Мястото на действието – това e ключът към истински добрия детективски криминален роман. Така мисли сценаристът и писател Робърт Торогуд, според когото локацията в книгата е герой със също толкова важна роля, колкото са заподозрените и самите разследващи убийството. Затова, когато решава, че следващият му проект ще бъде мистерия в стила на Агата Кристи, си задава и предизвикателния въпрос: Къде ще се развива действието? А отговорът се оказва точно под носа му.

Отначало Торогуд подхожда с известна доза резервираност към малкото английско градче Марлоу, където се мести със семейството си. Не вярва, че там може да открие нещо различно от междусъседски клюки и безкрайна скука. Но малко по малко се оказва привлечен от чара на провинциалната идилия.

„Хората са изключително задружни. Помислих си, колко прекрасно би било, ако взема тази сплотеност и я преобърна; ако внуша, че градът всъщност е пълен с лоши хора, способни на убийство.“

И така парченцата от пъзела започват да се нареждат.

Начело на криминален клуб „Марлоу“ е седемдесет и седем годишната Джудит Потс, която води щастлив и необезпокояван от мъжко присъствие живот. Когато не съставя кръстословици за „Таймс“, времето ѝ обичайно е запълнено с пиене на хубаво уиски и изпълняване на любимия ѝ леко ексцентричен ритуал – да плува гола в Темза (добре че къщата ѝ е на брега на реката). Но докато една вечер се наслаждава на хладката утеха, която водата ѝ осигурява от нетърпимата лятна жега, Джудит чува вик, последван от изстрел. Тя е убедена, че в къщата на съседа ѝ е станало убийство, ала полицията не е на същото мнение. Налага се Джудит да вземе нещата в свои ръце и сама да разследва случилото се. Е, може би не съвсем сама... Към нея се присъединяват чистосърдечната Сузи, която се грижи за кучета, докато собствениците им са извън града, и благоразумната Бекс, съпругата на местния викарий. Нищо не може да отклони това необичайно детективско трио от пътя към истината. Но дали ребусът, който се опитват да подредят, няма да се окаже невъзможен за разрешаване, а добрите им намерения – магнит за още неприятности?

„Криминален клуб „Марлоу“ от Робърт Торогуд, една класическа криминална история за убийство в перфектното малко градче, излиза и на български език с логото на Benitorial.

Неповторимото съчетание от загадка, хумор и мистерия, допълнено от автентичната атмосфера на провинциална Англия, превръща „Криминален клуб „Марлоу“ в находчив и изненадващ детективски криминален роман, който ще ви накара да прелиствате страниците с любопитство и да се смеете с глас. Този феноменален старт на уютната криминална поредица на Робърт Торогуд вече е адаптиран за малкия екран – сериалът „Криминален клуб „Марлоу“, с участието на Саманта Бонд, Кара Хорган и Джо Мартин в главните роли, може да гледате в PBS Masterpiece и UKTV Play.

Финалът и грандиозното решение са достойни за роман на Агата Кристи. – Library Journal

Толкова остроумно начало на поредицата! Как тези жени на определена възраст се обединяват, за да разкрият случилото се, е също толкова забавно и интригуващо, колкото е и самата мистерия – авторът е оставил всички нужни улики, за да може да бъде разгадана. – Publishers Weekly

Уютно криминале от гениален автор, с което няма как да сгрешите... Адски забавно и на моменти затрогващо. Изключително приятно за четене! – Crime Time

Робърт Торогуд е създател на хитовия телевизионен сериал на BBC One „Убийства в рая“. Романът му „Криминален клуб „Марлоу“ също е адаптиран в телевизонно шоу, в чиято продукция той отново взема участие.

Роден е в Колчестър, Есекс. Когато е на десет години, прочита първия си истински роман – „Загадката на Енд Хаус“ от Агата Кристи. Оттогава е влюбен в жанра.

Сега живее в Марлоу, Бъкингамшир, със съпругата си, децата си и уипетите на име Уоли и Иви.

* * *

Снимка Benitorial

Из „Криминален клуб „Марлоу“ от Робърт Торогуд

Първа глава

Госпожа Джудит Потс беше на седемдесет и седем и беше напълно доволна от живота си. Живееше в имение в занаятчийски стил на река Темза, имаше работа, която ѝ отнемаше тъкмо колкото време трябваше, ни повече, ни по-малко, и, което беше най-хубавото, не се налагаше да споделя живота си с никой мъж. Което означаваше, че никой не я питаше какво има за вечеря или къде отива всеки път, когато излезеше, както и никой не мърмореше, че харчи твърде много пари за уиски, една малка чашка от което тя пиеше всяка вечер към шест.

Денят, в който животът на Джудит се промени, беше в средата на лятото и от седмици Англия бе обхваната от гореща вълна. Тя държеше всичките си прозорци отворени, за да улови бриза, духащ надолу в долината, но без особен успех. Горещината на слънцето се бе просмукала в тухлите и гредите на дома ѝ; в дъбовото стълбище и в балкона над голямата зала.

След като вечеря пред телевизора, тя остави празната си чиния на една страна и взе най-новия брой на списание „Пъзлър“. Отгърна на една страница с логически ребус и се захвана с него. Обикновено обичаше да свежда езика на подсказките до математически единици и нули, но тази вечер не беше в настроение. Бе твърде горещо и не можеше да се съсредоточи.

Ръката ѝ небрежно докосна ключа, който носеше на верижка около врата си, и мислите ѝ се насочиха към миналото, към едно далеч по-мрачно време. Тя скочи от стола. Така няма да стане, каза си. Изобщо няма да стане. Винаги можеше да прави нещо друго, за да се чувства заета. Трябваше ѝ промяна в обстановката, това бе всичко, и тя имаше точното решение.

Започна да се съблича. С всяка дреха, която смъкваше, се чувстваше все по-освободена от задушаващите ограничения на деня. Когато остана гола, усети дяволито задоволство. Премина по коридора, покрай рояла „Блютнер“, на който свиреше единствено когато бе наистина много пияна, и взе една тъмносива вълнена пелерина, която държеше до входната врата.

Тази наметка бе най-ценното ѝ притежание. Казваше на всеки, който попита – а всъщност доста хора питаха, – че пелерината я топли през зимата, върши работа като постелка за пикник през лятото и можеше да си я сложи като качулка, ако я свареше пролетен дъжд.

А най-хубавото бе, че Джудит я смяташе за мантия невидимка. Всяка вечер, независимо какво бе времето, тя се събличаше, загръщаше се с пелерината и излизаше навън, изпитвайки сладка тръпка на пакостливост. Нахлузваше на краката си чифт древни гумени ботуши и се запътваше през високата до коляно трева – шуш, шуш, шуш! – към своя навес за лодки. Подобно на останалата част от къщата на Джудит, той бе изграден от розови тухли и дървени греди и бе започнал леко да се руши.

Джудит навлезе в изпълнената с паяжини тъмнина и изу ботушите си. Закачи пелерината на една стара кука и, все още скрита от погледа на външния свят зад древните врати на навеса, пристъпи на каменния хелинг, а след това и в Темза.

За нея това бе почти религиозно преживяване, да допусне студената вода до кожата си, и щом се отпусна напред в прегръдката на реката, тя издиша шумно. Неусетно бе в безтегловност, а нежната вода я поддържаше и обгръщаше тялото ѝ като коприна.

Тя заплува срещу течението, а вечерната светлина караше водата около нея да искри, сякаш бе обсипана с диаманти. Джудит се усмихна. Винаги се усмихваше, когато плуваше. Не можеше да се сдържи. В края на краищата по алеята край реката може би имаше пешеходци, които разхождаха кучетата си, а щом погледна към шпила на църквата в Марлоу и висящия викториански мост, който свързваше града със съседното село Бишам, определено видя доста хора в далечината. Никой от тях дори не подозираше, че наблизо плува седемдесет и седем годишна жена, при това чисто гола.

Джудит тъкмо си мислеше: „Ето това е животът“, когато изведнъж чу вик.

Идваше от отсрещния бряг на реката, някъде близо до дома на нейния съсед Стефан Дънуди. Само че от позицията ѝ ниско долу във водата Джудит не можеше да види какво точно се случва. Над гъсталака от тръстика и папури, растящи по протежението на брега, се виждаше единствено покривът на къщата на Стефан.

Джудит напрегна слуха си, но не долови нищо. Реши, че трябва да е било някакво животно. Куче или пък лисица.

И тогава чу мъжки глас:

– Ей, не!

Какво, за бога, беше това?

– Стефан, ти ли си? – извика Джудит от реката, но думите ѝ бяха рязко прекъснати от изстрел. – Стефан? – повика тя отново, усещайки как я обхваща паника. – Добре ли си?

Тишина. Но Джудит знаеше какво бе чула. Някой беше стрелял с пистолет, нали така? А непосредствено преди това бе чула гласа на Стефан. Ами ако сега той лежеше прострелян и кървеше, и някой трябваше да го спаси?

Джудит заплува с всички сили към къщата на Стефан, но щом наближи брега, осъзна, че има проблем. Отвъд папура Стефан бе поставил гофрирана ламарина по протежението на поляната си, за да я предпази от ерозия. Джудит знаеше, че ако преплува през папура, ще израни тялото си, а дори и да достигнеше до брега, нямаше да може да се изтегли от водата. Нямаше да са ѝ останали достатъчно сили.

Пред себе си виждаше синьо кану, заклещено сред тръстиката. Дали можеше някак си да го използва, за да се измъкне от водата? Опита се да го хване откъм единия край, но не успя да го улови здраво; то се поклащаше по повърхността като коркова тапа и тя осъзна, че нямаше да може да се балансира върху него така или иначе. Все пак се опита един последен път и почти успя да се издърпа върху него. И тогава, съвсем бавно, тя и кануто се преобърнаха, Джудит изпусна захвата си и цопна неграциозно обратно във водата.

Изплува, пое си дъх и изтръска водата от косата си. Кануто не беше опция, така че какво друго можеше да направи?

Доплува обратно до центъра на реката, оглеждайки се отчаяно за някой, който би могъл да помогне. Къде бяха хората с кучетата и гушкащите се двойки, когато ти трябваха? Не виждаше никого. Оставаше ѝ само едно. Обърна се и заплува с всички сили към дома си.

Щом достигна навеса, Джудит се измъкна от водата, хриптейки, но нямаше време за губене. Наметна се с пелерината и закрачи през поляната, като се обърна и погледна към къщата на Стефан. Само половината от градината му се виждаше зад клоните на плачещата върба, която растеше необезпокоявана на нейния бряг.

Тя изтича в къщата си, грабна телефона и набра 999.

Докато чакаше да се свърже, се премести до еркерния прозорец, за да наблюдава имота на Стефан.

– Трябва ми полицията! – каза веднага щом от другата страна отговориха. – В къщата на съседа ми имаше стрелба! Побързайте! Някой е прострелян!

Операторът си записа адреса на Стефан и какво е видяла Джудит, информира я, че службите са на път, след което приключи разговора. Джудит се почувства изключително разочарована. Със сигурност можеше да направи още нещо или да се обади на още някого? Ами Бреговата охрана? Все пак инцидентът беше до реката. Или Кралската национална институция за спасителни лодки?

Джудит надникна през прозореца към къщата на Стефан. Тя все така си стоеше там, привидно невинно, във вечерната светлина.

Ако точно в този момент някой се намираше в реката и погледнеше към имението на Джудит, щеше да види една много ниска и приятно закръглена жена в края на седемдесетте, с рошава сива коса, която стои чисто гола на еркерния прозорец, с наметка на раменете подобно на някой супергерой. Какъвто в голяма степен тя беше.

Просто още не го знаеше.