"Ако в конкурса бяха участвали 10 българи и той (Георги Господинов, б.р.) бе станал пръв между тях, може би мнението ни щеше да бъде по-нюансирано. Но по различни причини, включително, че за „Букър“ рядко се чува у нас, Г. Г. се състезава само с неизвестни чуждоземци".

Това се казва в остра позиция на "Клуб 100 читатели, община Триадица", клеймящ остро автора "Г.Г. " и неговата награда "Букър" ("Триадица" е район топ ъф дъ топ на центъра на София, нали знаете).

Още по-забавно е, че писмото им е публикувано във вестник "Словото днес", издание на Съюза на българските писатели - наследник на "Литературен фронт".

За съжаление - няма и дума кои са тези видни и критични читатели, какви са творческите им успехи. Клуб Z не можа да открие сайт или поне фейсбук страница на "клуба".

В сайта за култура "Площад Славейков" Михаил Вешим пише днес по повода:

"Мислехме, че тия времена отдавна са отминали – но не, не са. Вестникът името си смени, но нрава – никога.

Машината на времето може да изглежда и като вестник. Отваряш „Словото днес“, издание на Съюза на българските писатели, и се връщаш поне трийсет и пет години назад – във времената на вестник „Литературен фронт“, чийто продължител е днешният „Словото“.

Тогава ЛФ, орган на същия СБП, законодателстваше в литературата – той определяше „правата“ линия и заклеймяваше всичко извън нея – книга, пиеса или филм. В редакционни статии, често неподписани или с автори, скрити под псевдоним, идеологически цербери като Богомил Райнов и компания громяха, раздаваха оценки и присъди.

След такива статии биваха спирани книги – романа „Лице“ от Блага Димитрова, пиеси – „Човекоядката“ от Иван Радоев или филми – „Кратко слънце“ на режисьора Людмил Кирков."

Под заглавие „И много имена и лесна слава…“ стоте читатели ни потапят още по-дълбоко - и международно! - в океана на литературните си преценки, възмутени от международната награда „Букър“ на писателя Георги Господинов. Но и от други бездарници:

"Затова с привилегиите (на Господинов) – дотук.

А „Букър“? Подобно на другите европейски награди и тя се обезценява, досущ приза на Алфред Нобел. Още преди половин век самите британци се засрамиха, когато бездарникът Уилям Голдинг размаха отличието над главата си.

Неотдавна Боб Дилън смаян признаваше, че не заслужава Нобел заради десетина естрадни текста, които и сам е забравил.

Съвсем наскоро една дама от бивша съветска република също бе поласкана в Стокхолм. Неколцина от нашия Клуб се запознаха с нейна книга и са единодушни, че ако за подобно четиво се става лауреат, то поне десетина родни писателки трябва да са нобелистки.“

Вешим - един от бащите на вестник "Стършел" (и син на Георги Мишев), завършва:

"Я колко достойни автори, членове на СБП, могат да напишат и по-добри книги от „Повелителят на мухите“, по-добра поезия от Дилън и по-разтърсваща проза от „Цинковите момчета“ и „Чернобилска молитва“! Ама на – Нобеловият комитет нас не иска да ни забележи!...

От „читателското“ мнение лъха едновременно интелектуален провинциализъм, завист и злоба – вековната злоба на бездарника. Един дългогодишен председател на СБП, поетът Любомир Левчев, имаше стих, че „бездарието е фашизъм“. По-точно е да се каже: „бездарието е комунизъм“.

Или посткомунизъм – времеубежището, в което си живеят авторите на „Словото“. Да биха могли, щяха да забранят „Времеубежище“ на Георги Господинов, да го изземат от книжарниците, да го претопят. Защото се виждат в романа. И да отнемат Букъра от автора, че да го присъдят на себе си.

Ама вече де тая власт! Остана само мухълът…"