Докато социалните мрежи и традиционните медии у нас прегряват от мнения за Венецуела, българската държава демонстрира оглушително мълчание. Нито Министерският съвет, нито външното министерство намират за нужно да формулират позиция – сякаш събитията се развиват на друга планета, а не в свят, в който връщането към зоните на влияние и правото на силата засяга именно държави като нашата.

Американската намеса във Венецуела е сюжет без положителни герои – военнополитическа драма, в която трудно може да се открие страна, достойна за морална подкрепа. Режимът на Николас Мадуро е класически пример за авторитарна левица в латиноамерикански вариант: подменени избори, репресии срещу опоненти, конфискации, икономически колапс в страна с най-големите доказани петролни залежи на планетата, както и обвинения в наркотрафик и сътрудничество с терористични структури. И, преди всичко - Каракас се превърна в удобен канал за китайско и руско влияние в регион, който Вашингтон – особено при президентството на Доналд Тръмп – разглежда като собствен стратегически двор.

Но и другата страна на уравнението не е по-малко проблематична. Смяната на властта в чужда държава чрез военна сила, без мандат от ООН и без вътрешен въоръжен конфликт, връща международната система към времена, когато глобалният ред се определяше от мускули, а не от правила. Ако САЩ признават сфери на влияние на Русия в постсъветското пространство, защо светът да не приеме аналогични претенции на Вашингтон в Латинска Америка? И къде в тази ситуация остава Европа, към която поне тялом принадлежим? Как подобна логика се съчетава с усилията на ЕС да финализира търговско споразумение с южноамериканския търговски блок Меркосур – при това на фона на американски мита срещу ключови икономики в региона?

Точно затова казусът „Мадуро“ е троен парадокс: премахва диктатура, но възпроизвежда опасни прецеденти и стъпва върху двойни стандарти. Ако международната общност не предприема „специални операции“ срещу авторитарни, тоталитарни и теократични режими като тези на Путин, Лукашенко, Ким, Си, саудитските монарси, иранските духовници или талибаните, защо Венецуела се оказва изключението? И защо забравените войни в Судан и Източно Конго, погълнали милиони животи, не предизвикват подобна решителност? 

Трудно е да се открие ценностен мотив зад намесата отвъд открито заявените интереси – сигурност и петрол и отвъд подразбиращия се основен - геополитическото влияние. Показателно е и дистанцирането на Доналд Тръмп от фигури като Мария Корина Мачадо, венецуелската опозиционерка, която спечели Нобеловата награда за мир за 2025 г. А опитът от Афганистан и Ирак – да не говорим за Виетнам – очевидно не е оставил трайни уроци за днешните управляващи във Вашингтон.

На този фон особено абсурдно звучи нашенската претенция, че една държава може да бъде „приятел с всички“ – с Европа и САЩ, с Орбан и Фон дер Лайен, с Нетаняху и Ердоган. Историята показва, че подобни уверения са или заблуда, или наивност. Който се опитва да седи на всички столове, най-накрая се оказва на земята.

Още по-фрапиращо изглежда българската национална реакция – или по-точно липсата ѝ. Единственото официално действие досега е техническо съобщение на МВнР, че „следи ситуацията“ и открива кризисна линия за българските граждани във Венецуела. Нито Министерският съвет, нито президентсвото, нито Народното събрание са формулирали политическа позиция за американската намеса, международноправните ѝ основания или последиците за регионалната сигурност.

Липсата на официална реакция е не просто дипломатическа немарливост, а симптом за по-дълбока външнополитическа безтегловност. Съседна Гърция успя да формулира позиция. Хърватия също. Същото направиха кандидатките за ЕС Албания, Сърбия и Северна Македония.  Ние – не. Ако нашите институции не могат или не желаят да изработят собствена, поне биха могли да заемат чужда. Срамно е евентуалният външнополитическият курс на страната да се разчита от предизборни интервюта или на партийни лидери или от постовете им във Фейсбук.

А за онези, които продължават да мечтаят за „България на три морета“, може би е време за нов лозунг – „…включително Карибско“.