Да напуснеш преди 80 години Варшавското гето, за да се спасиш от нацистите, а днес да избягаш от Израел, за да се спасиш от тероризма.

Такава е съдбата на Ирене Шашар – дългогодишен преподавател в университета на Йерусалим. Полската еврейка разказа днес за преживяванията си пред Европейския парламент в Брюксел. Това стана на специална пленарна сесия, посветена на 27 януари – Международния ден в памет на жертвите на Холокоста.

Преди година Шашар, чието рождено име е Рут Левкович, издаде автобиографичната си книга „Аз победих Хитлер“.

„Тук съм, за да ви кажа, че Хитлер не спечели“, започна Ирене Шашар обръщението си към евродепутатите.

Тя била едва 5-годишна, когато през 1942 г. заедно с майка си и баща си била вкарана във Варшавското гето. Семейството умирало от глад. Малката Рут наивно се надявала, че това ще бъде само временно, че с магия някой ще каже „абракадабра“ и тя отново ще се озова в удобния си и безопасен дом, заобиколена от любовта на близките си.

„Когато бяхме принудително преселени в гетото, единственото, което имаше значение, бе да оцелеем“, каза развълнувана Ирене Шашар.

В студа тя ходела боса и гладна, страхувала се да гледа непознати в очите. Заедно с майка си Рут търсела храна в кофите за боклук по улиците на гетото.

„Веднъж забелязах един мръсен картоф, паднал от някакъв камион. Вдигнах го и го дадох на майка ми. Тя го почисти с полите си и го разчупи на две, даде ми едната половина. Изядох я с наслада. Все още си спомням вкуса на онзи картоф. Беше много вкусен.

Очаквах, че майка ми ще изяде втората половина, защото беше също толкова гладна. Но тя изчака да се насладя на първата половина и ми даде и втората. Разказвам ви го като доказателство, че майчината любов е безусловна“, обърна се оцелялата еврейка към залата.

При едно такова излизане бил убит бащата на Ирене Шашар. Майката и дъщерята се натъкнали на трупа му в кухнята на жилището им в гетото. Двете жени се хвърлили върху тялото и това била последната прегръдка на цялото семейство заедно.

Малко след тази трагедията малката Рут и майка й избягали от Варшавското гето през канализационните тръби. През цялото време детето стискало любимата си кукла Лалечка, с която имало навик да си говори и да споделя тайните си.

Плъхове пълзели по лицето и главата на Рут. И до днес тя си спомня непоносимата смрад и заливащите я отходни води под земята. Но най-важното било, че двете жени се измъкнали и излезли на повърхността в „арийската“ част на Варшава. И до днес Ирене Шашар недоумява как майка й успяла да пресметне колко точно трябва да се върви под земята, за да се излезе от гетото.

Майката лесно минавала за арийка, понеже била русокоса и синеока. Стари приятели я приютили и й дали работа в домовете си.

Самата Рут Левкович обаче трябвало да се крие в килерите. Дали й гърне, в което да се облекчава. Майка й идвала от време на време, носила храна и я целувала.

„Прекарах безкрайно много часове в тъмните килери и си говорех с Лалечка. Успокоявахме се взаимно. Тя беше верният ми спътник във всички скривалища. Непрестанно я питах какво лошо съм направила, защо ме наказват. Чувствах се виновна за нещо, но не знаех за какво.

Мама ми казваше, че ако съм послушна, ако не я викам, ако не се оплаквам, ако не гъкна, всичко бързо ще приключи и пак ще можем заедно да отидем да си играем в парка. Просто си го представете. Мама ми казваше, че краят на войната зависи от това аз да съм послушна. Наистина ли аз бях отговорна за края на войната? След няколко години на криене и бягане все на нови места, за да сме винаги крачка пред Гестапо, войната наистина най-накрая свърши. Значи наистина съм била много, много послушна“, каза Ирене Шашар.

След войната тя и майка й заминали за Париж. Майката си намерила работа, но дала дъщерята в сиропиталище. Там полската еврейка се оказала единствената, на която единият родител е останал жив. Така майка й се превърнала в майка за всички деца в приюта.

Там, едва на 9-годишна възраст, Рут Левкович се научила да чете и пише.

През 1948 г., когато била 11-годишна, тя загубила майка си. Жената починала от инсулт. Приживе обаче тя подготвила план детето й да замине при роднини в Южна Америка.

Така оцелялото от Холокоста момиче се озовало в Перу. Роднините й я осиновили и тя израсла с децата им.

„Те ми помогнаха да стана човекът, който съм днес. А аз им се облагодарих, като станах най-добрата ученичка. Спечелих стипендия и отидох да уча в САЩ. Но в Перу от уплашено и криещо се дете се превърнах в млада девойка с надежди и мечти“, изтъкна Ирене Шашар.

През 1962 г. тя се преселва в Израел и счита Обетованата земя за своя родина. Дълги години е преподавала приложгна лингвистика в университета в Йерусалим и счита за чест, че е допринесла за образованието на поколения студенти.

Победата над Хитлер - син, дъщеря и 7 внуци

Давид и Илана - децата на Ирене Шашар, също бяха в пленарната зала. Снимка ЕП

„Благословена бях да имам деца и внуци. Направих точно това, което Хитлер се опитваше да предотврати с толкова усилия. Той не победи. Моята победа са синът ми Давид и дъщеря ми Илана“, каза Шашар.

Тя помоли двете си деца, присъстващи в пленарната зала да станат под аплодисментите на депутатите.

И двамата днес помагат на пострадали след терористичната атака на „Хамас“ срещу Израел на 7 октомври 2023 г.

Дъщерята Илана – по професия социален работник, отишла на фронтовата линия след терористичната атака на „Хамас“ срещу Израел на 7 октомври 2023 г. Тя помага на семейства на освободени заложници, както и на онези, които все още чакат близките им да се върнат.

Синът Давид е лекар. Преди години е бил тежко ранен в сражение, докато е служил в Израелските сили за отбрана. Но след това основал нова биотехнологична компания, разработваща иновативно устройство за намаляване на смъртността при новородени деца чрез забавяне или предотвратяване на преждевревременни раждания. Неговата съпруга е медсестра и помага на ранени в битки с палестинските терористи.

„Имам общо 7 внуци. Сърцето ми се къса да ги гледам как растат във война. Надявах се, вярвах, че аз съм платила цената. И сега внуците ми трябва да се борят, за да защитят правото си на живот в една еврейска държава. За съжаление, трябва да кажа, че напуснах страната си след тази вълна от убийства, изнасилвания и терор“, заяви Ирене Шашар.

ЕП да помогне за освобождаването на заложниците на "Хамас"

Тя настоя за солидарност и подкрепа от страна на Европейския парламент за освобождаването на 136 заложници, които продължават да бъдат в ръцете на похитителите от „Хамас“.

„След 7 октомври възраждането на антисемитизма означава, че омразата от миналото отново живее сред нас. Евреите пак не се чувстват в безопасност в Европа. След Холокоста това трябва да е напълно неприемливо. Наистина трябва да означава „никога повече“, категорична бе оцелялата еврейка.

Мечтата й е всички нейни потомци да живеят в един мирен Близък изток, където няма омраза, особено към евреите. А антисемитизмът най-накрая оства н миналото.

„Аз победих Хитлер“, завърши Ирене Шашар.

Ирене Шашар показва радостта си, че е жива и до днес. Снимка ЕП

Какво казаха евродепутати пред Клуб Z

„За поредна година никой в този ден не споменава за спасяването на българските евреи“, заяви Александър Йорданов от ГЕРБ-СДС и Европейската народна партия (ЕНП).

Според него ако и други държави освен нашата са направили същото, може би е нямало да има Холокст. Или най-малкото нямало избитите по време на Втората световна война евреи да бъдат 6 милиона.

„Има нарастване на открития и насилнически антисемитизъм, както и на антиизраелски настроения, които граничат с антисемитизма“, смята германският евродепутат Сергей Лагодински от либералната група „Обнови Европа“ (ОЕ).

Самият той е руски евреин и се е преселил с родителите си в Германия през 1993 г.

Специално в родната му Русия е станало нормално в медиите да се говори за произхода на хората. Говори се и за еврейския произход на този или онзи.

„Мисля, че това е тенденция, каквато, за съжаление, се наблюдава в много държави, които се империалистически или фашистки. Те се вглеждат в малцинствата, а населението е доволно да гледа на тях като на изкупителни жертви“, допълни Лагодински.

Клуб Z го попита дали не смята, че е трябвало да бъде споменато спасяването на българските евреи. Той се съгласи, че този факт е малко известен на изследователите. Но каза, че Холокостът има толкова много лица, че не е възможно при една такава проява да бъде покрито всичко. Важна обаче е ролята на учебниците по история.