Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

18 април 2023 година

Рано сутрин излязох с кученцето в парка, където обикновено се разхождаме. Мащабът на свинщината ме порази. Счупени шишета, огризки, пластмасови чинийки под всеки храст. Да, това не е новина. Всеки път след „светлите празници“ излизам в парка с чувал за боклук, за да събера поне стъкларията. Жал ми е за кучето.

Така става всяка година, ковидна ли е, военна ли – не е важно. Винаги се натъжавам, ядосвам се и псувам „ситуационно вярващите“ християни, които в чест на Възкресението затрупват с мръсотия всичко наоколо. И излиза, че аз самата съм безбожничка и еретичка.

В известен смисъл тук има нещо вярно: не съм кръстена. Израснах в смесено семейство, в което татко ми - евреинът и православната ми майка ме научиха да уважавам хората и природата, независимо от вярата, а „въпросът с религията ще решиш сама, когато пораснеш“.

Струва ми се, че тук става дума за липса на лични ориентири. И наличие на прекалено много боклуци в парка.

Но миналата седмица ми дойдоха на гости стари приятели – Игор и Наташа.

Половината от вечерта обсъждахме Мишка – техния непоносим пубертет, който, както се полага на дванайсетгодишните, се държи грубо, не слуша и се изживява като независима личност.

– Не драматизирайте, това са просто хормоните, – успокоявах приятелите си. – Родители като вас просто не могат да отгледат лош син.

– Стига, де, – смущаваха се родителите, – ние сме най-обикновени, като всички други.

Като всички други…

През последната година Игор Клименко (позивна „Клим“) е спасил няколко хиляди души. (Сега той ще протестира, ще казва, че „това не съм само аз, ние сме цял отряд, такива като нас са много…“).

Но аз ще повторя: Игор е спасил няколко хиляди души.

Той е началник на отряд за евакуация към Червения Кръст. Сещате ли се за „пътя на живота“ на Печенежката язовирна дига? Това е било в началото на неговото доброволчество. А после – Соледар, Сватово, Бахмут, Купянск, Двуричне.

Със своето „кученце“ (поляците подарили тази кола на спасителите, бивша ветеринарна бърза помощ, иззрисувана с кучета) момчетата стигат до такива места, където и военните не стъпват, защото е самоубийствено.

Всяка сутрин Наташа се сбогува с мъжа си завинаги. И това не е високопарен израз, това е техният обичаен делничен диалог на прага.

– Върни се жив.

– Пази сина ни.

Там, където заминават Клим с отряда му, няма нищо – нито връзка, нито интернет, ни вода, ни топлина, ни светлина, нито шансове да оцелеят.

Понякога това дори не са села, а малки махали, които ги няма на картата.

Координаторът лично диктува маршрута: "След хълма вдясно, след кратера от експлозията отляво  има улица, търси седмата къща"...

Тези разговори ги чух в моята кухня. Телефонът на Игор не спира да звъни.

Обаждат му се координаторите, други доброволци, военни и роднини, търсещи своите близки.

Всъщност цялата евакуационна верига започва от роднините.

– Намерете, спасете, докарайте нашите!

Онези, които са след урвището, в седмата къща. Тези къщи обикновено се намират на линията на военните действия. Ако се качиш на хълма, можеш да видиш руските танкове без бинокъл. Там няма въздушни тревоги, там постоянно се стреля от всички страни.

Когато отрядът на Игор тръгва на посочения адрес, те нямат идея, живи ли са още тези хора, а ако са живи – дали ще се съгласят да тръгнат оттам.

„Отказниците“. Така Клим нарича онези, които не желаят да се евакуират.

Стане ли дума за „отказниците“, Наташка започва да плаче. А аз се ядосвам.

В началото на април, разказва Игор, заминали за село Двуричне, да приберат баща и син. Обадил им се техен роднина от Краков, умолявал да намерят неговите близки.

Пристигат. Къщата я няма, само руини. До Оскол са 300 метра, зад Оскол са орките. Над развалините на селото кръжи един дрон, остават броени секунди. Момчетата чукат на вратата: „Евакуация!"

От зимника, люлеейки се, излизат таткото със сина си – живи, но пияни-заляни: „Никъде няма да ходим, к’во ще правим в този Харкив…“

Слушам Игор и ми идва да пребия тези пияндета.

– Как е възможно? – почти крещя възмутено, – хората са рискували живота си, пътували са под обстрелите, а тези изроди…

– Недей така, – спокойно отговаря Игор. – Всеки живот е ценен.

– Това е някак си идиотски, – озъбвам се аз.

– Не, Анечка, това е по християнски, – отговаря той.

И също така по християнски е да изнесеш на ръце тежко болната бабичка, да я натовариш в бусчето и под минометен огън да се върнеш в къщата за нейната котка, защото бабичката плаче за Мурка.

И също така да евакуираш шибаната майка с две деца, която по някакъв невъобразим начин още на следващия ден със същите деца ще се върне обратно в своя зимник, преминавайки с дребосъците през минираното поле.

И после пак да се върнеш за това семейство, и пак, и пак, защото момченцето е само на седем години и много обича своята майка. Която лично аз много искам да нарека абсолютна гадина, но няма да го направя. Игор ще каже, че това не е по християнски.

Благодаря, приятелю. Аз съм на четирийсет и девет, вече пораснах.

Не бих казала, че съм преизпълнена с любов към онези, които вчера освиниха парка, „отбелязвайки Великден“. Но със сигурност съм станала по-търпелива.

Просто защото има Клим. И неговия отряд.

P.S. Отворете неговата страничка. Там има много снимки, видео и различни истории. Момчетата се опитват да съберат пари за броня, в първия пост има всички данни. Игор и Наташа са онзи случай, когато „святост“ и „празник“ (в украинския език – свято и Свято) са едно понятие.

Ігор Клименко

----

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко