Това е любимата ми карикатура от “Ню Йорк таймс”. Тя показва защо Доналд Тръмп стана и може пак да стане президент на САЩ и защо демократите искат да сменят Джо Байдън като свой президентски кандидат.

Тази карикатура онагледява дебата между двамата миналия четвъртък, който можем да обобщим с констатацията на Джонатан Суифт от 1710 година: “Лъжата лети, а истината куца след нея”.

Тя показва защо и как партията на Еманюел Макрон загуби европейските избори и защо на либералния френски президент може да се наложи да съжителства с крайнодясно правителство.

Тя обяснява защо и показва как т. нар. “градска десница” у нас загуби половината от гласовете си на последните парламентарни избори. И прогнозира, че ще загуби още, ако продължава по същия начин.

Тя обяснява защо 70 на сто от българите не гласуваха на 9 юни и позволиха на немислима доскоро политическа екзотика да се настани в парламента им.

Ако либералните демократи по света и у нас отстъпват, то не е защото им липсва убедителен разказ, а защото са стигнали до положението на човека с диаграмата и показалката от карикатурата. Хората вече не искат дори да ги слушат. Камо ли да ги чуят. Камо ли да ги разберат. Камо ли да им повярват. Камо ли да ги последват.

Разказът на триумфиращите популисти е фалшив, но причините да го има и да убеждава са истински. Те са тревогата, страхът и гневът на губещите от развитието. Лъжата лети върху крилете на емоцията.

Следователно, за да започне пак да слуша човека с показалката, публиката, стълпена пред кресливия оратор от карикатурата, трябва първо да се успокои и да се върне към разума си. В България това няма да стане с нова предизборна кампания след два месеца.

На второ място, трябва да се разделим с наивната представа, че проверката на факти убива лъжата. Животът показва обратното. Те опровергават ли опровергават, а тя пак лети ли, лети. Защо ли? Защото тези, които ѝ вярват, нямат рационални мотиви. Те не вярват защото е разумно, а защото им харесва. Защото мразят всичко друго. Или защото се страхуват да се признаят за излъгани.

Тук внимание заслужава процесът. За да опровергаеш фалшива новина, първо трябва да я повториш. Така че да стигне и до тези, които още не са я чули. При демокрацията публиката има избор и той е свободен. Опровергаването означава, че тя избира между тебе и лъжеца и нищо не гарантира, че ще предпочете теб. Особено, ако не е рационално мотивирана.

С това не искам да кажа, че толкова модерното проверяване на факти (fact-checking) e излишно. Точно обратното. То обаче е недостатъчно, защото е “куцане” след лъжите, след все повече и все по-нови лъжи - точно в смисъла на Джонатан Суифт и на карикатурата, с която започнах. Казано купешки, защото е реактивен, а не проактивен подход.

При това опровергаването на лъжите съвсем не спира тяхното повтаряне и не намалява въздействието им сред обширни сегменти на публиката, ярко свидетелство за което е комуникацията на Тръмп и на по-дребните му подобия в Европа.

Това налага въпроса: Не е ли по-ефективно вместо да “отстрелваш” лъжа по лъжа, да се прицелиш в достоверността на източника им? Посееш ли недоверие към него, то се разпространява върху всичко, което той казва.

Еврото ще ни отнеме суверенитета, еврото ще вдигне цените, еврото ще вдигне лихвите по ипотеките, ще ни принуди да плащаме дълговете на гърци, италианци, испанци и пр. Всичко това са лъжи.

Можете да ги опровергаете една по една с диаграма и показалка в ръка. Но за целта ще ви се наложи да ползвате понятия, които гасят телевизора на широката публика или му сменят канала - като например кредитен рейтинг, цени и доходност на облигации, рискова премия или мютюализиран дълг.

Да си спомним, че става дума за публика, която едва сте накарали да ви слуша. Тези учени думи, освен че я отегчават, я отчуждават, карат я да се чувства тъпа и неука, т.е. мотивират я да ви мрази.

Няма ли ефектът да бъде по-голям, ако просто попитате защо този, който я плаши с еврото, спестява в евро, купува си имоти в евро, сключва договори в евро и праща децата си да учат в страни от еврозоната?

Ако само с проверка на факти се опитваме да надвием лъжата, значи да играем срещу нечестен съперник по правила, които не можем да му наложим. Това може да изглежда красиво, но е наивно.

Битката с лъжата не започва от нейното съдържание, а от информационния дневен ред на обществото. Т.е. не от това, което се казва или пише, а от това за какво се говори и пише. По-добрата стратегия от тичането подир лъжеца с показалка и диаграма в ръка, е налагането на собствено информационно меню, изтласкването на дезинформатора от вниманието на обществото, стесняването на оперативното му пространство и изолирането му. За това битите в последните избори по света и у нас не направиха почти нищо. Те не наложиха свой информационен дневен ред. Оставиха това на антисистемните партии.

В добрите стари времена, когато под медии разбирахме само печата, агенциите, радиото и телевизията, информационното меню определяше “пазачът на входа”, т.е. редакторът в тях, който е въплъщение на определено политическо статукво.

Това вече не е така, защото интернет технологията и световната мрежа разшириха публичното пространство извън традиционните медии и създадоха нови публични пространства или нови медии каквито са търсачките, платформите и социалните мрежи. Там “пазач на входа” е алгоритъмът - видимостта, важността е функция на търсенето. Публиката е първо потребител, след това - гражданин.

Дали признаваме социалните мрежи за медии в класическия смисъл на думата, защото отговорността за съдържанието в тях е размита, е повече теоретичен отколкото практически въпрос. Те са обективна реалност, втора реалност, комуникационна “вода”, в която и класическите медии плуват. В края на краищата medium (мн. ч. media) означава среда, макар някои да предпочитат да го разбират като средство. Следователно, ако искаш да налагаш информационен дневен ред, не можеш да ги заобиколиш или да ги игнорираш. Забележително е, че често критиците на социалните медии са и активни участници в тях.

За накрая оставих най-скандалното - смятам, че ако искаме да се преборим с лъжата, трябва да реабилитираме понятието пропаганда. Или поне да го освободим от отрицателните конотации в масовото всекидневно съзнание.

Съвсем неоснователно пропагандата се смята за несъвместима с демокрацията. Основоположникът на теорията на пропагандата, американецът от австрийски произход Едуард Бернайс пише точно обратното - че тя е не просто съвместима, но необходима в демократичното общество.

“Съзнателната и интелигентна манипулация на организираните навици и мнения на масите е важен елемент на демократичното общество”, пише той. ”На теория всеки гражданин си съставя мнение по публични въпроси и проблеми на личното поведение. На практика, ако всички хора трябваше да изучават сами неразбираемите икономически, политически и етични данни, свързани с всеки въпрос, те щяха да намерят за невъзможно да стигнат до заключение за нищо. Ние доброволно сме се съгласили да позволим на невидимо правителство да пресява данните и да подчертава най-важните въпроси, така че полето на избора ни да бъде стеснено до практически пропорции…”

По-нататък авторът обяснява, че пропагандата не е зло по природа, а може да стане такова в зависимост от целите, за които се използва.

“С инструментите, чрез които общественото мнение се организира и фокусира може да се злоупотребява. Но такава организация и фокусиране са необходими за подредения живот”.

И действително, представяме ли си демокрацията без предизборни кампании, които са точно пропаганда? Представяме ли си свободния пазар без реклама, която е специфичен вид пропаганда? Имаме ли нещо против пропагандата на ваксините и мерките за сигурност по време на пандемията? Защо Европейската комисия има зам.-председател, отговарящ специално за налагането (т.е. именно за пропагандата) на “нашия европейски начин на живот”?

Ако си представяме, че на гигантската пропагандна машина на Владимир Путин можем да противопоставим само обективна информация, значи вярваме, че можем да победим само с пушки и шашки противник, въоръжен с артилерия, ракети и атомни бомби.

Резултатите от поредицата избори в България и в Европа и прогнозите за изхода от президентските избори в САЩ са сигнал да се събудим от либералния сън. “Краят на историята” се отлага неопределено. Владимир Путин няма да затвори фабриката си за лъжи. Ние трябва да затворим нашата фабрика за илюзии, както казваше президентът Петър Стоянов.