„Блестящ роман за смелостта и трудните избори“ – така носителката на Нобелова награда за литература Алис Мънро определя „Ейми и Изабел“ от Елизабет Страут. Дебютната литературна творба на американската писателка, покорила милиони читатели по света със своята противоречива героиня Олив Китридж, вече е налична и на български със знака на издателство „Кръг“.

Преводът е на Диляна Георгиева, а корицата и този път е нарисувана от Мила Янева-Табакова.

Още с този свой първи роман – многопластов, катарзисен и незабравим – Страут се доказва като изключителен разказвач и познавач на човешката душа и природа, като навлиза дълбоко във вътрешния свят на героите си. Ейми Гудроу е болезнено срамежливо шестнайсетгодишно момиче, което е съблазнено от свой учител. След като майка ѝ Изабел узнава за незаконната афера, нищо помежду им вече не е същото. Насред отдавнашната си самоналожена изолация в провинциално американско градче двете са разкъсвани между еднакво силната любов и ненавист помежду си и отчаяно копнеят за принадлежност, разбиране и свобода. Съсипана от тайната на дъщеря си, Изабел ще трябва най-сетне да се изправи срещу собственото си загадъчно и срамно минало. Но ще успее ли да си прости и да надмогне огорчението от неизживения си живот?

С появата си през 1998 г. романът „Ейми и Изабел“ категорично нарежда Елизабет Страут сред най-ярките таланти в днешната литература. Преливаща от емоция и смисъл, едновременно пронизваща и поетична – това е история за първороден страх, уязвимост и вина, за душевна болка и сломеност от живота, но и за топлината на човешката връзка, за обичта и прошката, пречупени през едновременното съзряване на майка и дъщеря.

С изключителна емпатия, разтърсваща проникновеност и фин хумор американската писателка деликатно приканва, каквото и да се случва, да имаме милост към себе си и към другите и обнадеждаващо напомня, че в крайна сметка никой не е напълно сам. Неслучайно през 2001 г. романът се сдобива с филмова адаптация, продуцирана от Опра Уинфри и с Елизабет Шу и Хана Хол в главните роли.

Елизабет Шу и Хана Хол във филмовата адаптация на романа. Снимка "Кръг"

Освен „Ейми и Изабел“ в каталога на „Кръг“ присъства и световният бестселър „Олив Китридж“, както и неговото продължение „Олив Китридж отново“ и друга завладяваща творба на Елизабет Страут – „Момчетата Бърджис“.

Със знака на издателството предстои да излезе и един от най-новите романи на забележителната писателка – „Разкажи ми всичко“, който преплита историите на някои от най-обичаните ѝ герои.

Елизабет Страут (1956) е американска писателка, родена в Портланд, щата Мейн. Завършва английска литература и право. Авторка е на 11 романа, спечелили овациите на литературните критици и читателите и превърнали се в световни бестселъри. През 2009 г. е удостоена с „Пулицър“ за най-популярната си книга „Олив Китридж“, която впоследствие е претворена в минисериал на HBO, отличен с 8 награди „Еми“.

* * *

Из „Ейми и Изабел“ от Елизабет Страут

Снимка "Кръг"

Реката разделяше града на две. Главната улица от източната страна беше приятна и просторна, извиваше се покрай пощата и кметството, докато стигнеше до мястото, където реката бе широка едва четиристотин метра. Там улицата се превръщаше в мост с големи тротоари от двете страни. Ако човек минеше пеша или с кола от западната страна на моста и погледнеше нагоре по реката, можеше да види задната страна на завода и донякъде тъмната му долна част, издигната върху гранитните плочи на опръсканите с речна пяна скали. Когато се слезеше от моста, по крайбрежието се откриваше малък парк и именно тук слънцето можеше да пече твърде неумолимо през зимата, прорязвайки розовеещите златисти нюанси на хоризонта, а голите брястове край реката изглеждаха неприветливи, мрачни и дръзки. Но хората не се застояваха дълго в парка. Той и не представляваше нищо особено, в него нямаше нищо освен счупена люлка и няколко разхвърляни пейки с липсващи дъски. Там ходеха предимно тийнейджъри и се настаняваха сковано в края на пейките, прегърбени на студа, свили голи шепи около цигарите си; понякога по здрач можеше да се засекат неколцина да въртят джойнт, да всмукват и да хвърлят скришни погледи към улица „Заводска“.

Улица „Заводска“ бе продължението на Главната улица, след като се прекосеше моста, и макар наистина да водеше до завода, първо криволичеше край редица магазини, включително един стар супермаркет с осеян със стърготини под, магазин за мебели с избелели дивани по витрините, няколко магазина за дрехи, кафенета, както и аптеката, на чийто прозорец от години имаше прашна изкуствена африканска теменужка, поставена насред една подлога.

Заводът се намираше зад всичко това. Въпреки че реката там бе най-противна – разпенена и жълта, – самият завод, изграден от червени тухли преди век, излъчваше някакво самодоволно изящество, сякаш отдавна се беше приел за център на града. За работниците, чиито семейства бяха дошли от Канада преди едно поколение, заводът действително представляваше център на града; всъщност бе центърът на живота им и домовете им не бяха много далеч, разпилени из кварталите покрай тесните пътища, където малките бакалии рекламираха бира по витрините си с мигащи сини светлини.

Тази част на града бе позната като Коритото, макар никой вече да не помнеше защо, а повечето къщи тук изглеждаха запуснати и бяха големи, на три етажа, като на всеки имаше по един апартамент, и обикновено с килната веранда отпред. Но имаше и еднофамилни къщи, малки и с керемидени покриви, с вечно отворени гаражни врати, разкриващи съчетание от гуми, велосипеди и въдици. Някои от тези домове бяха боядисани в тюркоазено, лилаво или даже розово, а в предния двор можеше да се види статуя на Дева Мария или пък вана, пълна с петунии и кал, която през зимата се превръщаше в пряспа. Зимно време някои хора си слагаха пластмасови еленчета или ангелчета в снега и ги украсяваха с мигащи лампички. Случваше се някое завързано на студа куче по цяла нощ да лае еленчето, но никой не се сещаше да звънне на собственика или на полицията, както със сигурност биха сторили от другата страна на реката, където хората очакваха, а и настояваха да получат спокоен сън.

От въпросната друга страна на реката, известна като Стридения пункт, живееха малкото лекари, зъболекари и адвокати в Шърли Фолс. Държавното училище също беше тук, както и общинският колеж, който бе построен преди петнайсет години в близост до нивите на Ларкиндейл. Тук беше и конгрешанската църква – семпла бяла сграда със семпла бяла камбанария, която доста се различаваше от внушителната католическа църква с нейните витражи високо на хълма в Коритото. Изабел Гудроу съвсем умишлено бе избрала да живее именно от тази протестантска страна в Стридения пункт. Ако по някаква причина я принудеха да обмисли да се премести на последния етаж на някоя от лилавите къщи с Дева Мария, гледаща с празен поглед в предния двор, щеше да откаже. Просто щеше да тръгне нагоре по реката и да се върне в града, който беше напуснала. Ала късметът (а в началото тя понякога си мислеше, че самият Господ) се беше погрижил някогашната конюшня в имота на стария Крейн да се окаже свободна, та тъкмо там, в покрайнините на Стридения пункт, под гористите възвишения и нивите край шосе 22, Изабел заживя с невръстната си дъщеря.

Малката и зле изолирана къща се оказа гореща през лятото и студена през зимата, но иначе отговаряше на нуждите им. Построена в началото на века като конюшня, по-късно тя била превърната в къщурка за прислугата, а после пламнал пожарът, при който голямата къща в имота на Крейн изгоряла до основи. Така и не се установило точно какво го причинило. Навярно дефектни електрически жици. Но се носеха и слухове, че достопочтеният съдия Крейн си имал любовница, която подпалила дома му една нощ. Според друга версия съдията сам причинил пожара, като преди това убил съпругата си, а после се качил на магистралата, настанил на съседната седалка трупа ù с шапка на главата.

Или нещо подобно, както и да е. Случило се много отдавна и хората вече се бяха отегчили от тази история. Във всеки случай праплеменникът (самият той старец по това време) в крайна сметка наследил имота – от тополата пораснали нови фиданки, – както и къщурката. През годините отдавал мястото на кого ли не – професор от Бостън прекарал там цяло лято, за да пише книга, а библиотекарка с къса коса известно време деляла къщата с детска учителка (макар че господин Крейн не ги харесвал особено и бил доволен, когато си тръгнали). Неколцина канадци, придвижващи се надолу по реката, живели за кратко там, докато работели в завода, но господин Крейн предпочитал да не дава мястото на работници от завода, така че понякога то стояло празно.

Беше празно и когато Изабел Гудроу предприе първото си плахо пътуване до Шърли Фолс, за да проучи възможностите да отгледа дъщеря си там, а и да си намери съпруг, което всъщност бе истинското ù желание. Бялата къщурка веднага ù се стори като идеалното „временно местообитание“. Именно тези думи използва пред господин Крейн през онзи ден, когато той стоеше във всекидневната, пъхнал ръце в джобовете си, и кимаше с оплешивяващата си глава, покрита със старчески петна. Предложи ù да пребоядиса стените вместо нея и ù позволи да си избере цвета. Тя се спря на бледо, топло бежово, привлечена от наименованието му в железарския магазин – „Райски порти“. Сама уши завесите, които и до днес висяха на прозорците, засади градината в задния двор, напълни саксиите на первазите с лилави петунии и розови мушката и старият Крейн остана доволен. На няколко пъти ù предлага да ù продаде къщата много изгодно, но Изабел, макар да разполагаше с дребна сума от майка си, неизменно отказваше. Това беше временно местообитание.

Само дето явно не беше – живееха тук от четиринайсет години. Понякога при тази мисъл на Изабел ù прилошаваше, сякаш беше погълнала от застоялата вода в езерото. Животът ù си течеше както си му е редът и въпреки това тя имаше толкова корени, колкото кацнала на ограда птичка. А един ден можеше да се окаже дори и без ограда, защото в някакъв момент господин Крейн щеше да умре. Тя още не бе измислила любезен начин да запита какво би станало в такъв случай с уговорката им за наема. Не можеше да понесе мисълта да купи къщата, не можеше да понесе да спре да си представя, че истинският ù живот ще протече нейде другаде.

Междувременно, тъй като нямаха нито таванско помещение, нито мазе, в дома им бе непоносимо горещо през лятото. А това конкретно лято бе най-лошото досега. Нямаше как да избягат нито от жегата, нито една от друга. Дори двете спални, сврени под стряхата, не осигуряваха почти никакво усамотение, тъй като ги делеше единствено тънка гипсова стена. Изабел, която се страхуваше електроинсталацията да не се подпали, не позволяваше вентилаторите да работят, докато двете спят, така че в смълчаните горещи нощи нищо не помръдваше, а през тънката стена всяка можеше да чуе кога другата се обръща в леглото.

Тази вечер, докато лежеше по тениска и бикини, провесила голия си крак от леглото, Ейми чу майка си да пърди – кратък, приглушен звук, сякаш бе направила опит да прояви любезност. Ейми прокара длан по лицето си и извъртя пренебрежително очи в мрака. Когато се оттегли в леглото си след вечеря, взе един малък дневник от чекмеджето на бюрото си – подарък от майка ù за миналата Коледа, и написа в него: Поредният райски ден приключи. Майка ù щеше да го прочете, разбира се. Четеше го от самото начало. Още щом отвори подаръка си на Коледа, Ейми разбра, че така ще стане. „Реших, че си стигнала възрастта, в която нещо такова може да ти хареса“, каза майка ù и при лекото мигновено отбягване на погледите истината лъсна. „Много ми харесва – отвърна Ейми. – Страшно ти благодаря.“

Затова и неизменно внимаваше. Пишеше неща като: Днес обядвах със Стейси, беше забавно, което означаваше, че са изпушили по две цигари в горичката зад училището. Но това лято бе решила всяка вечер да пише все едно и също, стискайки молива отмъстително: Поредният райски ден приключи. Едно и също изречение, вече за тринайсети път, внимателно изписано под датата. После остави дневника на пода до леглото и се излегна; но като чу и последният шкаф долу да се затръшва, като знаеше, че майка ù ще се премести във всекидневната и ще запрелиства „Рийдърс Дайджест“, докато поклаща крак, като осъзнаваше как черната нишка помежду им още е (и винаги ще бъде) там, как се е изопнала от леглото ù право до майка ù долу, Ейми внезапно се изправи и се провикна към стълбите:

– Мамо, Стейси е бременна. Казвам ти просто да знаеш.

Ето нà. Направи го.

А сега вече се беше стъмнило, майка ù беше пръднала и никоя от тях нямаше къде другаде да се дене. Освен в съня, а в тази жега скоро нямаше да заспят. Ейми се взря в тавана. Светлината от лампата на верандата, която оставяха включена нощем, нахлуваше през прозореца и Ейми различаваше неясното петно на тавана, колкото чиния за хранене. То се бе образувало от топенето на обилния сняг по покрива миналата зима. (Макар че какво бедствие представляваше само. „О, проклятие!“, възкликна Изабел, застанала на вратата ù онази вечер. „О, проклятие, проклятие, проклятие“, повтаряше тя, сякаш самата гледка щеше да я довърши.)

Но у Ейми петното пораждаше спомени, беше ù като болезнен приятел, защото се бе появило миналата зима през януари, точно вечерта преди да се запознае с господин Робъртсън.