Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

13 май 2023 година

Повече от пет часа ме държат на летище "Бен Гурион". Мадам, плийз уейт, – това са обясненията, с които ме удостояват.

Заедно с мен пред кабинета на комисаря по сигурност са се струпали трийсетина души, вероятно също толкова подозрителни личности.

Китайци, етиопци, казахстанци. Момчето от Беларус казва, че виси край тази странна врата от сутринта. А сега часовниците сочат полунощ. Нито вода, нито храна, нито възможност да излезеш.

Идва ми да зарева. Пътувах дотук три денонощия с четири влака, преминах през десетина проверки, претърсвания, паспортни контроли. И целия този незабравим път извървях само с една цел: да се видя с детето си.

- Повече от една година не съм прегръщала дъщеря си – пуснете ме при нея, другарю комисар. Ето я, толкова близо, зад стената. Останаха само стотина метра – пуснете ме!

Нищо от това не произнасям на глас. Държа се. Мълча. Послушно чакам.

Пристига самолет от Москва. Пасажерите му -  в почти пълен състав са изпратени при нас, в импровизираното гето на потенциални престъпници. Шумни, подпийнали мъже започват да разказват вицове на висок глас, жените се възмущават.

Седях на столчето, прегърнала жълто-синята си чанта с тризъбеца, и слушам тяхната реч с характерния им акцент. Същият, който последните четиринайсет месеца чувам само в телефонните прехващания на СБУ (Службата за сигурност на Украйна - бел.пр.).

Иска ми се да избягам.

Неочаквано прозвучава моето име, влизам в кабинета и след три безсмислени въпроса комисарят ме пуска да вървя.

Уморена, гладна, замаяна от полета и измъчена от очакването, излизам в огромната зала на летището.

– Мамо!

Надвиквайки стотици чужди гласове, промъквайки се през заграждения, бутайки нечии куфари, към мен тича моето момиче с огромен букет цветя.

– Мамо!

И прегръщайки щерка си, аз най-после се разплаквам. Плачем на глас, без да се притесняваме, без думи. Оплакваме всичко – толкова дългата ни раздяла, баба и дядо, с които дъщеря ми не успя да се сбогува, загиналите ни приятели, разрушените домове, семейства и съдби. Несбъднатите мечти...

Бъдете проклети, тези, започнали и подкрепящи тази война! Бъдете проклети!

P.S. Направо от летището отидохме да слушаме морето. Защото животът винаги продължава.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко