аудитория. Без стъкла, студена, засипана с парчета стъкло. 

А дъската на стената е непокътната – представяте ли си?! Оцеляла. И тебеширен надпис: „23 лютого. Класна робота" (23 февруари. Класна работа)…

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко