Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

Април 2024

И любимата ни рубрика:

„Не“ на сълзите – хайде да се посмеем“.

Не съм изчезнала – емигрирах на село. На петнайсетина километра от града. Оказа се, че качването пеша на седемнайстия етаж (три пъти на ден) е много по-страшно от руските ракети. Престанах да спя от болки в краката.

Интернетът в това село е като облак – свободно плува в небето, независимо от кулите, жиците и всякакви други трансформатори.

И докато този облак случайно увисна над нашия покрив, ще ви разкажа за чудесните ни селски делници.

Аз изцяло съм дете на асфалта, дотолкова, че жива крава за пръв път видях на трийсетгодишната възраст. Не съм в състояние да отлича момина сълза от киселец, а колорадски бръмбар от калинка.

А тук изведнъж – хоп! –  здравей, живот!

Първи тържествено ни посрещнаха кърлежите – с хляб-сол, песни и танци, всичко както подобава. В селото живеят само три-четири семейства и животинките са зажаднели за хора. Отначало те като с килим покриха Хектор, но бързо схванаха, че кучето е обработено с препарат. И се втурнаха към мен с такава обич, за която аз не бях подготвена.

В отговор на молбата ми в селското магазинче „спешно да ми дадат нещо за кърлежи“, лелката с виолетова коса повдигна рамене и равнодушно каза: „Като се затопли, те сами ще се махнат“.

– Но сега е април! – изпищях аз, – докато се затопли, те жива ще ме изядат.

Продавачката се смили и ми предложи тинктура от евкалипт – „казват, че помага“. И добави, че „енцефалитните кърлежи тук не виреят“.

Направо Господ Бог, а не продавачка.

С една дума, сега навсякъде се разхождам с половин литрово бурканче с капачка. Проверено средство – „откъсни от себе си гадинката и я хвърли в бурканче“ До лятото ще го напълня.

В селския живот се интегрирах към вечерта на първия ден: изпохапани крака, тен на тракторист и последния писък на модата – чорапи с чехли.

Папагалката Кира проговори като всички видове местни птици. Пее като дрозд, кукувица и чучулига. Грачи като жаба, цвърчи като цикада. От човешката реч в репертоара на папагала остана само известната песничка на футболните фенове. Свраките с интерес се събират да я слушат.

Привечер идват комарите. Тук те са големи като свраки, можеш да ги сбъркаш. Аз честно веднага им казах: „Всичко вече е изядено преди вас, разбирайте се с кърлежите“.

Освен това се полях с „антикомарин“ така, както дори моята съседка Лена не се полива с Chanel. Ние всички от входа икономисваме парфюми просто като се возим с асансьора след Лена.

Та така, полях се, напръсках се, намазах се, във всички контакти пъхнах джаджи, а на улицата запалих вонящи тлеещи неща, които отблъскват насекомите. Но знаете ли, почти съм сигурна, че чух леко подхилване. Смееха се майските бръмбари – подиграваха ми се. А бомбусът дори се хвана за корема от смях, така се хильотеше.

Към следващата сутрин хранилищата на моята памет възвърнаха забравени навици от пионерското ми детство. Спомних си, че с живовляк можеш да спреш кървене, а с жълтурче да излекуваш ухапаното място. И още си спомних, че можеш да дадеш на кучето да ти близне раничката, защото „слюнката му е лековита“ (господи, помните ли това – навирахме в носа на всяко бездомно куче нашите драскотини и ожулвания), но Хектор каза: „Фу, колко е нехигиенично“ и отказа да прави архаични експерименти.

Затова пък той с удоволствие води светски беседи с кучета отвъд оградата. През две къщи от нас живее дакел, моят доберман веднъж гръмко го поздрави – и край, той повече не се разхожда край нашата портичка. Живурка си някъде в дъното на своя двор, без да напуска периметъра на лятната кухня.

Хектор не искаше да каже нищо лошо, просто гласът му е такъв, че всяко едно негово изречение дакелът чува като „сега ща те изплюскам, твар такава!“.

А аз имам лалета и люляк. И касетъчен магнетофон с Bon Jovi и Guns N’ Roses. И кренвирши, опечени на шиш в огъня, и заек зад къщата.

За съжаление, не избягах от взривове. Те и тук прекрасно се чуват. И дроновете се виждат. Ето и сега някъде наблизо нещо гърми.

Но все пак засега ще остана на село. В неравната битка между кърлежи и пеша до седемнайстия етаж победиха кърлежите.

P.S. Интернетският облак се разсея и това не ми позволи да кача забавните видеа с виладжиите Кира и Хектор. Ще се опитам да ги добавя към коментарите.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко