Старославянски, църковнославянски или старобългарски? Как се нарича езикът, за който Кирил и Методий съставят азбука и на който правят първите писмени преводи на християнски текстове?

Русия и русофилите упорито наричат езика, на който пишат Кирил и Методий, старославянски, като това е опит да заличат българските му корени и да изкривят историческата истина, че българският е в основата на книжовността и духовността на руската култура, а не обратното.

Но все пак има ли разлика между тези три термина?

Староцърковнославянски или старославянски, или старобългарски (собствено име словѣньскъ ѩзыкъ, транслитерация словѣньскъ языкъ "славянски език") е наименованието на най-стария писмен славянски език, който се е развивал или записвал от 860 г. нататък и от който към края на XI в. възникват различни разновидности на църковнославянския език.

Терминът "староцърковнославянски" се основава на почти изключителната му употреба като църковен език. В миналото езикът е бил наричан и старобългарски (български старобългарски starobălgarski), тъй като повечето от запазените староцърковнославянски паметници имат български характеристики. В България терминът "старобългарски" все още се използва по отношение на средновековната Българска империя, чийто държавен език е бил той и която е изиграла значителна роля в християнизацията на източните и южните славяни, като е разпространила старобългарския език, писменост и култура сред останалите славянски народи. В повечето славянски страни обаче се предпочита налаганият от Русия по-късно термин старославянски (руски старославянски език staroslawjanski jasyk, чешки staroslověnština и т.н.).

Признаван от всички обаче факт е, че Кирил и Методий са солунчани и говорят местното южнославянско наречие, правят азбука  и преводи на него. То е близко до говорените и днес в Родопите диалекти. Диалектната основа е солунският славянобългарски диалект - това е първото, което трябва да се знае. Този солунски диалект - установено е от езиковедите - стои в пряка генетична връзка със съвременните български говори. В него фонетични, морфологични и някои синтактични особености, които съвсем определено го свързват със съвременни говори на територията на България, по-конкретно с т.нар. "руски говори" в Източните Родопи. Важни фонетични особености, които разкриват българската диалектна основа на Кирило-Методиевия език, е ШТ, ЖД на мястото на праславянските съчетания т, щ. Това е характерна особеност на българския език, която не се среща при другите славянски езици и която свързва езика на светите братя Кирил и Методий със съвременните български говори, т.е. говори за българската диалектна основа на този език. В науката съществува вече утвърдено становище, което се заражда през ХIХ век, когато се заражда славистиката, че народностната основа на Кирило-Методиевия език е българска и неслучайно за това много от славистите наричат езика на светите братя Кирил и Методий "старобългарски".

По молба на моравския княз Растислав към Византия и Източната църква да изпрати духовници, които да разпространяват християнската вяра, братята Константин (по-късно наречен Кирил) и Методий са натоварени от патриарх Фотий I с мисионерска дейност и през 863 г. заминават за Моравската империя. Константин вече е превел части от Евангелията, а по време на мисията - Псалтира и други християнски книги на славянския език на Солун, който е познавал, и ги е записал с помощта на създадената от него глаголица.

Историята им е известна – те биват прогонени, а учениците им преследвани. България им дава убежище и възможност да развият създаденото от Кирил и Методий.

С прогонването на мисионерите и техните ученици през 886 г. писмеността се разпространява и в Българската империя на юг. Глаголицата, която продължава да се използва в Моравската империя въпреки изгонването, се разпространява в голяма част от Балканите, където се развиват два варианта на писменост: ъгловият западен в района на днешна Хърватия и кръгъл източен вариант на глаголицата в днешната българо-македоно-сръбска област, който обаче е заменен от кирилицата преди края на IX век. В алпийско-славянския югозапад, т.е. в района на днешна Словения и на север от нея, понякога се използва и латиница. Макар че староцърковнославянският първоначално е само език на славянската литургия, от 893 г. той става държавен език на Българската империя.

Християнизацията, предизвикана от Моравската мисия и прогонването на апостолите на юг, означава най-голямата културна промяна в Южна и Източна Европа до времето на Реформацията. Под управлението на различни владетели възникват по-малки центрове, в които староцърковнославянският език също се превръща в литературен език на високо ниво и достига своя разцвет през X в. в Преславската и Охридската школав тогавашните столици на Българската империя. Оттам езикът започва да оказва влияние върху източните славяни през следващия период.

Въпреки солунския си славянобългарски диалект, двамата проповедници могат да бъдат лесно разбрани от своите славянски братя на север, които говорят моравско-словашко-панонски диалекти, тъй като по онова време регионалните диалекти все още са много сходни. Днешните сравнително големи различия датират от около XI век, когато се появяват различни варианти на староцърковнославянския език, които днес се обобщават под общия термин църковнославянски. Те включват българския църковнославянски (известен също като среднобългарски), както и руския, сръбския, хърватския и чешкия църковнославянски.

През 1652 г. църковнославянският език, установен от патриарх Никон, става литургичен език на славянската православна църква. Оттогава той се нарича още новоцърковнославянски или синодален църковнославянски и до днес е запазил статут, сравним с този на латинския в Римокатолическата църква.

Въпреки че влиянието на църковнославянския върху по-младите славянски езици е огромно, трябва да се приеме, че най-старият писмен славянски език е южнославянският диалект на първите мисионери, а не общ прародител на славянското езиково семейство, като прото- или праславянски. Въпреки това, поради възрастта си, староцърковнославянският все още е доста сходен с праславянския, поради което е от голямо значение за историческото и сравнителното изучаване на славянските езици.

Историята на изследванията на староцърковнославянския език води началото си от основаването на славянската филология в началото на XIX век. Трудът на Йозеф Добровски Institutiones linguae slavicae dialecti veteris (Институции на стария диалект на славянския език), публикуван през 1822 г., се смята за пионерски труд в тази област.

Въпросът за произхода и родината на староцърковнославянския език винаги е занимавал интензивно славянската филология. Добровски търси родината на езика на юг; през 1823 г. в труда си "Кирил и Методий, апостолите на славяните - историко-критически опит" той пише: "чрез усърдно сравняване на по-новите издания с най-старите ръкописи все повече се убеждавам, че езикът на Кирил е старият, все още несмесен диалект, говорен в българските територии". Йерней Копитар пък е убеден, че произходът на староцърковнославянския трябва да се търси в Панония, че това е езикът, "който е процъфтявал сред панонските славяни преди около хиляда години" ("quae ante mille fere annos viguit inter Slavos Pannoniae").

Тъй като почти всички оцелели староцърковнославянски текстове по това време произхождат от България, Павел Йозеф Шафарик въвежда термина "старобългарски" в своя труд "Serbische Lesekörner" (1833 г.) и в труда си "Slovanské starožitnosti" (Славянски древности), публикуван през 1837 г. В Германия именно Август Шлайхер, а след него Йоханес Шмидт и Август Лескин популяризират термините старобългарски и църковнославянски. Трябва само да се има предвид, че езикът никога не е получавал това име в най-старите и съвременни източници; името се появява за пръв път в гръцки източник от X в. (Vita S. Clementis). От друга страна, за IX в. терминът "старобългарски" би се отнасял с по-голямо основание за прабългарите и техния език, които по това време все още не са били напълно славянизирани.

Съвременните изследвания на староцърковнославянския език разделят староцърковнославянския период на ранен църковнославянски език от мисионерския период, период на класически староцърковнославянски език (Х-ХІ в.) и късен староцърковнославянски език от началото на следващото столетие. Най-ранните ръкописи на староцърковнославянски език, които са оцелели и са известни днес, са от класическия период на Х и ХІ век. Сравнително малкият канон на оцелелите езикови паметници от този период включва само около 30 ръкописа и не съвсем 100 надписа, най-известните от които включват надгробната плоча, издигната от българския цар Симеон около 893 г., четири по-големи евангелски ръкописа, два евангелски фрагмента, един псалтир, литургични текстове и сборници с библейски откъси. По-късните копия често показват характеристики на по-късния църковнославянски език или на развиващите се в региона езици.

По-нататъшните открития и находки на староцърковнославянски документи, например откъс от евангелски ръкопис във Ватиканската библиотека през 1982 г., разшириха общия лексикален корпус, който въпреки малкия брой текстове все пак достигна известни размери и към който освен първоначалната богословска лексика беше добавена лексика от други области като ранната историография, философията, медицината и ботаниката. Школата в Преслав е известна и със своите поетични произведения.

В допълнение към частичния превод на Библията и литургичните текстове, както и на литературните текстове (включително биографията на Константин и предговора към приписваното му Евангелие), направени от Константин и други мисионери, по-късно са преведени и произведенията на църковните отци (например Василий Велики и други) и философите. Тук преводачите са от допълнително значение, тъй като представянето на сложни и абстрактни философски въпроси на един предимно говорим език означава, че може да се използва само ограничен речник. Процесът на разширяване на езика, започнат от първите преводачи и така плодотворен за староцърковнославянския и по-късно за църковнославянския език, продължава и след края на Средновековието чрез създаване на думи, заимствания, заемки и преводи, главно от гръцки и латински, но също и от иврит и старовисоконемски.

Русия използва обаче изцяло старобългарския език чак до 18-и век.