Шеметно приключение и неутолим, утопичен копнеж по дивото превръщат деветдесетарския роман „Плажът“ в култов, чийто статус не е променен до днес, почти 30 години след публикуването му. Книгата на Алекс Гарланд за трима приятели, които откриват земния рай на див остров в Тайландския залив, излиза в ново, подобрено издание под знака на издателство „Кръг“ – познатият превод на Албена Левакова е ревизиран, а корицата е на Наталия Чайкина.

Британският писател и сценарист Алекс Гарланд дебютира с „Плажът“, когато е едва на 26 години. Романът бързо се превръща в бестселър и му спечелва място в гилдията на най-добрите антиутописти. А един от най-нашумелите в онези години режисьори – Дани Бойл, екранизира историята, вграждайки я завинаги в пантеона на бунтарската култура.

Ричард, Етиен и Франсоаз са отегчени в Банкок и затова решават да задоволят копнежа си по приключения, като се впуснат в търсене на мистериозен остров. Те разполагат само с ръчно рисувана карта, завещана им от чудак с прякор Дъфи. След едно нелеко пътуване тримата откриват привидно безлюдно късче от Тайландския залив, в чиято сърцевина се крие съвършеният плаж. Той приютява тайна общност от млади, отегчени от цивилизацията хора, които доброволно са се отказали от градските удобства в името на личната свобода.

Убедени, че са открили Едем на Земята, новодошлите постепенно разбират, че раят е като детска площадка. Съществуват съперничества и напрежения. Има мъжкари, които се бият в гърдите и се борят за внимание. Бързо става ясно, че за да съхранят утопията, героите трябва да платят висока цена... Опиянени от дрога и възбуда, те прекрачват собствените си граници и стигат до крайности.

Но „Плажът“ не е просто история за безгрижния живот на група отшелници, изолирали се на вълшебен остров. Романът е болезнена антиутопия за лудостта на изгубения, млад човек, който няма цел, нито дом. Алекс Гарланд проникновено улавя драмите и кризите на 30-годишните от края на XX в. и болезнено иронизира тяхната безпътица. Именно това, а не привидният приключенски сюжет вдъхновява и Дани Бойл. Тъкмо в този негов филм Леонардо ДиКаприо прави една от незабравимите си роли като главния герой Ричард.

Алекс Гарланд (1970) е английски писател, сценарист и режисьор. Добива голяма популярност с дебютния си роман „Плажът“, след който пише oще две книги: „Тесеракт“ и „Кома“. Работи с Дани Бойл и като сценарист на филмите „28 дни по-късно“ и „Проектът „Съншайн“. За първата си режисьорска творба „Ex Machina: Бог от машината“ Гарланд е номиниран в категориите „Дебют“ (БАФТА) и „Най-добър оригинален сценарий“ (БАФТА и „Оскар“).

* * *

Снимка "Кръг"

Из „Плажът“ от Алекс Гарланд

Червени образи

Дъждът продължи да се излива през цялата седмица и половината от следващата, но в ранните часове на четвъртъка спря. Всички бяха доволни и най-вече ри­барската дружина. Доста бързо ни беше омръзнало да седим поединично на дъното за по минута, като рядко виждахме риба и обикновено не я уцелвахме. Когато се събудихме и видяхме, че синьото небе се е завърнало, си изпотрошихме краката от бързане към морето. Последва нещо като истерия за убиване – уловихме ця­лата си норма само за час и половина, – след което не ни оставаше нищо друго за убиване, освен време.

Грегорио и Етиен отплуваха към кораловите гради­ни, а Франсоаз и аз се върнахме на плажа да се печем. Отначало лежахме мълчаливо, аз наблюдавах колко пот можеше да се събере в пъпа ми, преди да прелее, а Франсоаз, легнала по корем, вземаше шепа пясък и го оставяше да изтече между пръстите си. На няколко метра, под сянката на дърветата, уловът ни пляска­ше в кофите. Като се има предвид откъде идва, звукът беше странно успокояващ и допълваше момента – лекия бриз и слънцето. Липсваше ми, когато всички риби умряха.

Малко след последното плясване Франсоаз се изпра­ви, грациозно се изви от легналото си положение, така че застана на колене, с ръце на бедрата, а слабите ù почернели крака бяха изящно присвити на една стра­на. После нави горната част на банския си до кръста и протегна ръце към синьото небе. Постоя в тази поза няколко секунди, преди да се отпусне отново и да постави ръце в скута си.

Без да се замислям, въздъхнах, и Франсоаз вдигна очи към мен.

– Какво има? – попита тя.

Мигнах.

– Нищо.

– Въздъхна.

– А... мислех си... – мозъкът ми прехвърли бърз спи­сък с варианти: изгрева на слънцето, спокойната ла­гуна, белия пясък – ... колко би било лесно да останем тук.

– А, да – кимна Франсоаз. – Да останем завинаги на плажа. Много лесно...

За миг замълчах, после също се изправих, изливайки резервоарчето си с пот в ластика на шортите.

– Понякога сещаш ли се за къщи, Франсоаз?

– За Париж?

– За Париж, семейството, приятелите... Всичко това.

– Ммм... Не, Ричард. Не се сещам.

– Да. Аз също. Но не мислиш ли, че това е малко странно? Искам да кажа, че аз имам живот в Англия, но почти не мога да си го спомня, да не говорим да ми липсва. Не съм се обаждал или писал на родителите си, откакто пристигнах в Тайланд. Някак си усещам, че ще се тревожат за мен, но не изпитвам желание да направя каквото и да е по въпроса. Когато бях в Ко Пханган, дори не ми мина през ума... Не мислиш ли, че е странно?

– Родители... – намръщи се Франсоаз, сякаш се опитваше да си спомни думата. – Да, странно е, но...

– Кога си им се обаждала за последен път?

– Не знам... беше... от онази улица. Улицата, на коя­то те срещнахме.

– „Као Сан“.

– Оттам им се обадих...

– Преди три месеца.

– Три месеца... Да...

И двамата пак легнахме на горещия пясък. Мисля, че споменаването на родителите беше леко обезпокои­телно и никой от двама ни нямаше желание да продъл­жава темата.

Но ми се стори интересно, че не съм единствени­ят, изпитващ ефекта на амнезията, която плажът предизвиква. Чудех се какво я поражда и дали се дължи на самото място, или на хората. Внезапно ми хрумна, че не знаех нищо за миналото на приятелите си, освен откъде са. Бях прекарал безброй часове в разговори с Кийти, а единственото, което знаех за него, бе, че е ходил на неделно училище. Нямах представа дали има братя, сестри, с какво се занимаваха родителите му, или пък в коя част на Лондон е израснал. Може би сме преживели хиляди еднакви или подобни неща, които никога не си бяхме направили труда да разкрием.

Единствената тема на разговор, която прехвър­ляше заобикалящата ни стена от скали, бяха пъту­ванията. Говорехме много за тях. Дори и сега мога да възстановя списъка на страните, в които бяха ходили приятелите ми. В известен смисъл това не беше тол­кова изненадващо, като се има предвид, че любовта към пътешествията (оставяме настрана възрастта ни) беше единственото нещо, което ни свързваше. А и всъщност разказите за пътуванията достойно за­местваха разговорите за домовете ни. Човек можеше да разбере сума неща за някого само от местата, кои­то е посещавал, и от това кои му бяха любими.

Например Нехигиеникс си бе запазил най-топлите чувства за Кения, което някак подхождаше на свития му характер. Не беше трудно да си го представиш на сафари, как спокойно попива необятността на за­обикалящия го пейзаж. Кийти, по-жизнен и склонен към ентусиазирани изблици, си бе съвсем на мястото в Тайланд. Етиен таеше несбъднат копнеж да оти­де в Бутан, какъвто си беше тих и добродушен. Сал пък често говореше за Ладак – северната провинция на Индия, спокойна в известни отношения и остра в други. Знаех, че слабостта ми към Филипините бе не по-малко красноречива – демокрация само на думи, очевидно добре подредена, редовно преобръщана от ирационален хаос. Място, където мигновено бих се по­чувствал у дома си.

Някои от останалите: Грег си падаше по нежната Южна Индия, Франсоаз по красивата Индонезия, Моше по Борнео (което свързвах с джунглоподобната растителност по тялото му), а двете югославянки предпо­читаха собствената си страна, естествено национа­листически настроени и малко чалнати. Дафи, без да има нужда да питам, щеше да избере Виетнам.

Разбира се, знаех, че във вярването колко много раз­бираш за човека от любимите му места има елемент на поп психология. Избираш си само тези аспекти от националния характер, които са подходящи, а на ос­таналите не обръщаш никакво внимание. В случая с Кийти, да речем, избрах жизнеността и ентусиазма, защото пресметливостта и продажността не ми пас­ват, а за Франсоаз загърбих диктаторството и масо­вите убийства в Източен Тимор. И днес въпреки всич­ко продължавам да вярвам в този принцип.

– Отивам да занеса улова в лагера – казах и се изпра­вих.

Франсоаз се подпря на лакти.

– Сега ли?

– Нехигиеникс може да е готов.

– Няма да е готов.

– Ами сигурно... но ми се разхожда. Искаш ли да дой­деш?

– Къде ще ходиш?

– Ммм, не знам. Мислех си да тръгна към водопа­да или нанякъде в джунглата... може да открия онова езерце.

– Не, май ще остана тук. Или пък ще поплувам до коралите.

– Добре.

Отидох до кофите и като се наведох да ги вдигна, зърнах лицето си, отразено в кървавата вода. Спрях и се разгледах, силует с две светли очи. Чух стъпките на Франсоаз, тупкащи по пясъка към мен. Тъмното ù лице се появи зад рамото ми и почувствах ръката ù на гърба си.

– Не искаш ли да дойдеш с мен до коралите?

– Не – пръстите ми стиснаха дръжките, но не се изправих, защото знаех, че тя ще свали ръка. – Предпочитам да се поразходя... Сигурна ли си, че не ти се идва?

– Да – червеното ù отражение вдигна рамене. – Прекалено е горещо за разходки.

Не отвърнах и след няколко секунди чух стъпките ù да се отдалечават. Когато се обърнах, тя вече нагазва­ше във водата. Гледах я, докато вълните стигнаха до гърдите ù, после тръгнах към лагера.