Абсолютно брилянтната криминална история в „Блусът на мъртвеца“ ни пренася в Америка през 20-те години на ХХ в., където из упадъчните улици и тайни барове на Чикаго бродят мафиоти и не кой да е, а самият легендарен джаз музикант Луис Армстронг. Авторът Рей Селестин съчетава фикция с реални личности и събития в романа си, който от „Таймс“ определят като „вълнуваща картина на опасен град, където жестокото насилие съжителства с обаятелна музика“.

„Блусът на мъртвеца“ излиза на 10 юли под знака на издателство „Кръг“ в мелодичния превод на Юрий Лучев, а за корица е използвана оригиналната визия – адаптирана за българското издание от Стоян Атанасов (Kontur Creative).

Това е вторият роман от серията „Градски блус квартет“ на английския писател, който обаче може да се чете напълно самостоятелно. Тук Селестин надминава себе си, а залозите в криминалната загадка са по-високи от всякога. Луис Армстронг отново е ключов играч в жестоката мистерия, чието действие се развива през 1928 г. в Чикаго – време, в което цари расово разделениe и масова корупция. Това е и пикът на Сухия режим, когато контрабандата на алкохол процъфтява, а пипалата на подземния свят са плъзнали из целия град.

Сюжетът на „Блусът на мъртвеца“ се заплита около безследно изчезналата посред бял ден младата наследница на една от най-богатите фамилии в Чикаго. В малка уличка пък е открито обезобразеното тяло на гангстер, а тържеството на корумпирани политици в луксозен хотел – полято с отровно шампанско – завършва с няколко трупа и множество въпроси.

Детективите Майкъл Талбът и Айда Дейвис от агенция „Пинкертън“, добре познати от първата книга „Убийствен джаз“, поемат случая с изчезналата наследница, но разследването им е възпрепятствано от невидим враг и се заплита на всяка крачка. Междувременно Данте Кавалера – млад контрабандист на алкохол, е нает от Ал Капоне, за да разследва „отровното празненство“, а криминалният фотограф Джейкъб Русо се опитва да разплете жестокото убийство на гангстера…

Самият Армстронг се бори да не бъде въвлечен в конфликта и да усъвършенства собствения си музикален стил на фона на расизма, който му пречи да достигне до бяла публика. Тъкмо той се оказва мостът между двете лица на Чикаго.

„Блусът на мъртвеца“ е задължителна за почитателите на джаза, за заинтересованите от историята на организираната престъпност и влиянието й върху днешното американско общество, както и за всеки читател, който обича добрите криминални истории, които държат в напрежение до последната страница.

Рей Селестин е английски писател и сценарист. Добива известност с криминалната тетралогия „Градски блус квартет“, с която разкрива автентични моменти от джаз сцената на Ню Орлиънс („Убийствен джаз“), Чикаго („Блусът на мъртвеца“), Ню Йорк и Лос Анджелис. Носител е на множество награди за криминална литература и книгите му често са отличавани като особено добри.

* * *

1.

Чикаго, юни 1928 г.

Хиляди се тълпяха по улиците, блокирайки движение­то и затваряйки цели квартали. Почти цялата сумато­ха беше съсредоточена пред погребално бюро „Сбарбъро & Ко.“ на улица „Норт Уелс“ 708. Хората изпълваха прос­транството около сградата, други стояха на трото­арите от двете страни на улицата, по която се движе­ше процесията, трети заемаха места при портите на гробището „Маунт Кармел“ или се катереха по улични стълбове и навеси. Семействата подреждаха столове около прозорците на горните етажи. Черни силуети на опечалени никнеха по покривите като плесен на фона на небето и увенчаваха церемонията.

Само малка част от тях всъщност познаваха почина­лия – високопоставен политик, за когото се шушукаше, че има връзки с мафията. Той носеше костюми с особе­но дълбоки джобове, за да побират пачките банкноти, и раздаваше пуйки и въглища на бедните по Коледа, дори на негрите. Но погребението на гангстер беше истинско зрелище: хиляди по улиците, знаменитости и политици, парад с цветя и луксозни коли, ковчег, който струваше повече от къщите на по-голямата част от посетители­те; мафиоти, които обикновено биха се избили, сега кра­чеха рамо до рамо, спазвайки примирие в деня на погребе­нието. Церемонията се беше превърнала в събитие: Чи­каго, неспокойният неуморим град, домът на небостър­гачите, буден двайсет и четири часа в денонощието, беше замрял единствено за погребението на гангстер.

Сред тълпите, изпълващи улиците тази сутрин, един мъж си проправяше път между хората, блъскайки се в тях с най-учтиви извинения („Извинете, госпожо... Съжалявам, че ви притеснявам... Бихте ли...“). Опитваше се да се приближи колкото се може повече до центъра на паяжината – входната врата на погребалното бюро на съдия Джон Сбарбъро. Хората, покрай които минаваше, го гледаха учудено, питайки се дали е поканен на цере­монията. Не приличаше на гангстер или политик и въпреки че беше красив като филмова звезда, никой не си го спомняше от екрана на „Ъптаун“, „Тиволи“ или „Нор­шор“. Освен това не беше облечен като за погребение, а с бежов летен ленен костюм, който, макар и поомачкан, беше безупречно скроен.

Мъжът, Данте Санфелипо, беше малко над трийсет, среден на ръст, със стройно телосложение, средиземно­морски черти и поразителни очи. Носеше кожена чанта, преметната през рамо, и имаше уморения, объркан вид на пътник, слязъл няколко часа по-рано от „Туентиет Сенчъри Лимитид“ – нощния влак от Ню Йорк – и пропра­вящ си път на север през тълпите след кратка спирка в хотел „Метропол“.

В Ню Йорк Данте беше нелегален търговец на ром, ко­марджия, контрабандист, наркоман и наркодилър, зага­дъчна личност с много познати и малко приятели. Беше израснал в Чикаго, но бе избягал оттук шест години по-рано и сега за пръв път се завръщаше в родния си град. Бяха му достатъчни само няколко часа, за да осъзнае, че Чикаго вече не е нищо повече от призрачен град.

След още няколко минути борба през тълпата той най-накрая стигна до кордона около сградата, където се намираше погребалното бюро. Орди улични дечурли­га се притискаха към бариерите, хлапета, които цял ден се бяха борили за място, откъдето да наблюдават ганг­стерските легенди, чиито имена се носеха из града с ше­пот и изстрели; деца, за които Капоне, Моран, О’Баниън и Джена бяха нещо като кралски особи, най-величестве­ните, най-бляскавите мъже, които някога щяха да посе­тят кварталите им.

Данте ги поогледа, обърна се, надникна над огражде­нието и се изненада от това, което видя: океан от сини цветя, наредени на земята пред сградата, толкова многобройни, че вече не се виждаше и сантиметър асфалт. Цяло жилищно каре, покрито с венци, панделки и букети. Синьото проникваше през парапетите между витрини­те на магазините, преминаваше покрай пожарни крано­ве, улични стълбове, кофи за боклук, заливаше веранди и стени. Всички сини цветя, които можеха да бъдат заку­пени в щата Илинойс, подредени в безброй букети, чия­то поръчка, изработка и доставка трябва да са струва­ли десетки хиляди долари.

Впечатлен, Данте подсвирна, после се огледа за няка­къв път през цветята и след миг го зърна: тясна ивица от павета, водеща към предните стъпала на бюрото, където трима въоръжени мъже с костюми и безизраз­ни лица стояха на стража. Данте въздъхна и се мушна под ограждението, при което тълпата ахна, убедена, че е нарушител, отчаян безумец, готов на всичко.

Преметна чантата си през рамо и тръгна през по­лето от метличини, камбанки и незабравки. Докато се приближаваше, пазачите се напрегнаха, изпънаха раме­не, а ръцете им внимателно посегнаха към джобовете на якетата. Когато Данте беше на няколко метра от първото стъпало, той се спря, усмихна се и кимна, а мъ­жете го огледаха с обиграно око.

– Тук съм, за да се срещна с господин Капоне – заяви Данте, а най-близкият пазач го изгледа още веднъж.

– Зает е – отговори мъжът, натъртвайки на думите.

– Предай му, че го търси Данте Кавалера.

При споменаването на името пазачът се намръщи, сякаш току-що се беше представил призрак, после признаците по лицето му, че се досеща кой е Данте, бяха заменени от тревожно изражение. Пазачът кимна на един от колегите си, който му кимна в отговор и се промъкна през стъклената врата в погребалната зала.

Данте се усмихна на другите пазачи и запали цигара. Дочу грохот във въздуха и заедно с останалата част от тълпата погледна нагоре. Два самолета се носеха с гръм и трясък в небето. Тълпата ахна и се раздвижи, когато самолетите пикираха, след което пилотите отново из­дигнаха машините нагоре и полетяха към слънцето, из­чезвайки в пламъците му.

Хората се чудеха какво става, а Данте сведе поглед към земята, свали шапката си и избърса потта от че­лото си, надявайки се, че пазачът ще се върне скоро и че ще го пуснат вътре, за да се спаси от жегата. Беше се надявал, че след като напусне Ню Йорк, ще се отърве от горещините там, но изглеждаше, че това лято в Чикаго ще е още по-зле.

Четири дни по-рано Данте беше на лодката си, с която нелегално превозваше ром във водите край Лонг Айлънд. Още в началото на сухия режим, на три мили от брега, достатъчно далеч, за да бъдат в международни води, се появи същинска флотилия от плавателни съдове, прода­ващи алкохол. Действаща под името „Ром на рейда“, флотилията се простираше от Флорида на юг до Мейн на север, а най-оживената група от лодки по цялата линия беше „Рандеву“, до която ресторантьори и бармани от Ню Йорк всяка вечер отиваха с моторници, за да се снаб­дят с висококачествен вносен алкохол.

Сред флотилията от лодки, които съставляваха „Ран­деву“, Данте имаше репутацията, че продава най-добрия алкохол. Той лично опитваше съдържанието на всеки сандък – голям риск предвид отровите, които понякога се пробутваха като алкохол. И там, край Лонг Айлънд, сред плаващите складове, една нощ се появи лодка и Дан­те беше уведомен от мъжете в нея, че старият му при­ятел господин Капоне го вика обратно в Чикаго. В мисли­те си Данте се върна към родния си град – град, разкъсван от гангстерски убийства и бомбени атентати, средище на хаос, пламтящ като залез над равнините на Средния запад. Той остави бизнеса си в ръцете на двамата мъже, с които работеше в морето – прошарен бивш ловец на раци от Флорида и неговия внук, – и си стегна багажа за Чикаго.

Четири дни по-късно, застанал пред погребално бюро „Сбарбъро & Ко.“, той все още нямаше представа какво иска Капоне. Преди да замине, Данте дискретно беше разпитал из Ню Йорк, опитвайки се да научи причина­та, но не узна нищо повече от това, което вече му бе из­вестно – че взаимните бомбени атентати и убийства са утихнали след изборите през пролетта, че смърто­носната гангстерска война между Капоне и Бъгс Моран е прекратена и в града цари крехко примирие. Независимо от всичко той оставаше разделен на два лагера, с двете противникови армии в бойна готовност – чифт чинели, готови да се ударят с трясък. Сега Данте беше завлечен в центъра на всичко това от течение, на което беше невъзможно да се противопостави.

Докато размишляваше, вратата се отвори, пазачът излезе и кимна на колегата си, който се обърна и поглед­на Данте:

– Господин Капоне те очаква.