„Децата, които Хитлер отвлече“ (ОТКЪС)

Историята помни всякакви нацистки ужаси, но за една трагедия, касаеща милиони семейства в Европа, не е говорено достатъчно и до днес. Програмата Lebensborn (или „Извор на живот”), създадена от дясната ръка на Хитлер – Хайнрих Химлер, на 12 декември 1935 г., е отговорна за отвличането на над половин милион деца от окупираните страни. Похитените са определени като достойни представители на арийската раса, откъснати са от домовете си и са предадени за осиновяване на германски семейства.

Книгата „Децата, които Хитлер отвлече“ разказва за тази шокираща конспирация през очите на една от жертвите – Ингрид фон Ойлхафен. Съвместно с разследващия журналист Тим Тейт тя пише своите мемоари и тръгва по пътя на истината, за да открие, че нацисткият режим педантично е унищожил истинската й самоличност. Българското издание на скандалната история вече е по книжарниците с логото на изд. „Кръг“ – в превод на Гриша Атанасов и с корица от Живко Петров.

В детските си години, а и през целия си живот, Ингрид фон Ойлхафен се чувства отчуждена от майка си и баща си, без да подозира, че те са нейни приемни родители. Едва след края на Студената война и обединението на Германия фактите започват да излизат на светло, а пъзелът на собствената й съдба се нарежда мъчително и постепенно. Тя научава, че е от онези бебета, наподобявали арийци, които са отнети от близките им и са дадени на германски двойки, за да бъдат отгледани в нацистки идеали. Пътуването към истината за произхода на Ингрид е болезнено, а държавната тайна около събитията допълнително го усложнява.

В „Децата, които Хитлер отвлече“ авторката разкрива собствената си идентичност, но и подробно описва зловещия план Lebensborn. Еманация на нацистката мания по расова чистота, той действа най-вече в Югославия и Полша, но също в Русия, Украйна, Чехословакия, Румъния, Естония, Латвия и Норвегия. Така през лятото на 1942 г. в окупираната от нацистите Югославия родителите на Ингрид, подобно на много други, са задължени да подложат детето си на медицински прегледи, за да бъде оценена расовата му чистота. Ерика Матко – русокосо и синеоко бебе на 9 месеца – според нацистките лекари отговаря на всички изисквания за „дете на Хитлер“. Откъсната от биологичното си семейство, тя е отведена в Германия и е настанена при двойка, лоялна към нацизма. Ерика е преименувана на Ингрид фон Ойлхафен. В шокиращите си мемоари тя описва пътя на своята „германизация”, протекла сред бездушни „родители” и сиропиталища. Въпреки че нацистите са унищожили много доказателства за извращението Lebensborn, авторката открива редки документи, включително показания от Нюрнбергския процес за нейното собствено отвличане. Само че тези разкрития поставят и много въпроси, включително за снизходителното отношение към известни нацисти, по една или друга причина избегнали възмездие за делата си.

„Забравените деца на Хитлер“ е не само историята на жена, жертва на нацистките фобии, но е и урок по история на Европа. И в наши дни тя носи белезите на онези години и унищожителното разделение между народите, дори и братски, на което ставаме свидетели.

* * *

Из „Децата, които Хитлер отвлече“ на  Ингрид фон Ойлхафен и Тим Тейт

2. Година нула

Нашата воля е тази държава да просъ­ществува хиляда години. Щастливи сме да знаем, че бъдещето е изцяло наше!

Адолф Хитлер: Триумф на волята, 1935 г.

В 2,40 часа в понеделник, 7 май 1945 г., в малка училищ­на сграда от червени тухли във френския град Реймс, генерал-оберст Алфред Йодл, началник на Върховното главно командване на германските въоръжени сили, подписва безусловната капитулация на хилядолетния Райх. Петте лаконични параграфа на този акт на ка­питулация предават Германия и всички нейни жители на милостта на четирите победоносни съюзнически сили – Великобритания, Америка, Франция и Русия – от 23,01 часа на следващата нощ.

Седмица по-рано Хитлер и по-голямата част от близкото му обкръжение са се самоубили в недрата на берлинския фюрербункер. Хайнрих Химлер – главният съратник на Хитлер и човекът, отговарящ за целия нацистки апарат на терора – бяга, преоблечен в груба сива униформа на редови войник и снабден с фалшиви документи, според които е скромен сержант.

Всичко бе свършило: шест години „тотална война“, в която моята страна бе убивала и ограбвала цяла Ев­ропа. Сега трябваше да живеем в мир.

Кои бяхме ние тогава, в онази майска сутрин? Как­во представляваше Германия – някогашната родина на Бах и Бетовен, Гьоте и Шилер – след бруталността на Блицкрига, да не говорим за Окончателното решение? Как би изглеждал мирът за победителите и за победе­ните?

През 1945 г. се появява нов термин, който описва ситуацията: Die Stunde Null. В буквален превод това оз­начава „Нулев час“, но за тлеещите останки на Герма­ния – страна на руини, срам и глад – това е по-точно „Година Нула“: едновременно край и начало.

Какво означаваше да бъдеш германец от 23,01 часа във вторник, 8 май 1945 г.? За съюзниците – новите собственици на всеки квадратен метър земя и на всеки отделен живот от Маас на запад до Мемел на изток – това означаваше подчинение, подозрение и потискане. Четирите окупационни сили заявиха, че никога повече няма да позволят на отровните реки близнаци – гер­манския национализъм и милитаризъм – да се надиг­нат и да залеят континента. За броени часове щяха да бъдат създадени механизми и процедури за налагане на този идеал – системи, които, макар че тогава бях твърде млада, за да разбера, щяха да определят хода на живота ми.

За германците въпросът за идентичността озна­чаваше нещо различно. Нещо много по-малко философ­ско, което вероятно би могло да се категоризира като физическо, политическо и психологическо оцеляване. От тях най-голямото – най-належащото – несъмнено беше физическото.

През май 1945 г. Германия е пустош от взривени мостове, повредени пътища, изгорели танкове. В послед­ните седмици и месеци на своя Райх, обзет от лудост и безсилна ярост, Хитлер е издал заповед за създаване на „градове крепости“. Отечеството е трябвало да бъде защитено до последната капка чиста немска кръв и до последната тухла на немска сграда. Няма да има капи­тулация, а вместо това ще има Götterdämmerung[1] от огън и жертви, за да бележат последните дни на са­мопровъзгласилата се за господарска раса.

Резултатът беше не толкова благородна погребал­на клада, колкото обхващащо хиляди квадратни кило­метри огнище на неговата суета. Принудена да се бори за всеки сантиметър територия – и смазана от бом­бардировките на съюзниците, – Германия се превърна в постапокалиптична пустиня. Там, където някога се бяха издигали сгради, се трупаха купчини отломки: само в Берлин те бяха седемдесет и пет милиона тона по протежение на почти всяка улица. Другите герман­ски градове пострадаха също толкова, сринати къща по къща от бомбардировките и сраженията, повреди­ли или направили неизползваеми 70% от сградите им. И навсякъде – сега окаяни и измъчени някога гордите хора, подчинили онези, които смятаха за по-нисши.

Кинохроники и снимки (съюзнически, тъй като гер­манската преса е спряна от момента на капитулация­та) запечатваха невъобразими дотогава сцени. Около полуразрушените сгради, взривени така, че всички мо­жеха да видят руините от някогашния нормален жи­вот – камина, парчета тапети, останки от тоалет­на, – бродеха живите призраци на жени и деца. Сираци, бежанци, старци и ранени: навсякъде антиутопична гледка на безименни тела, лежащи мъртви на улицата, наблюдавани – или по-често избягвани – от подобни на скелети фигури, които може би скоро щяха да се присъ­единят към тях.

Цяла Германия, поне в градовете, се ровеше в отлом­ките, създаваше импровизирани убежища, търсеше храна и се криеше или плахо се побратимяваше с побе­доносните окупационни армии. Не по избор, а по необ­ходимост.

През последните седмици на войната икономиката на страната, която толкова дълго време е била ръко­водена от и в полза на нацистката партия, се бе срина­ла толкова мощно, колкото и сградите ù. По ирония на съдбата имаше много пари, но монетите и хартиени­те банкноти бяха безполезни: тъй като всички налич­ни ресурси бяха пренасочвани от хората към нуждите на армията, а експлозиите бяха разрушили железопът­ната мрежа и не позволяваха да се разпредели събрана­та храна, нямаше почти нищо за купуване с вече безпо­лезните марки.

Изглежда, и новите господари на Германия нямат ясна идея какво да правят с нея. Между юли и август 1945 г. лидерите на съюзниците – Чърчил (а по-късно и Атли), Труман и Сталин – се срещат в Потсдам, за да планират бъдещето. За разлика от края на Първата световна война, когато Германия е победена и подло­жена на жестоки наказания и репарации, но не е зали­чена от географската и политическата карта, е взето решение, че страната ще престане да съществува след края на войната. На нейно място ще бъдат съз­дадени четири отделни „окупационни зони“, всяка от които ще бъде притежавана и управлявана от един от победителите във войната съгласно собствените му принципи и планове.

Но освен това не е имало почти никаква съгласува­на идея какво на практика ще се прави с бившата гер­манска държава след победата над Хитлер. Франция е предпочитала разделянето на Райха на поредица от малки независими държави, докато Америка е смятала да върне Германия до състоянието на прединдустри­ална държава, заета предимно и зависима от земеде­лието. Вашингтон щеше да отстъпи и да приеме, че да се изисква от десетки милиони германци да живеят като средновековни селяни, е неприложимо, а и неже­лателно. Съюзниците не успяват да обмислят как ще функционират отделните им окупации, нито как да се справят с монументалния проблем за изхранването както на завладения народ – население, увеличено от повече от десет милиона бежанци от Изтока, – така и на огромните армии, налагащи мира.

Просто няма достатъчно храна, а и без функциони­раща транспортна система малкото, което е налич­но, не може да бъде пренесено до местата, където е най-необходимо. Нещо по-лошо, сред окупационните армии е широко разпространено усещането, че герман­ците отдавна е трябвало да вкусят от собственото си лекарство: нима нацистките безчинства в Европа не бяха довели до умишлено гладуване на села, градове и цели нации до смърт?

Това е истинското наследство на Хитлер: една на­ция, която умира от глад; население, което е сведено до отчаяна борба за оцеляване, издържащо се в най-добрия случай с половината от калориите, необходими за под­държане на живота. Държава, която не просто е побе­дена и полуразрушена, а напълно унищожена.

Бях на три години и половина, когато настъпи ми­рът. Малко, тихо и архетипно русо немско дете, жи­веех в Бандеков, селце в селското сърце на област Мекленбург, с майка ми, баба ми и малко по-големия ми брат Дитмар. Домът ни беше голяма фахверкова къща, ха­рактерна за региона, разположен сред акри гори. Мисля, че бяхме типични както за една определена класа пред­военни германци, така и за цялата следвоенна страна като цяло. И от двете страни семейството ни беше старо, стабилно устроено и въпреки разрушената ико­номика – добре осигурено.

Майка ми Гизела беше дъщеря на корабен магнат от Хамбург. Андерсенови принадлежаха към старата хан­зейска класа – патрициански и престижен управляващ елит, който печелеше парите и името си от търговия, откакто Хамбург беше обявен за свободен град от Ви­енския конгрес през 1815 г.

Къщата ни в Бандеков беше принадлежала на семейството на майка ми от поколения: собственост на прадядо ми, но почти сигурно използвана като селско убежище в годините преди 1945 г. Със сигурност Андер­сенови бяха запазили основната си резиденция в самия Хамбург и дядо ми бе останал там, а баба ми беше раз­пределяла времето си между двата дома.

Гизела беше едно от четирите деца на семейство Андерсен. Брат ù, служейки във Вермахта, бил убит в последните дни на войната; най-голямата ù сестра била отчуждена – резултат от някаква нечувано позорна постъпка, която опетнила иначе почте­ното име на рода, – но другата ù сестра, леля ми Ингрид (известна като Ерика или „Ека“), беше посто­янна спътница в детството ми. В края на войната Гизела беше на трийсет и една години. Тя беше млада, умна – по крехкия и привилегирован начин на своята класа – и красива. Беше омъжена, макар и не, както се оказа, щастливо.

Херман фон Ойлхафен беше професионален военен. Служил с чест в Първата световна война: тежко ра­нен през 1914 г., отново през 1915 г., а след последно­то раняване през 1917 г. награден с Железен кръст за мъките си. Подобно на Гизела, той произхождаше от аристократичен род: и баща му, и майка му можеха да се похвалят с характерното за висшата класа von във фамилните си имена.

Но докато Гизела бе млада и жизнена, Херман беше пълна противоположност. Той беше с трийсет години по-възрастен от Гизела и страдаше от тежки епилеп­тични припадъци. Не знам дали те са били причина­та за неговата раздразнителна, злобна натура: това, в което съм сигурна, е, че бракът им – сключен през 1935 г., през първите уверени години от управлени­ето на Хитлер, – беше фактически приключил през 1945 г. Докато израствах от малко дете до момиче, рядко виждах баща си: ние пребивавахме във фермата в Бандеков, а Херман живееше на 1000 километра в ба­варския град Ансбах.

Може би външно нямаше нищо странно в това една омъжена жена да живее сама с децата и майка си. В това отношение нашето семейство беше типично за разпадналата се вече германска нация в месеците непосредствено след войната: повечето възрастни мъже – дори най-младите и старците – бяха призова­ни на военна служба и сега бяха или мъртви, или из­чезнали, или държани в лагери за военнопленници из цяла Европа. Германия беше страна – по-точно бивша страна – на жени и деца.

Но въпреки че бе изиграла своята роля, войната не беше основната причина за раздялата на родителите ми. Между тях съществуваше непреодолима пропаст; емоционален разрив, който беше дори по-трудно пре­одолим или разрешим, отколкото разделението, нало­жено на тяхната нация. Тогава бях твърде малка, за да го разбера, но това щеше да направи детството ми толкова мрачно, колкото и влошаващата се политическа ситуация, в която се намирахме.

Политиката. Второто, което определяше живота в края на войната. Не политиката, каквато я познават и пренебрегват съвременните поколения, не борбата за позиции и власт между съперничещите си партии в една уредена демокрация: политиката през 1945 г. на­истина се водеше с кървави зъби и нокти.

В последните дни на войната съюзническите сили нахлуват в Германия от всички посоки. Американски­те танкове и войски навлизат на изток от Франция, Белгия и Холандия; британците си пробиват път на север, нагоре през страната от Италия и Австрия; а огромните армии на Съветския съюз се втурват на за­пад от територията, която преди войната е била Пол­ша. За всички тях първостепенният императив е да завладеят и контролират възможно най-голяма част от германската територия: всичко, което притежа­ват след окончателния край на войната, съгласно Пот­сдамското споразумение ще стане тяхна собственост с малки изгледи за последващо преразпределение. През последните седмици на пролетта на 1945 г. се прокар­ват границите на следвоенна Европа и в същото време се засаждат семената на Студената война.

[1] Залезът на боговете – титанична битка в скандинавската митология, за която е предречено, че ще завърши със смъртта на много богове и герои. Популярността се дължи до голяма степен на едноименната опера на Вагнер. – Бел. ред.