Бурна нощ. Бар в хотел, пълен с блокирани пътници. Чаровен, мистериозен мъж. Има нещо у него и в разговора ни, което ме кара да се чувствам истински жива. А когато пътищата ни отново се преплитат, не очаквам, че той е един от тримата греховно богати и успешни братя Шарп. Оказваме се равноправни партньори в проект за трансформация на хотел и зная, че не е добре да смесваме бизнеса с удоволствието. 

Но имаме още нещо общо – и двамата се крием. 

К. Бромберг е сред най-харесваните романтични авторки. Продадени са над два милиона копия от романите ѝ в повече от двайсет държави и е присъствала в списъците за най-продавани заглавия на "Ню Йорк Таймс", "Уолстрийт Джърнал" и "USA Today" над трийсет пъти, а по част от книгите ѝ са заснети филми. Позната е на българските читатели с "Последен шанс" и "При едно условие".

Новият ѝ роман "Финално предложение" излезе у нас с логото на издателство "Ера".

* * *

Из "Финално предложение" от К.Бромберг

Снимка "Ера"

Форд

Вятърът брули дърветата, а небето проблясва ярко, когато в далечината го прорязват светкавици. За миг зървам разгневения океан отвъд стената от прозорци пред мен.
И после отново настъпва мрак.

Пътуването дотук почти не укроти гнева ми.

Полуизпитата чаша уиски в ръката ми – още по-малко.

Бях сигурен, че с всеки километър, който оставях между себе си и братята си, техните успокояващи гласове и глупави обяснения, яростта ще се разсее… но грешах.
Времето само накара мислите ми да се развихрят още повече, а болката да се засили.

Все още я виждам. Наскоро отпечатаната книга с твърди корици на масата. Думите по страниците ѝ, редактирани за предпродажба. За публиката и нейния неутолим апетит за едно от три неща: скандални истории, ръководство как да станеш милиардер от нищото или любопитни факти, които да опетнят нечия репутация.
Шокът и възхищението винаги са се продавали добре.

Кой да предположи, че безобидната биография на Макстън Шарп, моя баща, ще ме накара да се чувствам по този начин?

Това, което пише в книгата, не би трябвало да ме притеснява. Или по-скоро онова, което не пише в нея. Не би трябвало все още да ме притеснява.

Но е така.

Отпивам още една глътка, изгарянето и топлината на алкохола са добре дошли и промълвявам:

– Просто Форд.

Майната му.

В мислите ми нахлуват звуци. Слабото бръмчене на разговорите на посетителите в бара, които са принудени да стоят тук като мен. Воят на вятъра навън. Вибрацията на мобилния ми телефон върху плота на бара до мен, който известява за съобщение след съобщение. Братята ми. Малко закъсняла реакция.

Драматичен.

Чувствителен.

Нелеп.

Не са ли това думите, с които ме описаха? За да омаловажат всичко?

Важно е само това, което казват хората, които обичаш.

Думите на майка ми отекват в главата ми.

Телефонът ми вибрира с още едно съобщение. Какво? Да не би самолетът да се е приземил обратно в Ню Йорк и те изведнъж да са се притеснили, че шофирам в тази буря? Къде беше загрижеността им по-рано?

Както казах, майната му.

Ще удавя мъката си в това питие.

И в следващото.

И в по-следващото.

Не е като да мога да отида някъде другаде точно сега.

Оглеждам малкия бар. Повече от сигурен съм, че това не са редовните посетители и не са тук заради обстановката. Просто ние сме единствените тъпаци, които са избрали да карат през тропическа депресия  и чакат едно изкоренено дърво да бъде разчистено от пътя на около километър оттук.

Барът е прикрепен към един доста невзрачен, незабележим и обикновен хотел, сгушен на плажната ивица точно в покрайнините на Хамптън. Град по средата между тук и нищото. Междинна точка, която заможните хора пренебрегват на път за обичайното си място за забавления в Хамптън, а хората от по-бедната средна класа забелязват и се надяват да могат да отседнат тук някой ден.

Това място... по дяволите, дори не си спомням името му – толкова е сиво и безвкусно, че името му ми убягва, – е овехтяло и обикновено. Наситено тъмночервената кожа и тъмното дърво, изглежда, са водещата тема. Евтини осветителни тела и скучни, комерсиални картини са декорът, от който никое място никога не се нуждае.

Има потенциал.

Но явно който и да е собственик на това място, не е решил да инвестира пари в него, за да го достигне.

Не че ми пука.

Може и да няма свободни места за през нощта, но е сухо и засега изглежда сигурно срещу бушуващата навън буря. А и предлагат алкохол. Това е категоричен плюс.
Нещо се стоварва доста силно на пода вдясно от мен, последвано от разочарованата въздишка на жена.

– Затвориха пътищата. Затвориха ги, мамка му. Можеш ли да повярваш?

Ако не мога да бъда в къщата в Саг Харбър – накъдето бях тръгнал, – трябва поне да мога да пия на спокойствие.

А това, че едно кречетало е решило да седне до мен, не е точно спокойно.

Нито пък съм в настроение за това.

– Страшен език – промърморва мъжът от другата ми страна.

– Ало? Чуваш ли ме? – повтаря тя и аз въздъхвам тежко. – Затворено. В капан сме.

Тя не е разбрала намека от мълчанието ми – или от неговия коментар – и наистина търпението ми се изчерпва.

– Блестящо наблюдение – казвам аз в питието си. – Има причина всички да седим тук и тя не е заради обстановката.

– Не говорех на теб.

– Добре. Чудесно. – Развълнуван, че не ми се налага да говоря с никого, вдигам пръст към бармана за още едно питие, когато нещо, което тя каза, най-накрая достига до ушите ми. – Чакай. Затворили са пътищата?