Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

България продължава да живее в блажено безхаберие, сякаш геополитиката е далечен шум, който не я засяга. А всъщност страната ни може да се приближава към избор, какъвто не е правила от началото на прехода. Във Вашингтон се оформя курс, който според мнозина може да доведе до разцепване на НАТО и до насърчаване на центробежните сили в ЕС – тенденции, вече загатнати в новата Стратегия за национална сигурност на САЩ. Гренландската авантюра, започнала като екзотична идея, се превърна в тест за лоялностите в алианса и разкри колко крехко е доверието между съюзниците. Както отбеляза един опитен европейски колега, „червеят на недоверието вече е в плода“.

Сценариите за бъдещето на НАТО варират от неудобни до абсурдни. Най-оптимистичният предвижда съвместна мисия на Европа и САЩ за гарантиране на сигурността на Гренландия – стратегически остров с важни ресурси. Но заявките от Вашингтон са други: недоверие към Дания и Европа, желание за едноличен контрол, дори подкрепа за гренландски сепаратизъм. Най-мрачният сценарий – американски десант и окупация на автономната датска територия – вече бе определен от датската премиерка Мете Фредериксен и от европейския комисар по отбраната Андрюс Кубулиус като край на НАТО. Човек се чуди защо в Кремъл още не са отворили шампанското. Или може би са го отворили, но тайно.

Какво става, ако Копенхаген се позове на член 5 и поиска поиска съюзниците да го защитят от САЩ? Какво ще направят останалите съюзници – това е въпрос, който днес никой не смее да формулира докрай. Какъвто и сценарий да се реализира, НАТО вече не е онзи стабилен стълб, на който Европа разчиташе. В най-добрия случай ще се превърне в параван на тлеещи противоречия; в най-лошия – ще се разпадне на два лагера: американски и европейски. Тогава ще възникнат въпроси, които доскоро звучаха като фантастика: къде ще отидат американските бази в Европа, какво ще стане с ядреното оръжие, как ще изглежда новата архитектура на сигурността.

ЕС също няма да остане същият. Съюзът е немислим без отбранителния чадър на НАТО, а разцепление в алианса неизбежно ще доведе до поляризация и в Европа – между тръмпистки и проевропейски лагер. Наченките вече се виждат във Вишеградската тройка на Владимир Путин - Орбан, Фицо и Бабиш. И търпението на Европа не е безкрайно: в един момент тя може да откаже да финансира съюзници, които подкрепят политиката на нейния най-голям геополитически опонент.

Точно в този момент континентът навлиза в двугодишен изборен цикъл, който ще определи бъдещата му посока. През 2026 г. Словения, Унгария, Швеция, Латвия и Дания ще избират парламенти, а Португалия, Естония и България – президенти. България ще избира извънредно и парламент. Испания и Франция ще проведат ключови местни избори. През 2027 г. идват президентските избори във Франция и парламентарните в Литва, Финландия и Хърватия. Този цикъл ще съвпадне с оформянето на новия институционален баланс в ЕС след евроизборите от 2024 г. – и ще определи дали Европа ще се консолидира или ще се разслои на сфери на влияние.

Парадоксално, но именно натискът отвън започва да сплотява големите европейски държави. Те постигнаха съгласие за финансирането на Украйна чрез засилено сътрудничество – механизъм, който позволява на група държави да действат заедно, когато целият ЕС не може да постигне единодушие. Това е инструмент за „Европа на различни скорости“, който на практика създава ядро от държави, готови да вървят по-напред. Засиленото сътрудничество е предвестник на по-тясна и по-сплотена Европа, защото позволява на амбициозните да напредват, без да бъдат блокирани от скептичните. То е институционалният мост към една по-дълбока интеграция – Европа, която не чака всички, а се движи с тези, които искат и могат. Обратната страна е изолиране на тези, които не искат и не могат.

Но не е само финансирането за Украйна. Реакциите на американските претенции към Гренландия също демонстрират единство на големите в ЕС, от което дори любимката на Тръмп, италианската министър-председателка Джорджа Мелони не се разграничи. 27-те намериха съгласие и по трънливия въпрос за търговското споразумение с южноамериканския икономически блок "Меркосур", особено чувствителна вътрешнополитическа тема за Франция, Италия, Полша. Именно единна Европа в лицето на водещите ѝ икономически и военно страни, извоюва място в преговорите за Украйна и остави там политическия си отпечатък.

Така вече се очертават контурите на една по-тясна, по-ценностно ориентирана Европа – антитеза на американския курс. Тази Европа може да се окаже по-дълбока, но и по-малка от номиналния ЕС на 27-те.

И тук идва въпросът, който България - управляваща и протестираща - продължава да не си задава и да не обсъжда: в коя Европа иска да бъде – в реалната или в номиналната? В коя НАТО – в американската или в европейската? Днес страната ни не изглежда готова за такъв избор. Политическата класа е фрагментирана, общественият дебат – плитък, а стратегическата култура – почти отсъстваща. При разклащане на устоите на сигурността България рискува да поеме накъдето я духне вятърът - какъвто се случи, западен или източен, а не е изключен и южен. Както казва Соломон Пасѝ, "няма попътен вятър за кораб без посока".

Правителството, макар и в оставка, не може да обясни мълчанието си по горещи теми, на които целият свят реагира - Венецуела, Гренландия, Иран. Те засягат състоянието на блоковете, от които пряко зависи националната ни сигурност - ЕС и НАТО, следователно засягат коренните интереси на всеки български гражданин. На 12 януари Министерският съвет съобщи, че е обсъдил всички горецитирани теми плюс Украйна и е приел доклада за националната сигурност за 2024 г. (каква експедитивност!), но и дума не каза до какви изводи е стигнал. Очевидно, за правителството това е информация за тесен привилегирован кръг. За простолюдието остава само да гласува, без да знае много.

Вътрешната картина е също толкова тревожна. Очертават се три ясно различими лагера:

  • умерен евроскептицизъм, представен от фигури като президента Румен Радев; 
  • яростна еврофобия и западофобия, концентрирани във „Възраждане“ и маргинални групи като МЕЧ и „Величие“;
  • битов европеизъм, основан предимно на материалните ползи от членството и мълчалив за неговите отговорности, отворен за компромиси с Америка и фолклорни илюзии за България като европейски "мост" към Мар-а-Лаго (ГЕРБ, ДПС-НН); 
  • автентичен, ценностен европеизъм на "градската либерална общност" (ПП-ДБ), която по принцип поставя акцент върху демокрацията, върховенството на правото, свободата, човешките права и цивилизационната принадлежност, но геополитическите предизвикателства отсъстват от предизборния ѝ разказ.

Тези групи приблизително съответстват на силите в политическия спектър – и не могат да произведат ясен стратегически избор. България се оказва разпъната между интереси, инстинкти и идентичности, без да формулира собствена национална визия за мястото си в Европа.

А изборът идва. Европа се стяга. Светът се пренарежда. Само България продължава да се носи по течението – сякаш геополитиката е нещо, което се случва на други. Може би този път няма да имаме лукса да се снишим и да не избираме.