2026 г. започна по инерция и още в началото ѝ видяхме два сигнала от най-утвърдената и влиятелна демокрация - САЩ - в посока на имперско мислене и автокрация.

Военната операция срещу Мадуро във Венецуела доведе до отвличането на един и инсталирането на друг, по-удобен диктатор, готов да предостави петрола на страната си на американците. Тази операция не се различаваше много от опиумните войни, при които британците са пращали канонерките си, за да отворят пазарите на Китай за техни стоки.

Като прибавим и претенциите на президента Тръмп за "придобиване" на Гренландия дори и с военна сила, впечатлението, че сме се върнали във времената на откровения и безсрамен империализъм не може да бъде избегнато.

Как Тръмп даде криле на автократите

По отношение на автократизацията отново САЩ дадоха много тревожен пример с действията на своите имиграционни власти, които стрелят и уви, убиват хора при много съмнителни обстоятелства и с меко казано спорни оправдания. У нас вече имаше случаи на безпричинно държани по арести и затвори хора от политическата опозиция. Когато държавните институции в най-старата модерна демокрация се използват за партизански цели и то на цената на човешки животи, това дава криле на автократите по света. Путин, Си Дзинпин, Ким Чен Ун и всички останали аспиранти на диктатурата имат основание да смятат, че светът на 2026 г. е техен: единственият въпрос е как ще си го поделят.

Може ли наистина човечеството да се върне в 18-и и 19-и век и да забрави уроците от ужасните военни конфликти и страдания, до които комбинацията от империя и автокрация води? Отговорът е, че може, но това далеч не е неизбежно. Също така е вярно, че два пъти в една и съща река не може да се влезе, което означава, че светът днес е много различен от този от предходните столетия. Различието не трябва да успокоява никого обаче, защото то може да е за добро, но също така да предизвика и трагедия с непознати до сега мащаби поради новите средства за масово унищожение. Ако историята ни учи на нещо, то е че всяка следваща голяма имперска война е много по-деструктивна от предходната, като жертвите нарастват експоненциално.

Народът все още държи силата в ръцете и бюлетините си

Единственият позитивен фактор, който може да бъде отбелязан в сегашната ситуация, е, че за разлика от 18-и и 19-и век днес народите на държавите и особено тези в демокрациите имат думата при вземането на важни и съдбовни решения. Въпросът е дали колективният демократичен разум в крайна сметка ще надделее над безсрамно заявяваните автократични имперски амбиции на "световните лидери". Надеждата, че това ще се случи, е крехка, защото колективният демократичен разум много често излъчва точно такива маниакални лидери и дори се влюбва в тях. Но все пак, имаме и множество обнадеждаващи примери.

Иран изглежда минава през свой собствен (пореден) опит за цветна революция, която може да завърши с отхвърляне на режима на аятоласите. Ако това се случи, би било ярка демонстрация на силата на най-голямата неизвестна - народите - в световната геополитика.

Американците също ще бъдат изправени пред съдбовен избор през 2026 г. Ако Доналд Тръмп загуби драматично междинния вот за Конгреса и други институции, то това ще е ясен сигнал най-вече към Републиканската партия, че тя трябва да нанесе сериозни корекции в курса към империя и автократизация. Гражданската реакция към действията на имиграционните власти могат да изпълнят също ролята на такъв сигнал.

По отношение на Украйна вече е видно дори за Републиканската партия, че ако Владимир Путин не бъде притиснат с тежки санкции и с адекватна военна помощ за нападнатата страна, той никога не би спрял завоевателната си имперска война. Сенатът най-вероятно ще приеме закон, който ще даде възможност за налагане на много тежки санкции на Русия. Това е развитие, което става под натиска на общественото мнение в САЩ и то е силно позитивно. Но това развитие е възможно, защото украинците вече четвърта година удържат на зловещата руска агресия и не искат да се примирят с колониален статут. Да видим какво мислят и венецуелците по този въпрос.

Големият парадокс пред съвременните демокрации

Накратко, надеждата за света е в демократичния потенциал вътре в обществата и особено в тези на демокрациите: развити, недоразвити, дефектни или дефектиращи. Границата между тези категории започна да се размива напоследък, но все пак във всеки един от тези режими, а дори и в някои автокрации като Иран, мнението на хората може да обърка плановете на определени маниакални лидери. Маниакалността тук може да се мисли като технически термин за склонност към прекалена концентрация на власт. В домашен план това води до автокрация, а в международен - до империя.

Парадоксът, който съвременната демокрация трябва да реши, е следният: от една страна, хората харесват да гласуват и избират лидери, които им обещават силна власт и голямо международно влияние. В този смисъл кандидат-автократите и нео-императорите имат известно електорално предимство по дефиниция. От друга страна, колективният разум сравнително бързо вижда големите опасности, които прекалената концентрация на власт създава и започва да отказва отпор на собствения си избраник. Получава се една игра на влюбване и разлюбване на кандидат-автократи, която е много фрустрираща и поставя под въпрос самия демократичен процес. Представя го като ирационален, фриволен, опортюнистки.

Българската демокрация устоява на кандидат-автократите

България е световен пример във влюбването и разлюбването на кандидат-автократи. В страната има и пишман-императори, но те все още са възприемани като гранични случаи на нормалното и политическата екзотика. Поне от 2001 г. насам на избори българите много често гласуват за харизматични личности, които в националното въображение концентрират много власт и дават обещания, че ще "оправят" страната най-много за 800 дни. То не бяха царе, генерали, мафиотски босове, медийни могули и всякакви други символи на концентрирана, прекомерна власт в народното въображение.

Интересното е, че това влюбване води и до също толкова страстно разлюбване на кандидат автократа. Царят бързо разочарова очакванията и слезе от сцената тихо и цивилизовано. Останалите обаче предизвикаха масови протести с нарастваща интензивност през 2013, 2020 и 2025 г. Преди по-малко от месец стотици хиляди излязоха по улиците на страната срещу кандидат-автократите Борисов и Пеевски, които и по собствените им думи са прекалили с арогантността си.

Демокрацията, от тази гледна точка, е изправена пред две предизвикателства. Първото е да генерира силна обществена реакция, която да сложи на мястото му "прекалил" кандидат-автократ. Нашата демокрация се справя блестящо по тази линия и имаме повод на гордост в сравнение със съседите ни от Сърбия например, при които автократът все още си стои на власт.

Това, с което не се справяме обаче, е второто предизвикателство: да не се омайваме по време на избори от нови или стари кандидат-автократи и пишман-императори. За съжаление, по този параграф България е водеща сред влюбчивите държави, които залагат на всякакви нови и все по-нови "спасители", уж притежаващи магически способности да концентрират внимание и власт.

Как да стане демокрацията привлекателна?

Може би мнозина си задават въпроса: Защо да гласуваме за някого, ако той няма извънредни, почти магически способности? Не е ли скучно да се гласува за професионален политик, който приказва основно за бюджета и за реформи в съдебна власт и други сложни за разбиране сфери? Това са абсолютно легитимни въпроси и съвременната демокрация не им е дала някакъв особено добър отговор.

Този отговор не може да бъде просто театър, с който да привлечеш гласове в кампанията, а след това да правиш правилните неща. Хората усещат фалшивостта и бързо изоставят театралстващите демократи.

Но това прави ситуацията още по-тежка, защото автокрацията и империята не могат да бъдат само театрална предизборна постановка. Както вторият Доналд Тръмп е много по-радикален от първия, така и всеки политик залагащ на автокрация и империя трябва да се радикализира, за да запази доверието в себе си. Примерите за такава радикализация (Орбан, Бабиш, Ердоган...) са много. 

Всяка демокрация трябва да даде свой отговор на проблема с привлекателността на личностите с извънредни способности. Може би вместо в хора с магически дарби, избирателят може да вярва в изключителни постижения и методически, системни действия за реализацията им. Членството в еврозоната в българския случай беше точно такова постижение, което не е резултат от способностите на кандидат-автократи, а от сериозни, методични и некрадливи сметки и действия.

Други изключителни цели, които можем да си поставяме, е една силна във военно и фискално отношение Европа, която да е гаранция срещу имперските амбиции на държави около нас. Превръщането на страната в център на новите технологии също е цел, която може да увлече младото поколение вместо вярата в харизмата на някого. А защо не да построим и нова голяма акустична музикална зала, която да ни сложи и на картата на най-големите световни изпълнители?

В крайна сметка, дори и либертарианеците като австриеца Фридрих Хайек сигурно са убедени, че държавата не е само отбрана и сигурност, а също така филхармония и опера. И двете институции у нас функционират прекрасно и може би е време да се инвестира в тях и по-голям публичен ресурс. Като примери, че държавата може да постига високи духовни, а и материални цели.

Дойче веле