Както се очакваше, Великобритания, Канада, Австралия и Португалия официално признаха палестинска държава в неделя. Днес това ще направи и Франция, следват и други държави.

Публичното твърдение на правителствата в тези държави е, че признаването на палестинска държава сега ще донесе бърз мир в региона и палестинци и израелци ще живеят мирно един до друг.

Не трябва да си експерт по Близкия изток или да си се задълбочавал много в детайлите около конфликтите там, за да разбереш колко празно и лишено от смисъл е това твърдение. В крайна сметка предложенията за независима палестинска държава не са едно и две, и всички са отхвърляни от самите палестинци, а офертите не са довели до траен мир.


Защо тогава Франция и останалите предприемат тази крачка?

Отговорът е прозаичен – заради вътрешнополитическите си проблеми и личното си партийно оцеляване. Не за първи път Европа и глобалният Север действат с това колониално високомерие и пълна незаинтересованост към последствията от делата си, които обикновено подпалват повече войни, отколкото потушават.

Общественото мнение на Запад, особено в левия спектър, в хода на войната в Газа безпощадно се обърна срещу Израел; клането на „Хамас“ от 7 октомври за една нощ предизвика анти-израелски демонстрации и бойкоти. Жертвата бе виновна.

Оттогава това недоволство се пропива и през установените партии.


Следователно става дума не за реалистичен мирен процес, а за вътрешна политика. Лондон и съюзниците искат да успокоят разгневените у дома. Към това се прибавя и изборната сметка. На Запад междувременно живеят милиони мюсюлмани, особено в големите градове, където те оформят нарастващ електорат. В Париж и околностите са 1,7 милиона, в Лондон – 1,4 милиона, в Торонто – 650 000. Тези числа вероятно обясняват защо правителствата се позиционират срещу Израел; така функционира демократичната политика.

Разбира се, не е забранено един политик да прави ходове за печелене на избори, ако обаче те не са с цената на живота и мира на цели държави далеч от тяхната. А с признаването на палестинска държава Париж, Отава и Канбера постигат точно това. Задълбочават още повече проблемите около изключително сложното намиране на мирно решение за Газа и Израел.

Това се видя веднага още днес. Нетаняху обяви, че в отговор ще обмисли анексирането на Западния бряг. Арабските държави пък предупредиха, че ако това стане, ще отпаднат всички постигани мирни договорки между Израел и тях. В момента задкулисно текат горещи совалки. Арабските държави се опитват да окажат натиск на Тръмп, който от своя страна трябва да възпре Нетаняху от тази крачка.

Тя наистина отива твърде далеч и също няма да изпълни целите зад нея, които за Израел са три:

„сигурност, сигурност, сигурност“.

Израел не може да си позволи да граничи с държава, от чиито дула излиза само терор. Ако анексира Западния бряг обаче, постигнатото крехко нормализиране на отношенията с останалите арабски държави ще рухне и това ще подкопае много по-сериозно сигурността на Израел.

Ако се стигне до нови войни, не бива да забравяме, че преди дни Саудитска Арабия сключи пакт за взаимна защита с ядрената сила Пакистан. Този съюз ангажира негласно и Китай, който е основен доставчик на военни технологии за пакистанците и се стреми така да разшири влиянието си в Близкия изток. Което пък ангажира вече пряко и САЩ, за които Китай е основният съперник и заплаха. И ето как с едно само плактно и уж не водещо до реални последствия признаване на палестинска държава се променя балансът на световните сили и се увеличава опасността много по-голям брой държави да бъдат въвлечени в един изключително опасен вече глобален конфликт.

Още по-странен става ходът на държавите за признаване на палестинска държава и заради липсата на каквито и да е условия към „Хамас“. Първоначално публично дипломатите на тези западни държави и самият Макрон обясняваха, че признаването ще е обвързано с признаване на Израел от всички арабски държави и палестинците, разоръжаване и оттегляне от властта на „Хамас“. В крайния резултат и обявеното признаване обаче няма и дума за това. От „Хамас“ не се изисква нищо.

Логично, терористичната организация обяви това за своя победа. Благодарейки на Великобритания и Канада, високопоставеният функционер Махмуд Мардауи свърза признаването на палестинска държава с кланетата на 7 октомври, заявявайки, че то е „дошло благодарение на огромните жертви“, направени от палестинците след атаките на „Хамас“, особено в Газа.

И с това пряко потвърди предупреждението на Израел, че Франция, Канада, Австралия и Португалия дефакто възнаграждават тероризма за едно от най-варварските кланета на евреи в новата история и най-убийствения ислямистки атентат след 11 септември.

Западните лидери не обясниха подробно своето второ твърдение – че признаването на палестинска държава без условия ще ускори решението с две държави.

Този ход всъщност нарушава Споразуменията от Осло II (1995), в които ясно е записано: „Нито една от страните няма да предприема стъпки за промяна на статута на Западния бряг и ивицата Газа до окончателните преговори за статута.“


„Тези наши уж съюзници признаха палестинска държава, която не признава нас – нашата легитимност, съществуването на еврейски народ с връзка към родината си, държава, която прославя терора и учи децата си да убиват евреи“, каза бившият депутат и посланик в САЩ Майкъл Орън.


„Помазването“ на Палестина не взима предвид и страданията на самите палестинци от терористичното управление, чиято жертва стават често самите те. Войната в Газа няма да бъде прекратена, а „Хамас“ е издигнат до нивото на международен партньор. Фактът, че са обявени и признати за терористи от повечето западни държави едва ли ще попречи на това, както не пречи и на „Хизбула“ да имат хем терористични милиции, хем легитимно политическо крило.

Вълната от признавания изиграва лоша шега и на израелците. През последните месеци те бяха обединени около две каузи – спасяването на заложниците и свалянето на Нетаняху. От днес обаче дори опозицията е обединена зад правителството.

Лидерът ѝ Яир Лапид нарече хода за признаване „вредна стъпка и награда за терора“. Лидерът на лявата партия Демократи Яир Голан каза, че признаването е „разрушително“ и „изключително вредно“ за Израел. Президентът Ицхак Херцог заяви:


„Това няма да помогне на нито един палестинец. Няма да освободи нито един заложник и няма да ни приближи до каквото и да било споразумение между израелци и палестинци. То само ще окуражи силите на мрака. Това е тъжен ден за онези, които търсят истински мир.“

Форумът на семействата на заложниците обвини страните, признали Палестина, че „затварят очи пред факта, че 48 души остават в плен на Хамас“. Нещо повече – такъв ход прави освобождаването им от „Хамас“ излишно, вече няма коз, който Западът би могъл да използва срещу пускането на пленените.

Засилването на вражеските тонове срещу Израел няма да възпре Нетаняху, а ще увеличи подкрепата му. Ако израелското общество се почувства застрашено от света, може да се увеличат гласовете, подкрепящи Нетаняху за анексия и да се бутне първото блокче на доминото на крехкия мир с останалите държави в региона.

Това може да откаже САЩ от подкрепа. Има немалко гласове в администрацията на Тръмп, които биха видели в анексията ненужна провокация от страна на израелското правителство.

Нетаняху изглежда осъзнава тази деликатна ситуация. Той обеща да реагира, но каза, че решението ще дойде едва след срещата му с Тръмп във Вашингтон следващата седмица.

Там той ще трябва да намери ход, който съчетава противоречиви императиви: да възпре още страни от признаване на палестинска държава, да избегне арабските наказателни реакции, да запази коалицията си и в същото време да остане в синхрон с Тръмп, пише „Таймс оф Израел“.

Другата реалност, която Западът най-сетне трябва да проумее е, че мечтата за палестинска държава се мечтае повече от самите израелци, отколкото от палестинците или арабите. Палестина досега е призната от 147 членки на ООН. На Общото събрание този месец трябва да се прибавят още девет. Но още през 1967 г., когато Израел завзе Западния бряг и Газа в Шестдневната война и искаше да ги размени срещу мир, Арабската лига отговори с „не“. Оттогава всички израелски предложения за две държави са отхвърляни. Последно през 2005 г. Израел направи жест и доброволно се изтегли от Газа, за да размени отказа си срещу разбирателство. „Хамас“ заграби властта и превърна Газа с милиарди от ЕС, САЩ и ООН в ракетна площадка, която редовно провокираше израелски ответни удари.

Историята на мечтаната палестинска държава е история на пропуснати възможности

А вече и израелците не вярват в нея. Твърде дълбока е травмата от 7 октомври 2023 г., когато „Хамас“ закла 1200 израелци. Според последните проучвания едва 21 процента от израелците искат решение с две държави. А това означава, че дори и това правителство да падне от власт на изборите догодина, вече и едно правителство без крайнодесните не би освободило Газа.

147-те приятели на Палестина строят един въздушен замък. Дори и обясненията на юристите на ООН, че признаването на държава не води автоматично до основаването на такава, са противоречиви. Според тях е напълно достатъчно, че са изпълнени трите задължителни условия за признаването: наличие на територия, народ и управление.

Ако това наистина беше достатъчно, тогава защо ООН не призна Ислямска държава със столица Рака, население и правителство?

Да припомня:

През юни 2014 г. Абу Бакр ал-Багдади обяви създаването на „Ислямска държава“ със столица Рака в Сирия. Контролът ѝ се разпростираше върху огромни територии – от Мосул (Ирак) до Рака (Сирия). В пика си ИД контролираше около 90 000 км² и население от 8–10 милиона души. На тази територия ИД наложи крайна форма на салафитски джихадизъм. Използваше брутални методи: публични екзекуции, обезглавявания, робство, етническо прочистване (язиди, християни, шиити). Градът Рака (ок. 220 000 жители преди войната) се превърна в административен и военен център. Там ИД установи шериатски съдилища, данъчна система, министерства, но и центрове за изтезания.

В Рака бяха организирани повечето нападения и терористични акции в чужбина (като атентатите в Париж 2015).

Заради тези атентати Франция започна офанзиви срещу ИД – водени от международната коалиция, в която влизаха САЩ, Франция, Великобритания, Канада и др. Мосул падна през юли 2017 г., а Рака през октомври 2017 г. 90% от Рака и 85% от Мосул бяха унищожени от бомбардировки. Напълно сринати. За цивилните жертви няма точни данни, но са стотици.

Каква е разликата тогава с „Хамас“ и войната, в която въвлече Израел?

Докато остава „Хамас“, остава и терорът. Като негова цел не са само евреите, а и „Фатах“, които хамасци прогониха на Западния бряг. По ирония на съдбата палестинската власт на Махмуд Абас там оцелява, единствено благодарение на армията на заклетия враг Израел. Последните що-годе свободни избори бяха през 2006 г.

Да, войната в Газа трае вече твърде дълго, жертвите са хиляди, инфраструктурата е срината. От друга страна, терористите жертват съзнателно собствения си народ. Колкото повече собствени жертви, толкова по-добре в съда на световното мнение.

Бойците, маскирани като цивилни, се укрепват под жилищни блокове, джамии и болници. Лозунгът на „Хамас“ „От реката до морето“, който означава една палестинска държава на територията на Израел, унищожение на еврейската държава и на евреите – вече е модерният лозунг по протестите в Европа и САЩ. Култът към смъртта, изповядван от джихадистите, се призна официално от Запада, без да се взима редвид, че този култ никога няма да приеме решение с две държави.