Ягода Маринич ще ви отведе далеч отвъд туристическите брошури, разкривайки неподозирани факти, дълбоко вкоренени традиции и уникални културни особености на Хърватия. Тя разказва с обич за хърватите, които ценят семейството, фитнеса и футбола.

Ягода ни посочва живописните скрити заливи и малки крайбрежни градчета, които не са само за почитателите на „Игра на тронове.“ Запознава ни с кулинарната магия на страната и приказната Истрия. От нея научаваме защо водата в Адриатическо море е толкова прозрачна край Хърватия и какво отличава Загреб от всички други столици.

Показва ни тайните кътчета на разкошната Далмация и разкрива хърватския произход на известен моден аксесоар. Споделя ни множество любопитни факти и загатва, че Марко Поло може би е бил хърватин.

Внимание! Съществува опасност да се влюбите неспасяемо в Хърватия!

Ягода Маринич е журналистка и награждавана авторка на романи, пиеси и есета. Родена е в Германия, но е с хърватско потекло. 

Представяме ви откъс от "Живописната Хърватия", издателство "Ера":

Селски спорове и лятна почивка

Не възнамерявам да ви разкрия името на селото, в което прекарвах лятото през детските си години. Това е естествено, нали? Между автора и читателите трябва да има и тайни – главно защото истинските пътешественици предпочитат сами да откриват разни неща. Поради тази причина ще ви запозная с Хърватия, все едно играем на топло и студено. Ще ви разкажа само толкова, колкото да се почувствате почти там – в противен случай ще изгубите желание да посетите страната.

Въпреки всичко е добре да знаете с кого си имате работа и какво ме свързва със страната, която смятате да посетите. Вие пътувате през страната на моето лято. Дълго време прекарвах в Хърватия само летата – първо училищните, после и семестриалните ваканции. Веднъж живях там половин година. Доста по-късно преживях и хърватската зима. Надявам се да ви е полезно, че познавам Хърватия главно откъм слънчевата ѝ страна, защото повечето туристи се стремят именно към нея.

Най-добре познавам двата летни месеца юли и август. Месеци на суха горещина. Десетки пъти оставях зад гърба си дъждовни германски лета и пристигах в Хърватия, почти изгубила вяра в топлината. Там обаче ме посрещаха с предупреждение да пестя водата, защото не било валяло от месеци. Какво? От месеци нито капка дъжд? Звучеше ми като лъжа, като нещо невъзможно, целящо да ограби моя летен живот след толкова много дъжд в Германия. Колкото и да ми беше жал за страната, за селяните и реколтата, се радвах на сухата горещина, на топлите нощи и на босите ми крака.

Малкото село, в което са родени мама и татко, бе обрисувано в „Слободна Далмация“ – най-известния вестник в страната, като място, където постоянно избухват караници. Местните хора критикуваха статията, но дълбоко в себе си изпитваха гордост, че са ги описали на цели две страници независимо от незавидния повод. Заглавието на репортажа гласеше: „Едно село в битка с петли“. В нашето село всеки се караше с всеки, и то ожесточено, но само след часове спорещите се помиряваха драматично. Това беше начинът им да подготвят почвата за предстоящата караница.

Спорът започваше с подаръците за роднините, останали в Далмация. По времето на социализма някои от нещата, налични в Германия, не можеха да се купят в Югославия. Затова носехме подаръци, които не се намираха там – понякога по поръчка, друг път по собствена инициатива. Например истински памперси, за да спестим прането на някоя млада майка. В колата, естествено, имаше място само за една опаковка, но винаги готовите за спор съселяни не проявяваха разбиране дори към такъв банален факт. Мама и татко имат по четирима братя и сестри, всеки от които е създал най-малко по три деца и се гордее с тях. Тъкмо най-близките ни роднини отказваха да приемат нашия жест. Скромното ни желание да им създадем малко радост разпалваше нескромен семеен спор, който бързо се разрастваше до семейна вражда. Всеки се чувстваше длъжен да изясни на висок глас защо сестрата на майката е получила повече от брата на бащата... Още през първите дни на лятната почивка атмосферата в дома ни се нажежаваше до непоносимост.

Ние, децата, бързахме да избягаме навън и да се смесим със селските ни връстници. Всички ни разпознаваха сред детската орда, защото бяхме единствените пухкави хлапета в дворовете и на улицата.