На 21 ноември от 18:30 ч в Софийска градска художествена галерия ще бъде представено новото двутомно издание на поета и есеист Георги Борисов, озаглавено „Моите истории (1973-2023)“. 

Двете издания са дело на изд. "Колибри" и излязоха от печат на 1 ноември, Деня на народните будители. Тези впечатляващи по обем и съдържание книги обхващат половинвековния творчески път на автора, който умело съчетава мемоарна проза, неиздавани стихове, философски есета и размисли. Творбата е своеобразен „дневник на писателя“, а художественото оформление е дело на Кирил Златков.

Първият том препраща като форма и тематика към "Фрагментите" на Атанас Далчев, като се опитва да разразгадае същността на поезията и творческия процес. Сред разнообразието от мисли, недовършени стихове и образи, читателите ще открият дълбоко поетични размишления за същността на словото и неговите безкрайни възможности.

Вторият том ни среща с впечатляваща галерия от фигури, белязали културния и обществен живот на България и извън нея. Сред тях се открояват имена като Константин Павлов, Борис Христов, Радой Ралин, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Алек Попов, Кирил Кадийски, Георги Господинов, Миряна Башева, Рангел Вълчанов, Катя Паскалева и много други и световноизвестни автори като Томас Транстрьомер и Владимир Буковски. Последният раздел – „Минах много земя“ – описва пътешествията на Борисов от европейските столици до Сахара и Мексиканския залив, предоставяйки калейдоскоп от културни и географски открития.

Кой е Георги Борисов?

Георги Борисов.


Роден през 1950 г., Георги Борисов е изявен поет, преводач и основател и дългогодишен редактор на емблематичното списание и издателство "Факел".

Автор е на единайсет поетични сборника и множество есета, удостоен с престижни награди, като „Орфеев венец“ и Голямата награда „Перото“, есеистичната награда на портал "Култура" (2002), "Владимир Башев" за първа стихосбирка, националните награди "Иван Николов" и "Никола Фурнаджиев".

Последното издание на Борисов преди "Моите истории" също бе литературен експеримент, в съавторство с Анатолий Корольов - "Хиатус. До пъпа на земята и обратно".

Борисов е известен с преводите си от руски, френски и английски, а творчеството му е високо ценено заради неговата хуманистична и дълбокомислена интерпретация на света. Дългогодишен издател на списание "Факел".

Публикуваме откъс от първия том на "Моите истории":

ПРЕДВАРИТЕЛЕН ПОСЛЕПИС 

Попитах мой приятел, философ, какво пише. „Нищо – отговори. – Аз съм умрял.“ 

Бяхме на маса. Изгледах го продължително и той поясни: 

„Човек трябва да пише така, все едно го няма. Да не мисли въобще дали ще го публикуват, кой ще го чете, какви пари и награди ще получи. Все едно, че е умрял.“ 

„Аз отдавна съм мъртвец тогава! – възкликнах. – Наздраве!“

Имах предвид точно тия страници, които сега вадя на бял свят. Какво представляват – и аз не знам: прашец от пеперуда, която вече не лети, камъчета от мозайка в пясъчен часовник, отпечатъци от стъпки по тавана, буци глина, покрити с мокра кърпа … Никога не съм смятал да ги публикувам. Водел съм ги в движение, на ръка и на един дъх, без да трия, зачерквам или добавям отделни думи, без да ги препрочитам и поправям. Ей така, за отскок – както загрява и тича на място юношата, преди да се засили и литне над летвата; както има нужда да се поразтъпче след продължително седене и четене на чужди ръкописи книжният роб. Или просто за да поддържам форма, по-точно, за да придам форма на хаоса в мен; да се надвеся над собственото си отражение между капките в кладенеца, преди изтегля кофата с вода. Не са нито поетичен, нито някакъв вид дневник, макар и да наподобяват такъв, нито спомени и опити за портрети, есеистична и документална проза, бегъл пътепис, афористични изречения, свидетелства, самопризнания...

Времето, през което мина по-голямата част от живота ми, не беше от най-добрите. Беше време на съпротива – вътрешна, глуха; една непрекъсната глуха защита, която хем ни каляваше тихомълком и обединяваше, хем изсмукваше силите и разболяваше неизлечимо. Не че сега е особено весело, но поне можеш да крещиш и да си чешеш езика колкото искаш. Нищо, че няма кой да те чуе, а ако има, ще ти припомни старите времена, когато за да не лъжем (най-безсрамно), трябваше да мълчим (най-позорно), да си крием денонощно мислите и замитаме следите… 

Винаги съм изпитвал слабост към талантливите и съм вървял подире им като хипнотизиран – не само заради силата на техния дар божи, а и заради житейското им поведение, което попивах и възпроизвеждах за себе си чрез отделни редове или страници. Много предпазливо, разбира се, за да не издам точното им местонахождение, но пределно добросъвестно. С мъка на сърцето пропускам тук имена и крайно любопитни за широката публика (а и не само) подробности, друга част бях принуден да унищожа, както пожелаха самите герои и аз им го обещах, трета още няма как да публикувам, но съм оставил на съхранение в багажното отделение на Централна гара, което беше закрито преди три години, „защото било на загуба“. 

Българският писател много рядко е бил в състояние да си осигури препитание с книгите, които пише. За разлика от събратята си в някои други страни и видове изкуства той никога не е следвал особено ревностно поучителната сентенция – nulla dies sine linea – и трудно би могъл да се нарече професионалист. За да се издържа и оцелее е трябвало да упражнява ред дейности, някои из областта на литературата, друг път – много далеч от нея. За таланта подобен начин на съществуване може и да е здравословен, но само на първо време; иначе е разрушителен. Имам предвид разпространената по времето на „народната власт“ у нас професия „редактор“ в многобройните вестници и издателства, които държавната машина произвеждаше, за да я обслужва. Аз бях редактор на стотици, да не кажа хиляди ръкописи, и то в продължение на десетки години, трийсет и три от които посветих на литературното списание „Факел“. За човек на словото трудът на редактора само създава илюзията за творчество – именно поради своята близост до него и усещането за съпричастност; иначе е просто тежък и неблагодарен занаят. Поезията изисква върховно напрежение, състояние на краен предел и подем, който граничи с пророческите гърчове на просветлението; наричаме го вдъхновение, но може да има и фатален завършък. Макар и да бях само на десет, когато съчиних първите си стихотворения, рядко съм имал щастието да ѝ се отдам изцяло – както е видно от датите на записките ми, правени най-вече по време на летните отпуски и зимни ваканции. Отдавал съм се на Словото – с пълното съзнание и вяра, че му служа и че такъв е моят кръст, че енергията, която влагам във всяка една негова дума, знак, отблясък не може да изчезне безследно, а някой ден ще се възвърне стократно.

15 април 2024

*

Както птицата се люлее във въздуха, разперила крила, така и ти лежиш по гръб върху водата. Ах, представете си, аз не искам да бъда птица! Нито пухкаво като глухарче пиленце! Нито лъскава като къпина мравка!... Какъв смисъл от свободата, когато не я разбираш? Когато тя е с нос като гуменка. И строга като кокошка.

*

Големите, силни, благородни животни държим затворени. Дребните, зли и незабележими гадини се разхождат на свобода.

*

Богът на птиците ходи по земята.

*

Както от изпитата с мляко чаша продължава да се вдига пара, така от мъртвите – да се излъчва енергията на духа им.

*

На тиранина народът все му се изплъзва като муха, която иска да смачка в юмрука си. И когато го поразтвори, за да провери дали е успял, тя литва.

Поетът – ловец на видения

Цял слух и зрение, той се прокрадва с разширени ноздри към образа, към идеята, която се крие наоколо му. Сърцето му бие гръмотевично, главата му ще се пръсне, устата съхне, но той не спира, смуче пейзажа като кит океана и го изхвърля, задържайки живителната плът в ситото на душата си.

*

Колко по-трудно се удава самопознанието от опознаването на света може да се види по първите пещерни рисунки, където биковете са изобразени с неподражаемо проникновение, а човешките фигури са само силуети на недозрели и недооформени същества, подобни на попови лъжички.

*

Писах до 12.30, сетне трамваят, пълен с пенсионери, ме понесе към града.

В същия трамвай се качи едно момиче, което още на спирката ми направи впечатление: беше най-хубавото сред нацапотените, забили яко в плочника токчета селянки; приличаше на художничка в широките си дрехи, стоеше настрани и не виждаше и чуваше нищо друго, освен цигарата, която жадно смучеше. Аз седнах, тя застана права на междинната площадка, и за миг изпитах странното усещане, че искам да я достигна, но не мога, защото тя пътува в същата посока на движение. Беше висока, с дълги пръсти и си помислих, че ако се запознаем, ще й кажа, че е продължителна. След това ми хрумнаха два стиха, които забравих, бяха от рода на:

Но няма никога да я достигна,
защото сме в един и същ трамвай.

*

Птицата, която знае да казва: „Га“ и „Пи“, е Господ.

*

За това, че човешкият дух, а и самият човек е безсмъртен, говори вярата му, че той никога няма да умре. Мисля, че той се ражда с тази увереност, с тази невъзможност за тотална смърт. И ако приемем, че всичко в живота ни е предопределено, тогава и безсмъртието ни е генетично заложено; след като човек предусеща бъдещето си, изпитва ту неясна тревога и страх – с основание, – ту необичайна самонадеяност и кураж, без да може да си ги обясни, а впоследствие проумява, значи и ахилесовото му чувство за неуязвимост не го лъже...

*

Космическият човек иска да бъде звяр.

*

Снегът спира, небето запламтява, звездите блясват като къпани. Луната светва и студът става на крака.

Ютията на посредствеността

Тя глади с по-голям успех покривките на големите, равни маси от хора, отколкото дрешките им поотделно.

Какво им липсва на днешните водещи белетристи

Ей ги нà: единият го няма широкия поглед за днешния голям свят, все ще избие от някой ред или гледна точка провинциалното. Другият пък много чете, но е студен като змия. Трети тъпче по харманите на жанра, досущ като някой класик, който не смее да излезе от четиристишието, четвърти е умен, с широка култура и ум, но с годините, вместо да поумнява – оглупява и трамбова на място, защото не сменя средата и хората около себе си, а те също безнадеждно оглупяват и се опростачват, пети не спира да обикаля света – но и да пипа по чуждите джобове. Не съм наясно с доста от по-новите имена и вероятно има по-надеждни измежду тях, къде обаче да им намеря книгите… пък и време!... Но като прелистя някоя страница и от тях – виждам: нито имат език, нито умеят да разказват истории, а някои направо не могат да се четат. А и да четат вероятно, четенето е също творчески процес.

Вик от ъгъла

Няма голям художник, който да не е изографисал собствения си лик не само в някое отдалечено ъгълче на картина с евангелски сюжет, ами и на икона дори, и това кощунствено негово изображение сред ангели, светци и исторически фигури е свещеното му право да викне: „И аз съм човек!“, да се обезсмърти, шеговито намигне на потомците или да се подиграе с историята и нейните величия.

Дежа вю

Имам странното усещане, че стихотворението, над което работя, вече е написано и колчем изпусна някой готов вече ред, не мога да продължа напред, трябва да се върна назад и да го намеря.

*

Вече ме обзема ужасът на познанието, което няма възможност да се прояви.

Наздравица

Ровенето в думи е вехтошарски занаят. Но понякога парче метафора или изчоплено седефче от мисъл те правят щастлив като дете, омотано в паяжините на тайнствено като пещера мазе. Или като стар пияница, изпод купчината стъкларии, вземеш, че измъкнеш някое прашно и неугледно шише с най-чист алкохол на дъното му. Тъкмо тия скъпоценни капчици живот в купищата стихове ми се усладиха най-много. Наздраве!