Съдебната власт има самостоятелен бюджет. Това кратко изречение от чл. 117, ал. 3 на Българската конституция крие зад себе си колкото преимущества, толкова и недостатъци. Преимуществата са основно две. Първоначално в началото на 90-те години този крехък конституционен текст служи да бъде изградена базисната ресурсна самостоятелност на съдилищата, прокуратурата и следствените органи, за да могат те да изпълняват предписаните им от Основния закон и законодателството правомощия. Оценката за изпълнението на тези правомощия често пъти я дава обществото и тя никак не е положителна. Ще каже някой, че това е строго субективно, а и винаги има недоволни. За целта да се обърнем към някои международни заключения, стъпващи на обективни критерии:

България е на първо място в Европейския съюз (ЕС) по ниво на разходи за правосъдие като дял от брутния вътрешен продукт (БВП). От друга страна, според Индекса за върховенство на правото за 2024 г. България е между Косово и Сенегал, a Европейската комисия (ЕК) отбелязва в констатациите и препоръките си, че е необходимо „осигуряване на солидни резултати по отношение на разследванията, наказателното преследване и окончателните съдебни решения по дела за корупция по високите етажи на властта“. Тоест темата буди интерес не просто поради липса на финансова дисциплина – става дума за трайно несъответствие между вложените обществени средства и постигнатия краен резултат.

В този контекст преди ден Висшият съдебен съвет (ВСС) – административният орган на самоуправляващата се и независима българска съдебна власт – взе решение таванът до четири заплати за премии за съдиите, прокурорите, следователите и самите членове на ВСС все пак да се запази. Отбелязваме само, че де факто те са 5, защото на всеки се полагат по над 5000 лв. годишно за облекло.

Разбира се, и тук има уловка – вместо бонусът да се формира върху основните им възнаграждения, ще е върху брутните. Така де факто се постига увеличение още веднъж – след като само преди няма и месец гласуваха увеличение от 16 процента на заплатите си. Няма лошо магистратите да са добре платени, ако срещу това имаше приемливи резултати и нулеви съмнения в независимостта и безпристрастността. Засега има нежелание да се разследват казуси като „Осемте джуджета“, от които е ясно, че, извън рамките на законовите си възнаграждения, част от българските съдии и прокурори служат „на абонамент“ не на държавата, а на Пепи Еврото и компания. А следите водят към двама от политическите лидери на управляващата некоалиция. Като краен резултат се получава, казано на жаргон, „батак с материали на клиента“.

Какво да се прави ли – като начало, обвързване на бюджета за правосъдие с преоценка на щата и натовареността. Многократно сме отбелязвали, че в България няма нужда от 2200 съдии и 1500 прокурори при силно намаляло население за последните 30 години и концентрирани икономически дейности в няколко града. Тази преоценка следва да върви ръка за ръка с оптимизация на съдебната карта. И понеже системата не позволява освобождаване на магистрати на извънредни основания – следва просто да се замразят конкурсите за назначаване и да се преразпредели наличният щат от назначените там, където е, поне по данни за натовареността, необходим. И макар официалните данни на ВСС за натовареността да са спорни, защото системата позволява манипулации, дори и от тях е видно, че натовареността намалява.

Припомняме и нещо важно – предишният главен прокурор си направи ремонт на резиденцията за над 300 хил. лв. и твърдеше, че това също е елемент от независимостта на съдебната власт. Настоящият трайно изпълняващ длъжността има бюджет за представителни разходи, любопитно е да се провери как се харчат и те. Ще припомним, че българските съдии след Първата световна война не са получавали заплати известно време, а след това са им изплащани частично. Ще припомним също така, че има практика на Конституционни съд от по-ново време, която позволява бюджетът на съдебната власт да бъде замразен, ако има риск държавният дефицит да нарасне. А през 90-те години, в състояние на хиперинфлация, също така има практика на КС, според която бюджетът на съдебната власт не може да бъде абсолютна константа по степен на важност. И потвърждава необратимата логика, че съдебна власт може да има без да е гарантиран изцяло нейният бюджет, а нейната независимост не може и не бива да се крепи само и единствено на самостоятелността на бюджета ѝ.

Подходът за свръхвъзнаграждаване поставя въпроса за качествата, които в една такава хипотеза се презюмират за служещите в системата – един вид, че те престават да бъдат независими в момента, в който изгубят елемент от плащанията си и неоправдано следва да ги третираме като обикновени наемници, в разрез с разбирането за „носители на съдебната власт“, установено на конституционно ниво. Тоталната абсолютизация на бюджета на съдебната власт от „самостоятелен“ в най-важен елемент за независимостта поставя на заден план и останалите, по-висши по-степен конституционни гаранции за независимостта на съдебната власт – подчинението само на закона на редовия съдия, прокурор и следовател, както и гаранцията за професионалния му статут, уреден в чл. 129 от КРБ.

В заключение, нека си припомним и цитат от скорошна практика на Съда на Европейския съюз по темата: „(…) за да се гарантира независимостта на съдиите и в по-общ план, качеството на правосъдието в правовата държава, „политиките в областта на правосъдието следва също да вземат предвид заплатите на други правни професии, за да направят съдийската професия привлекателна за висококвалифицирани практикуващи юристи“. От това обаче не може да се направи извод, че принципът на съдийската независимост не допуска възнаграждението на съдиите да се определи на равнище, което е под средното възнаграждение на други практикуващи юристи, по-специално на упражняващите свободна професия, каквито са адвокатите, тъй като те очевидно се намират в положение, различно от това на съдиите.“ По-нататък решението говори за икономическия контекст във всяка държава и за значимостта от работата им.

*Заглавието е на редакцията.

Институт за пазарна икономика